Какво би станало, ако видиш дъщеря си да влиза в

Какво би станало, в случай че видиш щерка си да влиза в медицински кабинет, само че в никакъв случай не излезе оттова? Или в случай че пощальон те помоли да приемеш пратка за комшия, за който даже не си подозирал, че съществува? Ами в случай че чуеш глас вкъщи, макар че би трябвало да си изцяло самичък? Все въпроси, минавали през мозъка на един от майсторите на психологическия трилър в Европа – Себастиан Фитцек. Кошмарите от съзнанието му го трансформират в най-продавания актуален немски публицист в жанра, преведен на над двайсет и четири езика, и му носят оценки като Европейската премия за престъпна литература, както и номинация за „ Глаузер “. Самият той споделя, че черпи ентусиазъм от необикновени случки в всекидневието си, такива, които в действителния живот нормално имат рационално пояснение. За неговите герои обаче сходни обстановки рядко приключват наред.

Такъв е казусът и с петата книга на Себастиан Фитцек, оповестена в България с логото на издателство Benitorial. След впечатляващия триумф, който немският създател реализира измежду феновете на трилъра у нас с „ Терапията “, „ Пациентът “, „ Пакетът “ и „ Календарния палач “, на хоризонта на българския хартиен пазар изплува и. Вдъхновението за романа идва от публикация, на която писателят попада, която е отдадена на броя на пасажерите, изчезващи годишно от круизни кораби. Това, което разбужда въображението на Фитцек обаче, не е самият феномен, наименуван „ Пасажер 23 “, а доводите, с които корабните компании се оправдават пред управляващите. Според тях забележителна част от изчезналите са хора, избрали сами да сложат завършек на живота си, трансформирайки круиза в своето последно странствуване.

В множеството мистерии и трилъри има открито тяло и задачата е да се разкрие причинителят. Тук обаче тяло липсва, а индивидът, считан за мъртъв, ненадейно се появява още веднъж. Анук Ламар е открита единствено след няколко месеца, жива, въпреки и душевен травмирана и с тежки физически пострадвания. По-странното обаче е, че носи със себе си светиня от предишното – обичаната играчка на изчезналия преди пет години Тими. Плюшеното мече в ръцете на единайсетгодишното момиче принадлежи на сина на служителя на реда Мартин Шварц, чиято брачна половинка е упрекната, че е хвърлила личното си дете в океана, а по-късно е поставила завършек на живота си на борда на „ Султанът на моретата “. Съкрушен от загубата на фамилията си, Мартин се заклева в никакъв случай повече да не стъпва на круизен транспортен съд, до момента в който въпреки всичко не трябва подведен от стара писателка на трилъри, разказала му за случая на Анук. Скептичен към формалната версия за ориста на Тими и Надя и воден от вярата да открие истината, служителят на реда се захваща да разбули загадката към „ Пасажер 23 “. Времето обаче е лимитирано – едвам шест дни до акостирането на кораба в Ню Йорк, а тайните, скрити на „ Султанът “, се оказват повече от една.

Притискащо и съвсем задушаващо, непреклонно изтичащо време. Клаустрофобична атмосфера, в която път за бягство липсва, изключително посред намерено море. Множество герои с секрети, по този начин точно построени и ловко преплетени, че е невероятно да бъдат разкрити авансово. И непредвидени обрати, които, по думите на самия създател, от време на време съумяват да изненадат даже него самия. Това са съставките на положителния психически трилър, по този начин бива разказан „ Пасажер 23 “, както и останалите непредсказуеми и завладяващи истории на Себастиан Фитцек. Широката известност и обтягащото нервите напрежение вършат книгите на немския публицист извънредно подобаващи за кино акомодации, сериали и даже театрални постановки. През 2023 година Prime Video пуска минисериал по дебютния разказ на Фитцек „ Терапията “, а „ Пакетът “ и Der Seelenbrecher (книгата следва да бъде издадена през есента още веднъж от издателство Benitorial) се радват на огромен триумф на театралната сцена в Германия. По книгата „ Пасажер 23 “ също има филм от 2018 година, изработен от немската кино компания Ziegler Film.

