Какво е душата? Около този въпрос разсъждаваме във водещата тема

Какво е душата? Около този въпрос разсъждаваме във водещата тематика на декемврийския брой на Списание 8.

За уточнения и мнения се обърнахме към проф. Веселин Дафов, учител във Философския факултет на Софийския университет „ Св. Климент Охридски ”.
Още при започване на диалога той направи три значими ангажименти:
Първо, философското мислене изисква да се ръководим от това, което знаем, а не от това, в което имаме вяра. Второ, същинското философско говорене по тематиката за душата не е за човешката душа, нито за някакви обособени души, а за това що изобщо е душа. И трето, когато става дума за човешката душа, можем да използваме като нейни синоними субектност, разумност и персона.
-    Проф. Дафов, има ли душа и какво е?
-    Когато някой желае да знае има ли, или няма душа, аз го запитвам: ти по какво би познал дали има, или няма. Какво мислиш под душа, тъй че като го видиш, да го познаеш и да кажеш: да, има душа.
Философският метод е в питането: „ Като търсиш душа, какво в действителност търсиш? ”. Орган ли? Ако за някого душата е някакъво късче, може да го търси в човешкото тяло, само че няма да го откри. Със сигурност знаем, че който желае да мисли душата, би трябвало да се помири, че с физика и химия не става. Като приказваме за душата, ние стопираме да приказваме за физико-химични феномени и свойства. Душата не мирише. Никой не може да си сведе живота до действие на кръвоносната система или до който и да е орган.

Философският метод е този: когато искаш да мислиш душата, какво в действителност мислиш. От филосовска позиция преди да приказваме за това какво е душата, приказваме за това що е душа. Чак след това може да се разискват съответните проявления на душата.

-    Човек някак интуитивно знае, че може да търси душа в живите неща, а не в предметите.
-    Човек е такова създание, че без да има опит – без да е виждал и без да е чувал – може да си основава някакви нагледи (представи – бел. ред.). Ти имаш разбиране за душа без в никакъв случай да си виждал и чувал душа и в това няма нищо необичайно.

Съществуват разлики сред нещата – има действителности, които просто си стоят такива, каквито са – квадрат, стол, маса. Очевидно е, че те са разнообразни от  дърветата, тревичките, кучетата и хората. На всекиго е ясно, че дърветата цъфтят не тъй като някой им натиска копчето или ги задвижва с педали, а от единствено себе си. Разбира се, за това има някакви условия – времето да се стопли и така нататък, само че даже когато тези условия са налице, не всички дървета цъфтят, някои са починали. Това, което прави разликата сред одушевеното и неодушевеното, е, че одушевеното е такова от себе си, без причина. Всички действителности, които се самосъздават, стават от самите себе си, а не от нещо друго, се бележат с философския термин субектност.

Когато се приказва за одухотвореност, най-често се има поради освен човешката душа, а въобще концепцията за живостта. Та в този смисъл терминът душа, излизащ към този момент в най-философските си измерения, минава в живост.

Тук се употребява нагледът от биологическото, само че с помощта на теологията и други науки за душевното и духовното ние знаем, че не е наложително душевността да се мисли биологически, доколкото в история на религиите и в частност на християнството в Европа имаме нагледи за души, които са небиологически - да речем, ангелите, за Господ да не приказваме.
Първата книга, отдадена непосредствено на душата, е трактатът на Аристотел „ За душата ”. Там той се занимава с това не какъв тип има, каква е, а по принцип когато на нещо или на някого му се приписва психика, по какъв начин въобще това може да се прави, въз основа на какви метафизичен учредения. В трактата си Аристотел разисква хранещата се душа – на  растенията; чувстващата или усещащата (сетивната) душа – на животните; и рационалната душа, където към този момент приказва и за индивида, и за рационалните въобще.
-    Не съм допускала, че разликата сред одушевени и неодушевени неща в действителност е бездънен метафизичен въпрос...
-    Философът би трябвало да ти помогне да си изкараш нескрито ти какво в действителност мислиш, когато наричаш нещо одушевено и му приписваш психика. И в случай че му приписваш, че то пораства от самосебе си, и единствено това, тогава сред растения, животни и хора няма да има разлика. Но го има наблюдението, че някои от тях могат да влизат в връзки с телесността си през сетивата.
 
