Бомбичката
Какво различен остана, което да ни сближава, да ни опазва, когато и паметта ни към този момент е напълно изтерзана
В началото, думата „ преход “ беше скрита, употребяваше се само в пазарлъците на политическото съсловие
Всъщност, знае ли се кой наложи думата „ преход “, която да легитимира времето след рухването на тоталитарния режим, кой я пусна в послание? Нямах безапелационен отговор, по тази причина се обадих на Петко Симеонов, едно от знаковите лица на ранното Съюз на демократичните сили - през всичките години от 89-а насам той постоянно се е отличавал с почтена памет и въобще с една умереност, която го отличава от мнозина от покръстените в „ новата религия “.
Петко се озадачи от въпроса ми, само че, въпреки всичко, сподели: „ Нашата дума – на опозицията - беше „ смяна “, не „ преход “.
След ден-два се обади: направил някои информации и съгласно тях въпросната дума била стартирана от Александър Лилов, той я вкарал в приложимост – дори в комбиниране с думата „ кротичък “. И така, с въпросния „ кротичък преход “ трябвало да цъфнем и вържем.
„ Мирен “ е значимо конкретизиране - стига да се спазваше. Обаче през днешния ден народът е по-близо до положение на необявена революция, в сравнение с в мътните 1989-90 години. Тогава, разграничен на две неравни агитки – би трябвало да признаем, че последователите на статуквото бяха много по-многобройни – той се мъчеше да усвои свободата да огласява немислими до неотдавна искания, всички те съчинени обаче от непознати и неразбираеми за него диригенти. Но никой не се интересуваше от сходни детайлности – и поради това и нищо изключително нямаше да последва, единствено ревящите гърла щяха да бъдат затъкнати с толкоз жадувания банан – признакът на всичките ни тежнения и очаквания. Той щеше да стърчи на Хоризонта на Новото Българско Сбъдване.
Двете „ агитки “ ревяха една против друга, само че нищо изключително не ги разделяше, в случай че не броим изветрялата заблуда на едните, в която даже и „ онази “ власт към този момент не вярваше - и напъните на другите да измечтаят нещо, относително ясно и допустимо. Дори Букърът/Г.Г., уютно приютен в дом на показни правоверни, мечтаел за едни дънки от Кореком, нищо повече, до на никое място другаде не го отвеждало фантазията му, по този начин най-малко настояват откривателите на творчеството му.
Каква посока обаче щеше да поеме реването, в случай че някой се беше изтъпанил на един от безбройните манифестации по това време и беше закършил глас за някакъв „ преход “ – е, това сигурно щеше да провокира гневни митинги. Какъв „ преход “, по дяволите, ревящите гърла бяха дочакали края на Живков - и това им се виждаше кулминационната точка на всичко, от което се нуждаеха – а в този момент още веднъж ги караха да забавят темпото: да „ прехождат “ на прибежки – да се въртят в кръг като харманджийски коне, вместо да маршируват, гордо изправени, към нещо ново. Затова, първоначално, думата „ преход “ беше скрита, употребяваше се само в пазарлъците на политическото съсловие, въпреки че и там не бяха прекомерно наясно, защо, в действителност, се надлъгват.
Що се отнася до Живков, три-четири години по-късно започнаха още веднъж да си го желаят. И това не се дължеше на непостоянството на българския разсъдък, а на напълно друго - на невъзможността хората да открият нещо друго, нещо ново и най-малко търпимо лъжливо, до момента в който се тътрузят в тягостния марш на Прехода.
Не го дочакаха, несъмнено, а и нищо сходно не им обещаваха новите политически герои. Така е и до в този момент: хвърли им на скотовете 50 левчета за Великден, стигат им - все мръсни номера от тоя порядък, скоро и този труд няма да си вършат, Народът ще се е трансформирал дефинитивно в население безпаметно и безволево. Народ, емигрант в личната си страна. „ Преход “ или „ Промяна - разликата е голяма, даже без да дълбаем ненужно в двете думи. Но Народът по този начин и не разбра, какви щяха да бъдат последствията от една същинска Промяна – и се озова зарязан в мистерията на Неясното Чудовище/Прехода.
