Как се чувстваме в тялото си? Защо изпитваме дадена болка?

Как се усещаме в тялото си? Защо изпитваме дадена болежка? Склони сме да се погрижим или бързаме да се отървем от нея? Защото това са две разнообразни планове – първото осъзнато, второто – незадълбочено и в крайник с нашето мултитаскинг съвремие. Страната на Изгряващото слънце има вековни обичаи в телесните изкуства и схващане за това, че грижата за тялото внася баланс в живота. И въпреки по този начин надалеч от нас, една японска техника за контролиране на тялото и мозъка към този момент крепко е стъпила на българска земя и уголемява своя кръг от почитатели, с помощта на своя преподавател Кирил Хинков. От дълго време работата му е отдадена на това да осветлява майсторството и философията на Изтока у нас. Кирил е учител по бойни изкуства, самозащита и извършения за контролиране на тялото и мозъка в състезателен клуб Кьокутен, София. Упражнения за контролиране на тялото (яп. Сейтай), комбинират изпитани способи и техники, произлизащи от теорията на източната и западна лечебна физкултура и практиката на бойните изкуства. Адаптирани в обща и самостоятелна стратегия за всеки обособен проблем, упражненията имат за цел да засилят тялото, да успокоят мозъка, да подкрепят лекуването на контузии, да подобрят функционалността на вътрешните органи, да приведат тялото и духа на индивида във допустимо най-хубавата му форма. И да, това е допустимо.

За изкуството да подредиш тялото и събудиш сетивата си, Web Stage беседва с Кирил Хинков в залата, която постоянно е цялостна с дребни и огромни. 

(Кирил Хинков, © Калин Георгиев)

Наука, изкуство или философия – по какъв начин ти би обяснил регулирането на тялото?

В нашата просвета японската дума сейтай се превежда като „ контролиране на тялото ” – сей значи ред, а тай – тяло – регулирам тялото, класифицирам, вкарвам го в ред. В момента е доста съвременно да се философства и доста може да се изпише по тематиката, само че за мен най-впечатляващото е това, че съществува техника, която може да промени тялото, осъзнаването и положението на индивида незабавно. Някои могат да кажат, че това е поминък, тъй като първоначално се учи като поминък. След това този поминък се трансформира в изкуството на индивида, който го употребява. А от позиция на практикуващите в залата, регулирането на тялото и мозъка в действителност ги учи да търсят себе си, кара ги да се усещат доста по-добре както в връзките си, по този начин и в работата си. 

Придружавам хората в пътя им и леко ги отправям – това е истината за метода за контролиране на тялото. Ако страдат телесно, започваме да се грижим, ускоряваме ресурсите на тялото и връзката на човек с несъзнаваното, с цел да се открие неговия корен, а не да се води съгласно непознатите престижи в живота си. Да намериш вътрешния си престиж и той да те води в живота – това е усилието. 

Защо на днешния човек му е мъчно да живее добре в тялото си?

Защото живее повече в мозъка си – с телевизия, вестници, книги, интернет, другарство с другари. В момента извънредно високо се цени мнението на някой, който приказва добре – да може дълго да споделя, да бъде забавен. И в действителност това кара хората да търсят и да се интересуват от неща, които са по-скоро умствени и наложително отвън тях. Дори да си доста елементарен човек, в случай че си теоретичен, че с цел да си добре, би трябвало да имаш тъкмо такава кола и такава къща, жена ти да наподобява по избран метод, да имаш две-три деца, и ето - в живота си ти към този момент се стремиш към мисловна картина. Докато го правиш, в действителност забравяш да слушаш какво мисли по тоя въпрос сърцето ти, черният ти дроб, тялото ти. 