-    Какво значи това?
-    Растението си седи там, където е и в случай че нещо го реалокира, то ще загине. Не по този начин е с животното – с помощта на сетивата и чувствата си при нужда то може да се реалокира, без да загине. При това се мести от себе си, без никой да го е бутнал. Това е различен тип субектност. А индивидът? Той може още повече,  може да е и надсетивен. Може сетивно да е в стеснение, нещо да му противостои сетивно и все пак той може да  го надмогне, да устои, да го преобразува, да го употребява като мощ...

-    Откъде идва душата? В доста религии свръхестествено създание я дава на индивида...
-    Това е тематика, обвързвана с философията, само че не е истински метафизичен въпрос. Същинският метафизичен въпрос е по какъв начин става душата, по какъв начин се ражда. А дали от Господ, или от нещо друго, е детайлност.

-    Как става душата?
-    Философското разбиране за душа е субектност. Душата става от недуша. Субектното става от предметното.  От сетивната душа (каквато имат животните) поражда рационалната душа. Т.е. рационалната душа става от неразумната.

-    Но по какъв начин тъкмо?
-    В биологическото - при растенията и животните - това е изучено: става посредством семена, просто разделяне и други размножителни способи, сътворени от природата. Може да се наблюдава по какъв начин се появява растение. При него субектността съответствува със субектността на типа. Затова не можем да кажем, че се ражда ново растение, а че се ражда нов образец. При животните не е по този начин.  Всяко животно е обособен субект с памет, условни рефлекси и така нататък, и се отделя от другите човеци. Но животното го управлява родовият инстинкт. За държанието на кучето важи това, което важи за всички кучета. От познатите ни биологични същества единствено при индивида възникването на обособения субект съответствува с възникването на обособена разумност. Всяка обособена разумност съставлява целия тип и целия жанр. И може в държанието си да се основава на самата себе си.

Не родът, а обособеният човек носи отговорност за това, което прави. Затова едвам когато се разисква човешката душа, се приказва за воля, свободна воля, дарба да се носи отговорност и така нататък Това е израз навръх събитието, че в обособената разумност проличава както цялото човечество, по този начин и тази обособена разумност на съответния човек, който носи отговорност за всички.
-    Щом душата може да е синоним на личността, по кое време се появява?
-    Ето още една разлика сред душата и предметното. Предметното ние можем да го произвеждаме, можем да го вършим. А живото – не! За него можем единствено да се грижим, можем да го въдим. Не произвеждаме растения и животни, а ги развъждаме, грижейки се за тях. Как е във връзка с индивида? Не можем да вършим души, не е въпрос на познание и схващане.

Ако си мислим, че сътворяваме човешката душа, че формираме нашите деца  и им вършим нещо, като че ли са пластилин, явно не признаваме и не почитаме тяхната душа.

Обаче в случай че сме в положение да мислим за това като за грижа, че се грижим тяхната душа да разцъфне, да живеят прекрасен живот от самите себе си, тогава това демонстрира, че ние разбираме, че тази душа – тази рационална субектност - е самостоятелна. Т.е., в случай че желаеме да почитаме личността на някого, с това ние почитаме неговата душа.
Особеността на човешката персона е, че тя не може да бъде въображаема като нещо настрана от другите хора. Личността идва със зачатието. Със самото забременяване на индивида той към този момент не е самичък, тъй като за него се мисли като за настрана човешко създание. Другите разумности, хората от които е заченато детето, към този момент имат ангажимент към него като персона, за него стартират да се вършат някакви неща – най-малкото се мисли за него. И сега, в който се роди, без да може да вижда, към него се гледа, без да може да се усмихва, на него му се усмихваме, без да може да приказва, на него му се приказва.
-    Човешката душа има ли свое място в индивида - седалище, хранилище?
-    Като мъдрец не мога да кажа душата има или няма място. А мога да кажа, че този въпрос е нерелевантен – който пита за мястото на душата, той към този момент й е вменил телесност. И тогава би трябвало да го запитвам: а ти от кое място знаеш, че душата има тяло, че е телесна? Да питаш това, е все едно да питаш какъв цвят е пета симфония на Бетовен. Ами няма цвят. Това е отговорът.

А който пита това, си показва душата като нещо, което заема място. Но обърнете внимание: философското говорене за душата е за разумността. Това е все едно да питаме човешката разумност има ли някакво място.

