Гадания: Като на длан
„ Како, дай си ръката да ти виждам! ” Колко пъти съм чувала тези думи, когато минавам край църквата „ Света Неделя ” в София. Бързата ревизия на дланта ми постоянно дава еднакъв предсказуем резултат: „ Две момчета съхнат по тебе, блага, един бял и един черен! Лоша жена ти желае гибелта! Да се пазиш! Дай в този момент една цигара ”. Давам. Какво да се прави. Щом съхнат...
Вещи и не толкоз движимости чертаят пътя на живота по линиите на ръката от епохи насам. Още Александър Македонски е инспектирал характера на бойците си по дланите им, следвайки насоките на своя преподавател Аристотел.
„ Линиите на човешката ръка не са начертани без причина.
Те са разследване от божествени въздействия и персоналния темперамент на индивида ”, е считал античният гръцки мъдрец. На него изискуем и известността на хиромантията, която през идващите епохи се популяризира като горски пожар из цяла Европа. На ръка са си гледали обаче още в античен Тибет, Вавилон, Египет, Персия и, несъмнено, Индия. Индийците са считали, че това изкуство е подарък за човечеството от господ Шива, който научил брачната половинка на основателя на вселената Брама да гледа на ръка. То е било известно като „ самудрика ” по името на именития цар Самудрагупта, фамозен като другар на изкуствата, религията и другите свещени практики. Той интензивно ги разпространявал измежду поданиците си в античната империя Гупта, която от 320 до 550 година сл.н.е. заемала по-голямата част от индийския субконтинент. Смята се, че създателят на епоса „ Рамаяна ” – мъдрецът Валмики, е написал още преди хиляди години първия учебник по хиромантия.
През Средните епохи в Европа гледането на ръка се преследвало като дяволско дело и тези, които го практикували, били съдени като вещици.
Когато циганските племена навлезли всеобщо в Европа през 14. век
– както се допуска, от Индия, - гледането на ръка почнало да се свързва основно с тази етническа група. От тях се боели – те били номади, чужденци със собствен език и традиции, които не приличали на никои познати до тогава на Стария континент. Именно по тази причина почнали да им приписват магьоснически качества и да имат вяра на предсказанията, дадени над протегнатата длан. Суеверната връзка сред хиромантията и ромите живее в публичното схващане и до през днешния ден.
Горе-долу по същото време в Западна Европа стартират да се пишат и първите трактати по хиромантия след времето на Аристотел. Много от тях са анонимни, само че на някои ръкописи личат и имената на известни астролози като Региомонтанус и даже на монаси като някой си Рикардус Дов и доминиканеца Гелрия. В тях „ учените ” разказват линиите и неравностите на човешката ръка и смисъла, което те имат в тълкуването на нашата персона и орис. Така в един неизвестен ръкопис, който през днешния ден се пази в Британския музей, четем, че: „ Едрата длан постоянно е резултат от тежка работа като тази на дърводелеца, само че от време на време ни е дадена по този начин от самата Природа. Когато костите са едри, а мускулите – здрави,
техният притежател е мощен, само че с мързелив разум.
Ако ръката е месеста, притежателят й е ексцентричен и постоянно алкохолик. Ако човек има едри ръце със заострени най-после пръсти, то той е лъстив и прикрехнат. Ако пръстите са необятни, това е човек правилен и добър публицист. Ако ли е жена, нейната вътрешност е дълбока и си търси мъж ”. Подобни умозрения очевидно са реализирани от наблюдението върху познатите на създателите хора, както и в резултат на систематизирани асоциации от вида „ голямо-силно-грубо-глупаво ” или „ фино-изтънчено-аристократично-възвишено ”.
През идващите епохи известността на хиромантията последователно залязва, единствено с цел да се възроди с цялостна мощ в средата на 19. век във викторианска Англия! Не единствено простолюдието, само че и висшето общество е омаяно от „ науката ”, която се крие в човешката длан. Мнозина суеверни англичани преценявали всяка своя значима стъпка съгласно напътствията на модерните хироманти – фикс идея, разказана с подигравка и комизъм от Оскар Уайлд в новелата „ Престъплението на лорд Артър Савил ”. Един от тях, ориенталистът и преводач на Омар Хайям Едуард Херон-Алън, прекарал години от живота си в изследване на човешката ръка и
за първи път възприел нещо като теоретичен метод към хиромантията.
Той деликатно изследвал физиологията на ръката, описал антропологически сведения за смисъла й в другите култури и най-после употребявал знанията си, с цел да сътвори последователен справочник за гледане на ръка предвид на всичките й физиологични особености.