Преходът трябваше да бъде мирен, беззъб и напряко безплоден – това обръщение ли беше „ разписал “ Лилов? Но в него имаше и едно прикрито подстрекателство: да прехождаме дружно - само че да си знаете, че силата е в нас. И таман Лилов си беше изпуснал нервите сутринта след палежа на Партийния дом, можете да откриете това в уеб страницата „ Всяка неделя “ – в репортажа, озаглавен „ Покана за прелом “. Във фрагмента „ Утрото ” тогавашният началник на Българска социалистическа партия загатва за някакъв взвод, който би приключил работа в нощта на пожара. Изглежда напряко невероятно сходна опасност да е излязла от устата на „ Стратега “, на индивида, който стартира концепцията за мирния преход. И, въпреки всичко, това е реалност. А и осем месеца по-рано и Петър Младенов бе загатнал за танковете, които биха могли да дойдат.
Тогава някакъв симпатизант поправи Лилов. " Разбира се - сподели той, - че Лилов няма по какъв начин и от кое място да повика взвод ". Звучи правдоподобно, тъй като той беше просто партийния водач, други от Българска социалистическа партия дърпаха конците на събитията и въртяха номера. И, въпреки всичко, той загатна „ взвода “, който е можел да укроти подпалвачите.
В последна сметка, „ мирният Преход “ и „ Прехода “ въобще беше подлият инструмент за баламосване на елементарните хора – и тия от невтасалото „ дясно “, което си остана такова вечно, и тия от подправеното „ ляво “, което беше опротивяло на всички.
Преходът ще си остане неизговорена тайнственост. Една мъгливост на скрити превъзходства и още по-скрити връзки: през ноември 1990 година Живков напряко ме попита, Костов ли готвят за премиер; същият Костов единствен съумя да се измъкне незасегнат от съветското мазало, част от което е бил, въпреки и за кратко; през 1997-а контракти властта си с Николай Добрев, в действителност с радикалното крило в Българска социалистическа партия.
А през 2019 година твърдеше, че Преходът към момента не е завършил – до момента в който всички упорстваха, че това се е случило с влизането ни в Европейски Съюз. Костов обаче сигурно е правият, тъй като таман той беше властелинът на двусмислието, напряко е талантлив в това отношение – а Преходът беше и си остава Триумфът на Двусмислието.
При толкоз неясноти и ориста ни остава неразбираема, неопределена, не може да бъде провидяна в никаква степен. От зле – към по-зле – освен това, без да ни е ясно, кое е същинското Зло. И в чии ръце желаеме да бъдем.
Единственият явен и забележим резултат от безкрайните мърсувания, прикрити като „ Преход “, е обедняването на милиони хора у нас – за значително от тях по-подходящата дума е „ оскотяване “. И това ги принуди да презрат личната си Памет – да се откажат от нея и по този начин да се откажат и от себе си. Това се трансформира в най-жестоката злополука, която е сполетявала България.
Добре, че е бомбичката – да ни вдъхне малко кураж. Отново се увещавам, че някои телевизионни реклами по-умело ни насочват към подмолите на днешния български живот, също и към неговата предистория. Бомбичката е добре известната на всички бира „ Шуменско питие “ – която, отвън всичко друго, е показана в рекламата като изчезналият мост сред поколенията, като връзката, която ще съживи връзките им. На пръв взор, това наподобява пресилено, даже неуместно – това започнах да споделям в една другарска среда, когато забелязах, че лицето на проф. Мл., прочут български доктор, стартира да се омъчнява. Скоро научихме повода за това от неговия роман: за един случай, когато същински открива татко си, а това пък съответствува с първата му момчешка глътка от Бомбичката.
Битови занесии, ще кажете, само че няма да сте прави - те са доста повече от това. А пък и какво различен остана, което да ни сближава, да ни опазва, когато и паметта ни към този момент е напълно изтерзана и като че ли сама си е отговорна, че я трансфораха в някаква Блудница - и то таман диригентите на Прехода.
Да не бъдем обаче прекомерно доверчиви – до каква степен ще стигнем, в случай че един от мостовете, благодарение на които ще оцеляваме, е бомбичката?
