Вярата на националистите срещу капитулацията на русофилите
Както е известно най-значимото публично разделяне в България е сред русофили и русофоби. Това разделяне се ожесточи изключително доста, откакто Путин вероломно атакува Украйна.
Откъде и по какъв начин се е появил терминът " русофоби " не е доста ясно. Още по-неясно е по какъв начин по този начин внезапно русофилите са почнали да настояват, че точно те са патриотите, които отстояват националния интерес.
В началото на третата българска страна след 1878 година това разделяне към този момент е съществувало, само че термините за неговото обозначаване са били разнообразни. От едната страна са били така наречен " остарели ", чорбаджии или русофили. Докато от другата страна са стояли не " русофобите ", а националистите.
В своята книга " Строители на модерна България " Симеон Радев наблюдава зараждането и развиването на тези публични течения, като акцентира, че техните корени са във Възраждането.
Според Симеон Радев националистите са имали мощна религия в качествата на българския народ. Докато старите и чорбаджиите са изпитвали подозрения в тази тенденция. Съмнения, които са били много повлияни и от внушенията на Русия по това време.
Дали русофилите имат право на своя позиция през днешния ден, когато Путин води война против Украйна и целия демократична свят, част от който сме и ние, е противоречив въпрос. Едно обаче е изрично - те нямат никакво учредения да настояват, че те са патриотите, които отстояват националния интерес. Не са и в никакъв случай не са били.
Ето какво написа Симеон Радев по тематиката във въведението на " Строители на модерна България ":
Миналото, от което България е получила струите на своя нов живот, е епохата на Възраждането. В нея би трябвало да търсим добродетелите на духа и на волята, посредством които българският народ възмогна над компликациите на една млада страна и над рисковете на една бурна история.
Първата отличителна линия на нашето Възраждане е, че то бе просветително. Докато сърби и гърци се втурнаха на политическата сцена на XIX-я век с пушка в ръка, българският народ почна своето ново съществуване, печатайки книги и откривайки учебни заведения. Един дълъг интервал на национално самообучение предшествува у нас сериозния опит за гражданска война. Тъй се сътвори традицията на просвещението, която поддържа до известна степен равновесието сред политическия прогрес и умственото развиване на нашия народ.
Другите две особености на Възраждането са национализма и демократическото възприятие.
Под името шовинизъм ний не разбираме националното схващане и любовта към отечеството: тия качества са прекомерно общи, с цел да могат да послужат като характерност на едно потомство и като релиеф на една ера. Това, което ний назоваваме шовинизъм на нашето Възраждане, това е самонадеяността на националния дух, това е устремът към огромни исторически бъднини, това е вярата, че българският народ е предназначен да владее над Балканския полуостров.
Всички мощни политически мозъци на Възраждането: Раковски, доктор Чомаков, Любен Каравелов, бяха националисти в тая смисъл. На тия, които мечтаеха за една мънинка България сред Дунава и Балкана, доктор Чомаков споделяше в Цариград: " На българския народ са нужни три морета! " Любен проектираше една югославска конфедерация, в която на българите предстоеше господствующа роля, а Раковски подчиняваше на своята фикция и историята, и филогията, с цел да окрили своето потомство с патриотическата упоритост, която поражда загатна на едно велико минало.
Покрай националистическия подтик на Възраждането съществуваше едно течение, което първоначално се наричаше чорбаджийско или остаряло. То се състоеше от страх пред бъдещето, от съмнение към силата на националния дух и от упования за непозната помощ. В Букурещ това течение се въплъщаваше в паметната " Добродетелна дружба ", известна на новите генерации не толкоз по своята активност, колкото по жестокия комизъм, с който я преследваха революционните писатели на емиграцията. В Цариград " старите " се групираха към Кръстевича, Бурмова, Григория Доростолочервенски; когато имаха повече шансове за победа, към тях се присъединяваше и Марко Балабанов.