" Фитцек основава изпълнени с непредвидени обрати трилъри, които са способни да стопират дъха на читателя. " – Харлан Коубън

" Несъмнено Фитцек е един от най-въздействащите разказвачи в света на престъпната литература. " – Карин Слотър

Себастиан Фитцек е най-успешният немски създател на психотрилъри.

Всички негови романи са попадали в топ 10 на влиятелната ранглиста на „ Шпигел “, а деветнайсет от тях са заемали първата позиция в нея.

От книгите му в международен проект (повече от 36 държави) са продадени над 19 милиона екземпляра и още 1 милион в аудиовариант. Представянията на романите му са пред аудитория от няколко хиляди души, а раздаването на подписи в края им продължава с часове.

Преди да стане публицист, Фитцек приключва право, получава докторска степен по авторско право, а след това работи в радиостанция в Берлин. През 2006 година разгласява първия си психически трилър „ Терапията “, който става бестселър. В свободното си време обича да пътува и да свири на барабани. Присърце приема и поддържа благотворителните начинания за недоносени бебета.

Живее в Берлин със фамилията си.

* * *

Из „ Пасажер 23 “ от Себастиан Фитцек
Снимка Benitorial

От 2000 година насам минимум двеста пасажери и членове на екипажи по света са намерили гибелта си зад борда на круизни кораби или фериботи.„ Безследно изчезнали “,„ Дер Тагесшпигел “, 25.08.2013

Круизният транспортен съд е като дребен град.Но (…) в един град никой не изчезва зад борда, без повече да се чуе и думичка за него.Американският народен представител Кристофър Сейс,„ Лондонър Гардиън “, 2010 година

Рекорд на пасажерите: круизният отрасъл мина границата от 20 милиона. (…) Браншът отбелязва растеж от 10 процента –и има вяра, че капацитетът надалеч не еразгърнат до дъно.„ Шпигел Онлайн “, 11.09.2012ПРОΛОГ
Човешката кръв е:
• 44 % хематокрит,• 55 % кръвна плазма,• и стопроцентова цапаница, когато шурти неконтролируемо от разрязаната артерия и пръска из цялата стая.
Доктора, както с наслада самичък се наричаше, макар че по този начин и не бе стигнал тази степен, избърса чело с опакото на дланта си. Така съумя единствено да размаже попадналите по него капки, с което евентуално беше добил още по-ужасяващ тип, само че най-малко към този момент помията не му се стичаше в очите. Както предходната година, когато лекуваше проститутките, след което цели шест седмици го държеше страхът, че може да е пип­нал СПИН, хепатит С или някоя друга болест.

Ненавиждаше нещата да не минават по проект. Като да вземем за пример когато упойващото вещество не беше дозирано вярно. Или пък когато избраниците започваха да буйстват в последната секунда и си изтръгваха абоката от вената.

– Моля ви се… Не – смотолеви клиентът му. Доктора предпочиташе това наименование. Избраник беше прекомерно високопарно, а пък пациент му звучеше някак неверно, защото единствено дребна част от тези, които лекуваше, в действителност бяха заболели. Дори и момчето на масата бе крепко като бик, въпреки сега да изглеж­даше по този начин, като че ли го биеше мощен ток. Чернокожият спортист бе обърнал очи, пенеше се и извиваше тил в обезверено изпитание да се изтръгне от каишите, които го привързваха към кушетката. Беше на двайсет и четири години – състезател, добре квалифициран и в разцвета на силите си. Но каква изгода имаше от всичките тези години усърдни тренировки, когато във вените ти тече паралитик? Не беше задоволително да го повали изцяло, тъй като бе изтръгнал абоката си, само че въпреки всичко беше поел толкоз, че Доктора без изпитание да успее да го притисне назад към кушетката, откакто най-тежкият спазъм мина. Вече и кръвта не шуртеше щедро, тъй като бе съумял да превърже раната.

– Шшт, шшт, шшт, шшт, шшт.

Постави успокояващо ръката си на челото му. Атлета го втрисаше, потта му лъщеше под халогенните лампи.

– Какво ви стана внезапно?