*Специално за „ Труд news ”
В началото, думата „ преход “ беше скрита, употребяваше се само в пазарлъците на политическото съсловие
Всъщност, знае ли се кой наложи думата „ преход “, която да легитимира времето след рухването на тоталитарния режим, кой я пусна в послание? Нямах безапелационен отговор, по тази причина се обадих на Петко Симеонов, едно от знаковите лица на ранното Съюз на демократичните сили - през всичките години от 89-а насам той постоянно се е отличавал с почтена памет и въобще с една умереност, която го отличава от мнозина от покръстените в „ новата религия “.
Петко се озадачи от въпроса ми, само че, въпреки всичко, сподели: „ Нашата дума – на опозицията - беше „ смяна “, не „ преход “.
След ден-два се обади: направил някои информации и съгласно тях въпросната дума била стартирана от Александър Лилов, той я вкарал в приложимост – дори в комбиниране с думата „ кротичък “. И така, с въпросния „ кротичък преход “ трябвало да цъфнем и вържем.
„ Мирен “ е значимо конкретизиране - стига да се спазваше. Обаче през днешния ден народът е по-близо до положение на необявена революция, в сравнение с в мътните 1989-90 години. Тогава, разграничен на две неравни агитки – би трябвало да признаем, че последователите на статуквото бяха много по-многобройни – той се мъчеше да усвои свободата да огласява немислими до неотдавна искания, всички те съчинени обаче от непознати и неразбираеми за него диригенти. Но никой не се интересуваше от сходни детайлности – и поради това и нищо изключително нямаше да последва, единствено ревящите гърла щяха да бъдат затъкнати с толкоз жадувания банан – признакът на всичките ни тежнения и очаквания. Той щеше да стърчи на Хоризонта на Новото Българско Сбъдване.
Двете „ агитки “ ревяха една против друга, само че нищо изключително не ги разделяше, в случай че не броим изветрялата заблуда на едните, в която даже и „ онази “ власт към този момент не вярваше - и напъните на другите да измечтаят нещо, относително ясно и допустимо. Дори Букърът/Г.Г., уютно приютен в дом на показни правоверни, мечтаел за едни дънки от Кореком, нищо повече, до на никое място другаде не го отвеждало фантазията му, по този начин най-малко настояват откривателите на творчеството му.
Каква посока обаче щеше да поеме реването, в случай че някой се беше изтъпанил на един от безбройните манифестации по това време и беше закършил глас за някакъв „ преход “ – е, това сигурно щеше да провокира гневни митинги. Какъв „ преход “, по дяволите, ревящите гърла бяха дочакали края на Живков - и това им се виждаше кулминационната точка на всичко, от което се нуждаеха – а в този момент още веднъж ги караха да забавят темпото: да „ прехождат “ на прибежки – да се въртят в кръг като харманджийски коне, вместо да маршируват, гордо изправени, към нещо ново. Затова, първоначално, думата „ преход “ беше скрита, употребяваше се само в пазарлъците на политическото съсловие, въпреки че и там не бяха прекомерно наясно, защо, в действителност, се надлъгват.
Що се отнася до Живков, три-четири години по-късно започнаха още веднъж да си го желаят. И това не се дължеше на непостоянството на българския разсъдък, а на напълно друго - на невъзможността хората да открият нещо друго, нещо ново и най-малко търпимо лъжливо, до момента в който се тътрузят в тягостния марш на Прехода.
Не го дочакаха, несъмнено, а и нищо сходно не им обещаваха новите политически герои. Така е и до в този момент: хвърли им на скотовете 50 левчета за Великден, стигат им - все мръсни номера от тоя порядък, скоро и този труд няма да си вършат, Народът ще се е трансформирал дефинитивно в население безпаметно и безволево. Народ, емигрант в личната си страна. „ Преход “ или „ Промяна - разликата е голяма, даже без да дълбаем ненужно в двете думи. Но Народът по този начин и не разбра, какви щяха да бъдат последствията от една същинска Промяна – и се озова зарязан в мистерията на Неясното Чудовище/Прехода.