Стълкновенията сред тия две течения бе епизодично сред емигрантите в Румъния; тук революционният националистически дух господствуваше съвсем всецяло. В Цариград чорбаджийският дух бе мощен и заставаше настойчиво по пътя на националните задания. Борбата сред " националисти " и " остарели " съставлява в морално отношение най-драматическият аспект на църковния въпрос.
" Старите " се боеха от угрозите на патриаршията. Те не имаха вяра, че националният дух на българите ще устои против един раздор с вселенската черква. Повлияни от съветското посолство, което искаше на първо място да резервира единството на православния свят, те бяха подготвени на най-големи жертви. Да бе зависело от тях, Екзархията щеше да остане едно васално институция, разпростряло своята власт над една осакатена България.
Националистите: доктор Чомаков, П. Р. Славейков, Др. Цанков, Т. Икономов, Панарет, Методий Кусевич, избавиха българските земи от това духовно разпокъсване. Те се възпротивиха на внушенията на съветския дипломат, тъй като не чакаха освобождение извън, а разчитаха на личните сили на нацията, те не се уплашиха от заканите на Патриаршията, тъй като знаеха, че схизмата няма да спре българския напредък. Вярата в духовните сили на своя народ им даде откровението на същинската национална политика и обезпечи тържеството на тяхната неотстъпчивост.
Изследванията на френския историк Ханото, някогашен министър на външните работи и другар на Русия, потвърждават, че Руско-турската война не е влизала в проектите на съветската дипломация и че до самото навечерие на войната Александър II не е знаел дали ще води война с Турция или с Австрия. Значи, националистите на политическата битка, революционерите, със своята самоувереност, с предприемчивия си дух и с любовта си към рисковете провокираха освобождението на България, както националистите на църковната битка резервираха духовната целокупност на българското родно място.
Ний се опитахме да изложим в актуалната книга битките сред двете основни течения в новия български живот и въздействието, което те упражниха върху младата страна, както и върху делото на националното обединявания. Имената на тия течения се промениха, само че главната им характерност остава същата: от една страна, вярата на националистите в силите и самостоятелността на българския народ, въпреки това, капитулацията на " старите " и на русофилите пред сложните проблеми на националното дело или пред угрозите на непознатия напън.
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.
Откъде и по какъв начин се е появил терминът " русофоби " не е доста ясно. Още по-неясно е по какъв начин по този начин внезапно русофилите са почнали да настояват, че точно те са патриотите, които отстояват националния интерес.
В началото на третата българска страна след 1878 година това разделяне към този момент е съществувало, само че термините за неговото обозначаване са били разнообразни. От едната страна са били така наречен " остарели ", чорбаджии или русофили. Докато от другата страна са стояли не " русофобите ", а националистите.
В своята книга " Строители на модерна България " Симеон Радев наблюдава зараждането и развиването на тези публични течения, като акцентира, че техните корени са във Възраждането.
Според Симеон Радев националистите са имали мощна религия в качествата на българския народ. Докато старите и чорбаджиите са изпитвали подозрения в тази тенденция. Съмнения, които са били много повлияни и от внушенията на Русия по това време.
Дали русофилите имат право на своя позиция през днешния ден, когато Путин води война против Украйна и целия демократична свят, част от който сме и ние, е противоречив въпрос. Едно обаче е изрично - те нямат никакво учредения да настояват, че те са патриотите, които отстояват националния интерес. Не са и в никакъв случай не са били.
Ето какво написа Симеон Радев по тематиката във въведението на " Строители на модерна България ":
Миналото, от което България е получила струите на своя нов живот, е епохата на Възраждането. В нея би трябвало да търсим добродетелите на духа и на волята, посредством които българският народ възмогна над компликациите на една млада страна и над рисковете на една бурна история.
Първата отличителна линия на нашето Възраждане е, че то бе просветително. Докато сърби и гърци се втурнаха на политическата сцена на XIX-я век с пушка в ръка, българският народ почна своето ново съществуване, печатайки книги и откривайки учебни заведения. Един дълъг интервал на национално самообучение предшествува у нас сериозния опит за гражданска война. Тъй се сътвори традицията на просвещението, която поддържа до известна степен равновесието сред политическия прогрес и умственото развиване на нашия народ.
Другите две особености на Възраждането са национализма и демократическото възприятие.
Под името шовинизъм ний не разбираме националното схващане и любовта към отечеството: тия качества са прекомерно общи, с цел да могат да послужат като характерност на едно потомство и като релиеф на една ера. Това, което ний назоваваме шовинизъм на нашето Възраждане, това е самонадеяността на националния дух, това е устремът към огромни исторически бъднини, това е вярата, че българският народ е предназначен да владее над Балканския полуостров.
Всички мощни политически мозъци на Възраждането: Раковски, доктор Чомаков, Любен Каравелов, бяха националисти в тая смисъл. На тия, които мечтаеха за една мънинка България сред Дунава и Балкана, доктор Чомаков споделяше в Цариград: " На българския народ са нужни три морета! " Любен проектираше една югославска конфедерация, в която на българите предстоеше господствующа роля, а Раковски подчиняваше на своята фикция и историята, и филогията, с цел да окрили своето потомство с патриотическата упоритост, която поражда загатна на едно велико минало.
Покрай националистическия подтик на Възраждането съществуваше едно течение, което първоначално се наричаше чорбаджийско или остаряло. То се състоеше от страх пред бъдещето, от съмнение към силата на националния дух и от упования за непозната помощ. В Букурещ това течение се въплъщаваше в паметната " Добродетелна дружба ", известна на новите генерации не толкоз по своята активност, колкото по жестокия комизъм, с който я преследваха революционните писатели на емиграцията. В Цариград " старите " се групираха към Кръстевича, Бурмова, Григория Доростолочервенски; когато имаха повече шансове за победа, към тях се присъединяваше и Марко Балабанов.
Стълкновенията сред тия две течения бе епизодично сред емигрантите в Румъния; тук революционният националистически дух господствуваше съвсем всецяло. В Цариград чорбаджийският дух бе мощен и заставаше настойчиво по пътя на националните задания. Борбата сред " националисти " и " остарели " съставлява в морално отношение най-драматическият аспект на църковния въпрос.
" Старите " се боеха от угрозите на патриаршията. Те не имаха вяра, че националният дух на българите ще устои против един раздор с вселенската черква. Повлияни от съветското посолство, което искаше на първо място да резервира единството на православния свят, те бяха подготвени на най-големи жертви. Да бе зависело от тях, Екзархията щеше да остане едно васално институция, разпростряло своята власт над една осакатена България.
Националистите: доктор Чомаков, П. Р. Славейков, Др. Цанков, Т. Икономов, Панарет, Методий Кусевич, избавиха българските земи от това духовно разпокъсване. Те се възпротивиха на внушенията на съветския дипломат, тъй като не чакаха освобождение извън, а разчитаха на личните сили на нацията, те не се уплашиха от заканите на Патриаршията, тъй като знаеха, че схизмата няма да спре българския напредък. Вярата в духовните сили на своя народ им даде откровението на същинската национална политика и обезпечи тържеството на тяхната неотстъпчивост.
Изследванията на френския историк Ханото, някогашен министър на външните работи и другар на Русия, потвърждават, че Руско-турската война не е влизала в проектите на съветската дипломация и че до самото навечерие на войната Александър II не е знаел дали ще води война с Турция или с Австрия. Значи, националистите на политическата битка, революционерите, със своята самоувереност, с предприемчивия си дух и с любовта си към рисковете провокираха освобождението на България, както националистите на църковната битка резервираха духовната целокупност на българското родно място.
Ний се опитахме да изложим в актуалната книга битките сред двете основни течения в новия български живот и въздействието, което те упражниха върху младата страна, както и върху делото на националното обединявания. Имената на тия течения се промениха, само че главната им характерност остава същата: от една страна, вярата на националистите в силите и самостоятелността на българския народ, въпреки това, капитулацията на " старите " и на русофилите пред сложните проблеми на националното дело или пред угрозите на непознатия напън.
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.
Източник: clubz.bg
КОМЕНТАРИ