Клиентът отвори уста. Страхът пробождаше очите му като швейцарско ножче. Едва му се разбираше какво приказва:

– Не… искам… да… ум…

– Ама нали към този момент се бяхме уговорили – усмихна се успокояващо Доктора. – Всичко е уредено. Не ми се отмятайте тъкмо преди идеалната гибел.

Погледна настрана през отворената врата към прилежащата стая, към масата за принадлежности със скалпелите и електрическия трион за кости, който чакаше, подготвен за приложимост, с кабел в контакта.

– Не ви ли го обясних задоволително ясно? – въздъх­на Доктора. Естествено, че беше. Часове наред. Бе обяснявал още веднъж и още веднъж, само че очевидно този непризнателен тъпанар не беше схванал и думичка.

– Ще ви стане, несъмнено, много неприятно. Но единствено по този начин мога да ви оставя да умрете. Иначе няма да се получи.

Лекоатлетът изстена. Задърпа примките, които придържаха ръцете му, въпреки и с по-малка мощ от преди.

Доктора на драго сърце откри, че упойката най-сетне демонстрираше стремежи резултат. Само още малко и можеха да стартират лекуването.

– Вижте, мога да приключа всичко още сега – сподели, с ръка стояща върху челото на спортиста. С другата подвигна здравната си маска. – Но по-късно светът ви ще се състои единствено от боязън и болки. Невъобразими болки.

Чернокожият примигна. Дишането му се успокои.

– Вече ви демонстрирах фотосите. Както и видеото. Онова с тирбушона и половината око. Не желаете нещо сходно, нали?

– Мххххххм – простена клиентът, все едно устата му бе запушена с парцал, по-късно лицето му се отпусна и дишането му се забави напълно.

– Ще приема това за „ не “ – сподели Доктора и отпусна с крайник спирачката на кушетката, с цел да избута клиента си до прилежащата стая.

До операционната.

След четиресет и пет минути най-важната част от лекуването бе изпълнена. Доктора към този момент бе свалил латексовите си ръкавици и маската и бе хвърлил в коша зелената операционна престилка, която се връзваше откъм гърба като усмирителна риза. В смокинга и тъмните лачени обувки, в които бе облечен в този момент, се усещаше къде-къде по-издокаран, в сравнение с в униформата си за интервенция.

Издокаран и подпийнал.

Не помнеше по кое време бе почнал да си разрешава по глътка след всяко сполучливо лекуване. Или по 10, както през днешния ден. По дяволите, трябваше да се спре, въп­реки че не пиеше преди операциите, а единствено по-късно. И въпреки всичко. Пиячката го правеше лековерен.

Навеждаше го на глупави мисли.

Като да вземем за пример да вземе крайници със себе си.

Погледна часовника си, кикотейки се.

Беше осем и половина вечерта. Трябваше да побърза, в случай че не искаше да закъснее за парадния вход. Вече беше изпуснал предястието. Но преди да посвети вниманието си на токачката, която се оферираше в днешното меню, трябваше да изхвърли биологичния отпадък – към този момент непотребните банки кръв и дясната подбедрица, която бе ампутирал със зашеметяващо чист прорез тъкмо под коляното.

Бе увил крайници в компостируем найлонов плик, който толкоз тежеше, че трябваше да го носи с две ръце, до момента в който слизаше по стълбището.

Умът му бе леко мъгляв, само че незадоволително, че да не осъзнава, че в трезво положение в никакъв случай не би му хрумнало да разнася със себе си телесни елементи на обществени места, вместо просто да ги хвърли в инсинератора за кремация. Само дето толкоз се бе ядосал на клиента си, че в този момент удоволствието си струваше риска. А той беше незабележим. Наистина нез­начителен.

Имаше предизвестие за стихия. Щом един път оставеше зад тила си криволичещите пътеки, тясната шахта, през която можеше да мине единствено наведен, коридора с жълтите вентилационни тръби, водещ до товарния асансьор, можеше да бъде сигурен, че няма да срещне жива душа на открито.

Освен това мястото, от което беше решил да изхвърли отпадъка, не се засичаше от никоя камера.

Може да съм пийнал, само че не съм малоумен.

Беше стигнал до последния сектор, платформата в горния завършек на стълбите, която се ползваше единствено от екипа по поддръжката един път месечно, в случай че изобщо и това се случеше, и избута тежката врата с илюминатора.

Силният вятър го удари в лицето и Доктора като че ли се опитваше да мине през стена, с цел да излезе на открито.

Свежият въздух намали кръвното му налягане. В първия миг му се догади, само че незабавно съумя да се окопити и соленият въздух стартира последователно да го ободрява.

Вече се поклащаше не толкоз от алкохола, колкото поради бурните талази в морето, които с помощта на стабилизаторите въобще не бяха толкоз осезаеми вътре в „ Султанът на моретата “.

Полюшваше се по дъските, необятно разкривен. Намираше се на палуба 8½, междинна платформа, която съществуваше по чисто естетически аргументи. Погледната от разстояние, тя придаваше на круиз­ния транспортен съд малко по-елегантен тип откъм гърба, сходно на спойлер на спортна кола.

Доктора стигна по най-външната страна на бакборда на кърмата и се наведе над парапета. Под него бушуваше Индийският океан. Обърнатите обратно прожектори на кораба осветяваха белите върхове на планините от пяна, които корабът оставяше след себе си.

Искаше му се да каже някаква заучена фраза, нещо като „ Аста ла виста, бейби! “ или „ Готов съм, в случай че и вие сте подготвен “, само че не му хрумваше нищо занимателно, тъй че, без да каже нищо, метна със засилка опакованата подбедрица зад борда.

Представях си чувството някак по-хубаво, помис­ли си той, като постепенно започваше да изтрезнява.

Вятърът свистеше в ушите му толкоз мощно, че той не съумя да чуе нищо, когато бедрото падна с плисък във вълните 50 метра под него. Гласа зад тила си обаче чу напълно ясно.

– Какво вършиме тук?

Доктора се обърна.

Човекът, който го бе уплашил до гибел, не беше чиновник, от защитата да вземем за пример, популярност богу, а младо момиче. Не по-голямо от онази, дребната, която бе лекувал дружно с цялото ѝ семейство преди две години близо до западния бряг на Африка. Момичето беше седнало по турски до кутията на някакъв климатик, или пък беше някакъв различен елемент. Доктора не беше толкоз наясно с техниката, колкото с ножовете.

Момичето беше толкоз дребно и в близост бе толкоз мрачно, че въобще не го бе видял. Дори и в този момент, до момента в който се взираше в мрака, едвам можеше да разграничи силуета му.

– Хранех рибите – отвърна той, удовлетворен, че звучеше надалеч по-спокойно, в сравнение с се усещаше. Момичето не представляваше никаква опасност физически, само че пък не му трябваха очевидци.

– Лошо ли ви е? – попита то. Носеше светла пола с мрачен чорапогащник и се бе загърнало с анорак. От съображения за сигурност си беше поставило алената избавителна жилетка, която стоеше в дрешника на всяка каюта.

Добро момиче.

– Не – отговори той с усмивка. – Добре съм. А ти по какъв начин се казваш?

Очите му последователно привикнаха с приглушената светлина. Момичето имаше дълга до раменете коса и леко стърчащи уши, които обаче не го загрозяваха. Точно противоположното. Обзалагаше се, че на ярко у него можеше да се разпознае забележителната млада жена, в която щеше да се трансформира един ден.

– Името ми е Анук Ламар.

– Анук ли? Това не е ли френското умалително на Ана?

Момичето се засмя.

– Еха, белким знаете това?

– Знам доста неща.

– Така ли? Знаете ли тогава за какво седнал съм тук?

Нахалното гласче на детето беше много високо, тъй като се постановяваше да надвиква вятъра.

– Рисуваш морето – отвърна Доктора.

Момичето притисна скицника до гърдите си и се ухили.

– Това беше елементарно. Какво още знаете?

– Че няма какво да търсиш тук и от дълго време е трябвало да си в леглото. Къде са родителите ти?

Момичето въздъхна надълбоко.

– Баща ми е мъртъв. А майка ми не знам къде е. Нощем ме оставя сама в каютата.

– И ти е скучно вътре, нали?

Тя кимна в отговор.

– Прибира се много по-късно и цялата вони – пос­ле продължи по-тихо. – На цигарен пушек. На алкохол. А и хърка.