Преходът трябваше да бъде мирен, беззъб и напряко безплоден – това обръщение ли беше „ разписал “ Лилов? Но в него имаше и едно прикрито подстрекателство: да прехождаме дружно - само че да си знаете, че силата е в нас. И таман Лилов си беше изпуснал нервите сутринта след палежа на Партийния дом, можете да откриете това в уеб страницата „ Всяка неделя “ – в репортажа, озаглавен „ Покана за прелом “. Във фрагмента „ Утрото ” тогавашният началник на Българска социалистическа партия загатва за някакъв взвод, който би приключил работа в нощта на пожара. Изглежда напряко невероятно сходна опасност да е излязла от устата на „ Стратега “, на индивида, който стартира концепцията за мирния преход. И, въпреки всичко, това е реалност. А и осем месеца по-рано и Петър Младенов бе загатнал за танковете, които биха могли да дойдат.
Тогава някакъв симпатизант поправи Лилов. " Разбира се - сподели той, - че Лилов няма по какъв начин и от кое място да повика взвод ". Звучи правдоподобно, тъй като той беше просто партийния водач, други от Българска социалистическа партия дърпаха конците на събитията и въртяха номера. И, въпреки всичко, той загатна „ взвода “, който е можел да укроти подпалвачите.
В последна сметка, „ мирният Преход “ и „ Прехода “ въобще беше подлият инструмент за баламосване на елементарните хора – и тия от невтасалото „ дясно “, което си остана такова вечно, и тия от подправеното „ ляво “, което беше опротивяло на всички.
Преходът ще си остане неизговорена тайнственост. Една мъгливост на скрити превъзходства и още по-скрити връзки: през ноември 1990 година Живков напряко ме попита, Костов ли готвят за премиер; същият Костов единствен съумя да се измъкне незасегнат от съветското мазало, част от което е бил, въпреки и за кратко; през 1997-а контракти властта си с Николай Добрев, в действителност с радикалното крило в Българска социалистическа партия.
А през 2019 година твърдеше, че Преходът към момента не е завършил – до момента в който всички упорстваха, че това се е случило с влизането ни в Европейски Съюз. Костов обаче сигурно е правият, тъй като таман той беше властелинът на двусмислието, напряко е талантлив в това отношение – а Преходът беше и си остава Триумфът на Двусмислието.
При толкоз неясноти и ориста ни остава неразбираема, неопределена, не може да бъде провидяна в никаква степен. От зле – към по-зле – освен това, без да ни е ясно, кое е същинското Зло. И в чии ръце желаеме да бъдем.
Единственият явен и забележим резултат от безкрайните мърсувания, прикрити като „ Преход “, е обедняването на милиони хора у нас – за значително от тях по-подходящата дума е „ оскотяване “. И това ги принуди да презрат личната си Памет – да се откажат от нея и по този начин да се откажат и от себе си. Това се трансформира в най-жестоката злополука, която е сполетявала България.
Добре, че е бомбичката – да ни вдъхне малко кураж. Отново се увещавам, че някои телевизионни реклами по-умело ни насочват към подмолите на днешния български живот, също и към неговата предистория. Бомбичката е добре известната на всички бира „ Шуменско питие “ – която, отвън всичко друго, е показана в рекламата като изчезналият мост сред поколенията, като връзката, която ще съживи връзките им. На пръв взор, това наподобява пресилено, даже неуместно – това започнах да споделям в една другарска среда, когато забелязах, че лицето на проф. Мл., прочут български доктор, стартира да се омъчнява. Скоро научихме повода за това от неговия роман: за един случай, когато същински открива татко си, а това пък съответствува с първата му момчешка глътка от Бомбичката.
Битови занесии, ще кажете, само че няма да сте прави - те са доста повече от това. А пък и какво различен остана, което да ни сближава, да ни опазва, когато и паметта ни към този момент е напълно изтерзана и като че ли сама си е отговорна, че я трансфораха в някаква Блудница - и то таман диригентите на Прехода.
Да не бъдем обаче прекомерно доверчиви – до каква степен ще стигнем, в случай че един от мостовете, благодарение на които ще оцеляваме, е бомбичката?
*Специално за „ Труд news ”
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