Или желаеме да се откажем от душата, за я мислим като предмет, тъй като предметността е това, което има място, телесност, време, има характерности. За предмета можем да питаме какъв е на цвят, а за одушевените неща това не можем да го питаме. За тях можем да питаме през каква неодушевеност те се одушевяват. А къде е ситуирана човешката разумност? Няма подобен въпрос. Можем да кажем кои са органите, които подсигуряват разгръщането на тази разумност. Ясно е, че без тези органи това е невероятно, само че и съществуването на тези органи не е задоволително да се подсигурява разумност. И рибата има мозък, само че не е рационална.
Изисква се храброст човек да се примири  със самата природа на одушевеното, че то има висока степен на несигурност точно заради обстоятелството, че не е предмет. Защото, в случай че беше предмет, нямаше да има никакъв смисъл да му споделяме душа. Щяхме да му споделяме орган някакъв. Самият факт, че си служим с термини, които могат да добиват и мистични измерения, които личат и във вашите въпроси, демонстрира, че тази мистичност произтича от самата природа на субектната действителност. Тя изисква да се мисли отвън термините на физиката, химията и биологията. Това е все едно някой да се пита къде стои любовта към някого. За да е по-разбираемо, въпросите като „ Къде седи душата? ” и „ Къде се ражда душата? ” да ги заместваме с съответни човешки същности като обич и ненавист. Любовта сред двама влюбени на никое място не се намира - те построяват любовна двойка и точно тази двойка може да бъде въображаема в термините на любовта. Възниква любовна „ душа ”...
-    Душата живее ли след гибелта на индивида?
-    Нали се уговорихме, че субектност, разумност и персона може да се употребяват като синоними. Човешката персона хем съответствува с човешката телесност, хем човек по тази причина е персона, че даже и откакто си отиде от този свят, нещата, които е направил, не престават да личат. Те се демонстрират през едно, второ, трето... Не безусловно през някакви материални неща - може да е музикално произведение, стих, духовни измерения на човешкото. Ясно е, че човек умира с тялото си и че когато то почине, човек умира, само че разумността, която той е създал, в която той е обитавал, тази разумност дава плодове, тя се разпростира. Творчеството продължава да живее и след гибелта. Имаме Ботев, Вазов...

-    Душата преражда ли се?
-    От философска позиция това не е правилно запитване. В този въпрос отново се изхожда от визията, че душата е някакво настрана създание, само че нали казахме, че това метафизичен не е издържано. Защото няма по какъв начин човек да каже: душата ми желае еди какво си, само че тялото ми направи друго. В този случай кого съдим  - душата или тялото, кой е отговорен? Такъв човек би трябвало да бъде разгласен за неуравновесен.

-    Как поддържаме връзка със личната си душа?
-    Тук отново се промъква концепцията, че тя е нещо настрана... Но имаме такива практики в западната просвета още от античността и най-много в християнството. Най-проникновеното другарство с човешката душа имаме през молитвата. Философският смисъл на молитвата е, че рационално създание се обръща към разумността въобще, давайки си сметка, че е част от  нея.  Личността се причислява към един общ разсъдък, към една нематериалност, по тази причина може да се обръща към себе си чрез това по-голямо рационално и да моли, да формулира цели, да си обяснява неща.

При децата преходът от повече животинското към повече човешкото настава тогава, когато престанат да изискват, а са в положение да формулират молба. Да достигнеш до концепцията за молене, значи да се поставиш по отношение на другите като персона и да признаеш и тяхната личностност, те към този момент да не са за теб  просто запас, от който искаш. Първото същинско превръщане на индивида към себе си като рационален е като направи молба. Парадоксалното е, че тя е към другите, само че това демонстрира, че индивидът схваща, че е персона и признава другите за персони. Преди това е просто някаква сетивност, която разпознава потребностите си и намира съответните запаси и места, от които тези потребности могат да бъдат задоволявани.
-    Душата може ли да бъде добра или зла? От какво зависи?
-    Човешката разумност е постоянно добра, постоянно красива. Отпадането от тази разумност е това, на което му споделяме неприятно, грозно. Няма по какъв начин да се открива същинска разумност и това да бъде неприятно. По-скоро там, където в човешкото държание разкриваме проклетия, грозотия, това е поради отпадането на разумността и допускането на неразумността. Това значи да се прояви повече животинското, неразумното да вземе властта.