Доктора се засмя.

– Да, възрастните вършат по този начин от време на време.

Да чуе аз по какъв начин хъркам. Посочи скицника ѝ:

– Днес въобще съумя ли да нарисуваш нещо?

– Не – поклати глава момичето. – Вчера се виждаха красивите звезди, само че през днешния ден всичко е тъмно.

– И студено – добави Доктора. – Какво ще кажеш да потърсим мама?

Анук сви плещи. Не звучеше изключително разчувствана, само че отговори:

– Да, за какво не.

Успя да стане от позата по турски, без да се обляга на ръцете си.

– Понякога е в казиното – сподели тя.

– О, ами че това е ужасно.

– Как по този начин?

– Знам един директен път дотам – сподели Доктора с усмивка.

Хвърли един финален взор над релинга към морето, което тук беше толкоз надълбоко, че кракът на спортиста несъмнено още даже не беше стигнал дъното на океана, след което хвана момичето за ръка и го поведе назад по стълбището, по което беше пристигнал.

1.

Берлин

Къщата, в която щеше да се състои смъртоносното празненство, изглеждаше като онази, за която в миналото бяха мечтали. Самостоятелна, с червен керемиден покрив и огромна градина начело зад бялата палисадна ограда. През уикенда щяха да си устройват в нея барбекю празненства, а през лятото да разпъват надуваем басейн върху райграса. Щеше да си предложения другари и дружно щяха да си описват истории за работата, за особеностите на сътрудниците си или просто щяха да лежат на шезлонга под чадъра, до момента в който гледаха по какъв начин децата им си играят в близост.

С Надя бяха разглеждали тъкмо такава къща, защото таман бяха записали Тими на учебно заведение. Четири спални, две бани и една камина. С кремав гипс и зелени кепенци. Дори не беше надалеч отсам, на границата сред „ Вестенд “ и „ Шпандау “, на пет минути с колело до главното учебно заведение „ Валдгрундшуле “, в което Надя преподаваше тогава. На един хвърлей от спортния комплекс, където синът му можеше да играе футбол. Или тенис. Или каквото и да е.

Тогава обаче цената беше непостижима за тях.

Днес към този момент си нямаше никого, с който да се нанесе където и да е. Надя и Тими бяха мъртви.

И дванайсетгодишното момче в къщата, която следиха в този момент и която принадлежеше на мъж на име Детлев Прига, скоро също щеше да бъде мъртво, в случай че продължаваха да се мотаят в черния бус извън.

– Ще вляза вътре – сподели Мартин Шварц. Беше седнал навътре в товарния камион, където нямаше никакви прозорци, и хвърли в кошчето спринцовката, чиято сходна на мляко течност таман си беше инжектирал. След това се изправи пред масата с монитора, чийто екран показваше обекта извън. Лицето му се отразяваше в затъмнените стъкла на транспортното средство. Приличам на наркоман в абстиненция, намерения си Мартин, което си беше огромна засегнатост. За всеки наркоман.

През последните години беше измършавял много, повече, в сравнение с човек можеше да дефинира като здравословно. Само носът му си оставаше все толкоз пълен. Огромният клюн на фамилия Шварц, с който бяха надарени всички мъжки наследници в фамилията му от генерации и който мъртвата му брачна половинка бе считала за секси – което пък той считаше за неопровержимо доказателство, че любовта в действителност те прави кьорав. Но пък, в случай че не друго, камбата му му придаваше едно кротко, заслужаващо доверие изражение. Случваше се понякога хората по улицата да му кимат за привет, бебетата да му се усмихват, когато се надвесваше над количките им (вероятно тъй като им приличаше на клоун), а дамите, от време на време даже в наличието на сътрудниците си, да флиртуват с него.

Е, през днешния ден несъмнено нямаше да вършат по този начин, най-малко не и до момента в който е с тези облекла. Тесният черен кожен костюм, в който се бе напъхал, скърцаше неприятно даже единствено като си поемаше въздух. По пътя към изхода звучеше по този начин, като че ли се опитваше да завърже на възел някакъв великански балон.

– Стой, почакай! – сподели Армин Крамер, в чиито ръце беше управлението на интервенцията и който от часове стоеше против него на бюрото.

– За какво?

– За…

Телефонът на Крамер иззвъня и той не съумя да довърши изречението си.

Леко затлъстелият комисар поздрави обаждащия се с едно многословно „ Хм? “ и през останалия диалог не изрече нещо по-различно, като изключим „ Какво? “, „ Не! “, „ Ебаваш се с мен! “ и:

– Кажи на задника, който е осрал ситуацията по този начин, да се облече добре. Как по този начин за какво? Защото през октомври може да му стане пъклен студено, когато ще лежи с часове пред сектора, откакто приключа с него – с което Крамер затвори телефона.

– Fuck!

Обожаваше да звучи като американско ченге от Отдела за битка с опиатите. И да наподобява като такова. Носеше изтъркани каубойски ботуши, раздърпани джинси и риза, чийто червено-бял кариран десен подсещаше на забрадка за съдове.

– Какъв е казусът? – изиска да узнае Шварц.

– Йенсен.

– Какво за него?

Какви проблеми пък може да сътвори той? Нали е спретнат при нас в изолатора.

– Не ме питай по какъв начин, само че копелето е съумяло да изпрати на Прига известие по телефона.

Шварц кимна. Подобни прочувствени прояви като тези от страна на шефа му, който таман разрошваше косата си, му бяха непознати. Освен спринцовка адреналин право в сърдечните му камери, нямаше доста други неща, които да му вдигнат кръвното. Още по-малко пък новината, че следващият пандизчия е съумял да се снабди с опиати, оръжие, или както Йенсен, с телефон. Затворът беше по-подреден и от супермаркет, с по-богато многообразие и по-удобно за клиентите работно време. Работеше даже в неделя и по празници.

– Да не е предизвестил Прига? – попита той Крамер.

– Не. Но задникът си е направил смешка със същия резултат. Искаше да те остави да паднеш в капана – комисарят разтриваше торбичките под очите си, които след всяка полицейска интервенция ставаха все по-дълбоки. Ако ги пращах по пощата, щеше да се наложи да ги впиша като пакети, се беше пошегувал неотдавна Крамер.

– И каква по-точно? – попита Шварц.

– Написал на Прига да не се стряска, когато той се появи на празненството.

– Защо да се стряска?

– Защото се спънал и си избил един от резците. Горния ляв.

Крамер уточни с сходния си на наденица пръст към съответното място в устата.

Шварц кимна. Не бе очаквал такава креативност от перверзника.

Погледна към часовника си. Беше малко след пет часа следобяд.

Малко след „ прекомерно късно “.

– По дяволите! – Крамер удари по бюрото в ярост­та си. – Подготвяхме се толкоз дълго за нищо! Трябва да отменим интервенцията.

Направи опит да се покатери до предните седалки.

Шварц отвори уста да му опонира, само че знаеше, че Крамер има право. Работеха над тази интервенция от половин година. Беше се почнало с новия слух в средите, който звучеше толкоз необикновено, че дълго време се смяташе за градска легенда. И все пак се оказа, че Bug partys не бяха просто приказка на ужасите, а фактически съществуваха. Така наречените „ Вирусни празненства “, на които инфектирани със СПИН практикуваха небезопасен секс със здрави хора. Предимно по взаимно единодушие, което превръщаше такива събития, при които заплахата от болестта е възбуждащият детайл, повече в психиатричен проблем, в сравнение с в правосъден.

Според Шварц възрастните можеха да вършат каквото си желаят, стига то да се случваше непринудено. В случая го ядосваше само това, че поради налудничавото държание на една дребна част от хората глупавите предубеждения, с които към момента посрещаха болните от СПИН, излишно се ускоряваха. Тъй като, естествено, „ Вирусните празненства “ бяха едно безусловно изключение, до момента в който по-голямата част от инфектираните водеха виновен метод на живот, а доста от тях даже към момента интензивно се бореха с заболяването и със стигматизирането на жертвите ѝ.

Борба, която самоубийствените „ Вирусни празненства “ разбиваха на части.

Особено такива психопатски разновидности.

Най-новата наклонност на сцената на перверзи­ите бяха „ събития “, на които почтени хора биваха из­насилвани и заразявани с вируса. Предимно малолетни. Пред аудитория от безчет души. Нова атракция на панаира на мерзостите, който държеше шатрата си опъната в Берлин непрекъснато. Провеждаха се постоянно в изискани домове в буржоазни квартали, за които човек не би предполагал нещо сходно. Както през днешния ден, тук във „ Вестенд “.

Детлев Прига, човек, който за пред обществото продаваше санитарни материали, беше обичан сътрудник на младежката работа и поемаше постоянно най-тежките случаи при децата. Преживели корист с дрога, малтретиране или други проблеми, те бяха видели от вътрешната страна повече сиропиталища, в сравнение с класни стаи. Объркани души, които не знаеха по какъв начин да оцелеят по различен метод, с изключение на да пренощуват някъде в подмяна на секс, и които не осъзнаваха, че когато отново забегнат нанякъде, напълно скоро още веднъж щяха да ги заловят пропаднали и заболели. Бяха съвършените жертви, страхуващи се от служителите на реда извършители на реда, на които човек надали щеше да повярва, в случай че се помъчеха да потърсят помощ.

Дори и Лиъм, дванайсетгодишното бездомно хлапе, което от месец живееше в дома на Прига, напълно скоро след днешната вечер още веднъж щеше да приключи в канавката. Но първо трябваше, пред всички присъстващи, да прави секс с Курт Йенсен, четиресет и три годишен педофил със СПИН.

Прига се беше срещнал с Йенсен в съответните онлайн чатове и по този начин той беше попаднал в мрежата на полицията.

Междувременно педофилът беше в ареста от две седмици. През това време Шварц се бе подготвил да одобри самоличността на Йенсен, което беше относително елементарно, тъй като двамата с Прига не си бяха разменили фотосите. Просто трябваше да облече кожените облекла, които мъжът бе поискал за заснема­нето на кино лентата, и да си обръсне главата гола, тъй като Йенсен се беше описал като висок, слаб, зеленоок и гологлав. Все отличителни черти, които след избръс­ването и с помощта на контактните лещи към този момент отговаряха и на Мартин Шварц.

Най-голямото усложнение в дегизировката се бе оказал позитивният тест за СПИН, който Прига изискваше. И то не авансово. Директно на празненството. Беше го насочил да си поръча бързи проби от една холандска онлайн аптека. Една капка кръв и резултатът излизаше след три минути в полето на тестовата лента.

Шварц знаеше, че това е самичък по себе си нерешим проблем и точно по тази причина тъкмо той бе определен за тази интервенция. След гибелта на фамилията му в полицейските кръгове на него се гледаше като на бомба със закъснител. Таен сътрудник, който през всичките си трийсет и осем години в специалността вървеше в стегнат марш към пенсия и на който му липсваше най-важното, което при незабавен случай придържаше него и екипа му към живота – чувството за боязън.

Беше ходил на обзор при полицейските психолози към този момент цели четири пъти. И цели четири пъти те бяха стигали до заключението, че не бе съумял да се оправи със самоубийството на жена си – и то най-много тъй като преди този момент тя бе лишила и живота на сина им. Цели четири пъти бяха изразили рекомендацията си да го пуснат в предварителна пенсия, защото човек, който към този момент не виждаше смисъл в личния си живот, можеше да поеме неразумни опасности при осъществяването на дълга си.

Цели четири пъти имаха право.

Но все пак през днешния ден още веднъж седеше в колата за интервенции, и то освен тъй като беше най-хубавият в работата си. А и тъй като на първо място нямаше различен доброволец, който да е подготвен да пусне в кръвообращението си антитела на ХИВ, с цел да манипулира бързия тест. Кръвният серум все пак бе изчистен посредством специфичен способ за дезинфекция от СПИН предизвикващите патогени. Лекарят на екипа обаче не можеше да даде стопроцентова гаранция, по тази причина и на Шварц, откакто всичко това тук приключеше, щеше да му се наложи да стартира четириседмична медикаментозна терапия – така наречен постекспозиционна профилактика, или в резюме ПЕП. Метод, който той към този момент беше измъчен един път, откакто един наркоман в парка „ Хазенхайде “ беше забил окървавената си спринцовка във врата му. В листовката към „ съответните хапчета “, които трябваше да се изпият най-късно до два часа след заплахата от болестта, пишеше, че могат да причинят главоболие, разстройство и повръщане. Шварц очевидно бе по-чувствителен към тях от другите тестови субекти. Много по-чувствителен. Наистина не бе повръщал, още по-малко пък му се постановяваше непрекъснато да клечи над тоалетната, само че за сметка на това от тежките пристъпи на мигрена напряко му прималяваше. А от време на време ставаше и по-лошо.

– Трябва да започвам – сподели той на Крамер, гледайки към монитора. От 10 минути насам никой не бе влизал в къщата.

Бяха преброили седмина посетители до момента, петима мъже, две дами. Всички бяха пристигнали с такси. Практичният вид, когато не искаш някой да запомни номерата на паркиращите коли.

– А какво ще стане, в случай че Прига е планувал всички вероятни разновидности и ми е приготвил заместител, ако се откажа? – попита Шварц. Гостите най-вероятно бяха здрави. Определено не и психичес­ки, само че най-малко физически. Но несъмнено, нямаше по какъв начин да знаят сигурно.

Крамер поклати глава.

– Няма толкоз доста инфектирани педофили, които да са подготвени на сходно нещо. Знаеш какъв брой дълго му се наложи на Прига да търси Йенсен.

Да. Знаеше.

И все пак. Рискът беше прекомерно огромен.

Не можеше и просто по този начин да нахълтат в къщата. Нямаха никаква причина за това. Изнасилването щеше да се състои в килера. Прига имаше кучета, които съобщаваха за всеки клиент. Дори и да действаха стремително, нямаше да съумеят да разбият вратите и да заловен причинителите на мястото на престъплението. И защо да арестуват присъстващите? Не беше закононарушение да се затвориш в котелното и да сложиш камера пред някакъв матрак. Дори и в случай че върху него лежи голо до кръста момче. В най-хубавия случай можеха да задържат Прига и гостите му в ареста за няколко часа. В най-лошия – единствено щяха да предупредят болните психопати.

– Не можем да рискуваме едно дванайсетгодишно момче да бъде изнасилено и инфектирано с ХИВ – протестираше Шварц.

– Не знам дали не се изказах прекомерно неразбираемо преди малко – сподели Крамер и натърти на всяка дума толкоз постепенно, все едно говореше на безумен. – Ти няма да влизаш. Всичките. Зъби. Още. Са. Ти. В. Устата!

Шварц потри тридневната си, или може би едноседмичната си, брада. Не можеше да каже с акуратност по кое време последно бе спал вкъщи.

– Ами лекар Малхов?

– Лекарят на екипа ли? – Крамер го погледна по този начин, все едно го бе помолил за пелени за възрастни. – Чуй ме, знам, че към този момент леко ти хлопа дъската, само че даже и ти не може да си толкоз вманиачен, че да се оставиш да ти изпилят зъбите. И то когато… – Крамер погледна към часовника си. – Малхов ще пристигна най-рано след двайсет минути, упойката ще трае още три, а самата операция – още пет. – Той уточни към монитора, който показваше предната част на къщата. – Кой ти подсигурява, че до половин час празненството няма от дълго време да е завършило?

– Имаш право – отвърна Шварц и се отпусна отпаднал на една тапицирана пейка до стената на буса.

– Значи ще прекъснем? – попита Крамер.

Шварц не отговори и се пресегна под скамейката. Издърпа изпод брезентовия си сак във войнишко зелено, който беше с него на всяка интервенция.

– Какво е това? – изиска да узнае ръководителят на интервенцията.

Шварц нахвърли на земята облеклата, които по-рано беше заменил с коженото облекло, и се зарови надълбоко в сака.

Минаха няколко секунди, преди да успее да откри нужния предмет всред всички кабели, ролки тиксо, акумулатори и принадлежности.

– Моля ти се, кажи ми, че това е някаква шега – отвърна Крамер, когато го помоли за огледало.

– Забрави – отговори Шварц и сви плещи. – Ще мина и без.

След това захвана с клещите горния си ляв резец.
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.
-->