В източните книги по диагностика е доста по-философски обяснено – коремът е първият мозък на индивида, а главата – вторият. Пак на Изток се твърди, че това, което изживяваме прочувствено остава записано в корема. Когато вършим избор, и да речем изборът е елементарен – ние го вършим чисто рационално. Но в случай че изборът е сложен, записаното в органите и корема в действителност стартира да се бунтува и човек взима прочувствено решение. После мозъкът се пробва да го изясни. Лошите неща ние постоянно ги забравяме, а след това те ни въздействат – дълго и напоително. Всеки желае да споделя положителни неща и да не помни неприятните, само че не знае, че те са конфигурирани – седят си вътре, като вируси в компютър. Японската традиция има вяра, че като работиш с тялото и помагаш на болните места в него, последователно се почиства и цялата ти сила. Аз одобрявам този метод, тъй като той е по-телесен, по-спокоен, не се минава през рецесии и спадове. Упражненията и работата с тялото вършат индивида уравновесен. Когато изведеш внезапно индивида от зоната му на комфорт, нормално го хвърляш в рецесия. А концепцията е да разширяваш границите лека-полека и то става съвсем незабелязано - внезапно индивидът открива, че това, което го е тормозело преди, към този момент го няма – не знае по какъв начин. А в действителност тялото се усеща по-добре и той е по-спокоен. 

Не страда ли в действителност актуалният човек от хиперактивност?

Хиперактивността се дължи на това, че хората живеят в главата си. Когато човек доста мисли, мозъкът му работи с огромна периодичност и вниманието му е доста несигурно. А пък ние всички сме сложени в среда, която е ужасно динамична, има нещо наречено „ мултитаскинг ”, което е най-голямата нелепост на света – този режим би трябвало да бъде неразрешен. Трябва да се правят по-малко неща. В Дзен има едно предписание, което е от 1000 години – „ Оставяй пространство сред нещата, които правиш ”. Сегашната просвета желае да бързаме, това подвига вълните на мозъка доста високо и човек става разпръснат, заплеснат, нападателен. И по тази причина би трябвало да се успокои, да се върне назад в тялото си и да се почувства добре. Да обмисля, да пита, да си построи добра картина, с цел да успее. 

Каква е пресечната точка сред бойните изкуства и регулирането на тялото?

В Източната доктрина имат вяра, че до момента в който мислиш за нещо, ти оставаш в страстта и в атмосферата, която ти носи това нещо. Смята се, че мислите населяват една огледална повърхност в главата ти и единствено се въртят и блъскат една в друга. Не намираш решение до момента в който седиш и мислиш. Това, което прави да се трансформират нещата, е действието. Майсторите по бойни изкуства споделят, че действието изгонва страстта. Правилото е, че в случай че ние усетим, че сме в неприятни мисли или неприятна страст, по-добре е да действаме – направете едно упражнение, полейте цветята, излезте и прекопайте градинката, направете нещо хубаво. 

Когато пък сте комплицирани и нещата не се получават, има друго потребно предписание, правилото на знака STOP:

S – Спри (Stop) В момента, в който нещо не се получава, в упоритостта си хората натискат до безспир, желаят то безусловно да стане и по този начин повтарят грешките си. Щом нещо не е наред – стой. Имаш негативно чувство, не ти харесва - стой.

T – Мисли (Think) Помисли какво се случва, искаш ли да ти се случи през днешния ден това. Казвай си – добре, че си дадох време.

О – Наблюдавай (Observe) Трябва да видиш всичко, което се случва с дребни елементи, да подредиш цялата картина.

P – Планирай (Plan) Ако нещо не ти харесва, планирай още веднъж. Спри още щом стартира да не ти харесва, в случай че спреш тогава, има късмет въобще да не стъпиш изкривено. 

Кое по-често води хората при теб – любознание или болката? 

Според мен всички хора, откогато свят светува, са желали да спрат болката незабавно. Хората са си същите от самото начало, просто в нашия свят всичко се масовизира – с интернет, с телевизия. Хората, които идват тук разбираме по-късно какво ги е довело. Защото доста хора идват с болежка, само че не схващат добре логиката, не си вършат упражненията, а в залата остават единствено тези, на които им харесва, които виждат изгодите. Няма пояснение. 

Има една японска сентенция – „ Тези, които ядат храната ти, на тях сипвай ”. Аз сега наливам на всички, само че по този начин или другояче остават ония, които ядат. И доста хубави връзки се развиват посред ни, доста заедно живеем. 

В нашето телесно изкуство огромните учители водят сърцата – те насочват индивида, с цел да може той да разгърне капацитета си. От тях се желае да видят, да преценяват какво този човек може да прави, какви умения има, с цел да е потребен на всички, а не просто да си излекува болката в лакътя.

Автор: Мария Тонева
Снимки: Калин Георгиев

Научете повече на: