Какъв е българинът? На този въпрос отговаря Кирил Христов в

Какъв е българинът? На този въпрос дава отговор Кирил Христов в студията си, написана през 1930 година и оповестена в сп. „ Родина ” през 1939 година Споделяме част от нея. 

…Без да влизам в по-големи детайлности по отношение на расата и без да пробутвам паралели сред българина и неговите съседи, ще пристъпя към някои черти от характера на Човека, принадлежащ към моя народ подобен, какъвто го виждам през днешния ден.

Едно от качествата на българина, което най-вече се хвърля в очи, е издръжливостта му. Не съм виждал другаде селяни с такава нараснала физическа устойчивост. Там, където един чужденец се труди по осем, най-вече по 10 часа, българинът работи по шестнадесет и повече. Ден и нощ. И при все че, тъй като не си цени високо труда, той, макар своето по-голямо напрежение, продава по-евтино. За тая си добродетел в някои страни е мразен от локалните и преследван от управляващите. Тази българска физическа устойчивост пролича най-вече през войните.

Смятат и непознати, и наши, българина за доста закостенял. Но това не е минус! Защото, в случай че не беше закостенял, от дълго време щеше да загуби своя език, останал пет века без книга, и щеше да изчезне като народ. И таман тъй като е закостенял, той е запазил своята самородност. А какво е народ без свои самобитни, неповторими у други нации черти? Бледо копие на някой различен. Такъв народ не може да се развива в потока на своите обичаи и няма бъдеще. И в това отношение българската интелигенция, която така елементарно възприема непознатото и то основно незначителното, нездравословното – нерядко играе антинационална роля.

Българинът бил спестовен и сребролюбец. Пестелив да, само че не и сребролюбец. Иначе нямаше да гощава госта си по този начин, както единствено на Коледа или Великден яде. При все това той в действителност е спестовен. Защото във всяко левче вижда парченце независимост. А той нищо не обича по този начин надълбоко като свободата.

Нашият човек е неприятен търговец. Но то му прави чест. Той не принадлежи към оная категория люде, измежду които се е изгубила мярката, кое човек може да отработи и кое да завоюва с ловкост. Казват, че българинът нямал организаторски гений. Казват го нормално представители на нации, които са получили съвсем всичко наготово. Но по какъв начин могат да се обяснят големите ни достижения в първите няколко десетилетия след Освобождението, в случай че фактически нямахме организаторски способности?

В една посока българинът доста обича самичък да се подценява: че му липсва задоволително воля. Инат имал, само че воля не. Безсмислица. Инатът може да е некултивирана воля, само че въпреки всичко е воля, освен това в най-голяма степен. Отправен към значим обект, той е зидаща буря. Не е инцидентен изразът: „ Българин! С главата си стена пробива! ”. Ето това е вярното.

Българинът е песимист, даже черногледец. Вярно е. Но всеки, дълго робувал народ, е подобен. Въпросът е, дали то е уязвимост или мощ. В края на краищата лековерният е постоянно излъганият, разочарованият. Скептикът е действителният човек. Но тая податливост на духа има и едно измерение, от което българският живот (особено културният) доста е страдал. Защото българинът не има вяра на своите определени люде, на тези, които дават смисъл на обществото. Впрочем, обвързвано със

Скептицизма на българина е и едно друго негово качество – неналичието на откритост.

Някои чужденци считат българина за прекомерно партерен човек с дух, некадърен за полет. Последното е или съзнателна клюка или чудовищно недоумение. Защото обичта на българина към земята е една от най-хубавите форми на обичта към свободата. А в случай че устремът към независимост не е полет, аз не зная, кое е полет. Един народ без полет не е кадърен на такива чудеса от смелост и поклонение пред героичното, с каквито изобилства българската история.

Струва ми се също, че българският народ е може би единственият в Европа, у който с такава суровост и по всевъзможен начин си пази фамилната чест. Не приказвам за интелигенцията, а точно за народа. Неслучайно българският боец е единственият, който не е изнасилвал дами през отминалите войни.

Българинът не дава две пари за възприятието си за комизъм. Макар че го има в прекалено обилие, само че в него се усеща и тъгата на днешния ни ден и на вековното печално минало.

Не ще и подозрение, че още доста може да се каже за българина. И нашият, като всеки народ, си има и отрицателните страни. Важното при българския обаче е, че позитивното е толкоз доста и по този начин значително, щото може да се приказва единствено за него, без да се постанова да подсещаме и усилваме негативните му прояви (грубост, злоба и т.н.) с вярата, че с напредъка на националната просвета те последователно ще изчезнат.

* Портрет на Кирил Христов, artgallerystz.com