Как напиват чуждите посланици в Русия
Как да се разбере какво мисли непознатият дипломат?
Да му се развърже език с пиянство. Московските князе и суверени провокират смут у европейците с количеството вино и водка, с които руснаците ги доставят всекидневно, а на всичко от горната страна и ги принуждават да пият.
„Суверенът ме повика и собственоръчно ми подаде чаша вино, – написа Рафаел Барберини, благороден италианец, който през 1564 година донася на Иван Грозни писмо от британската кралица Елизабет. – Веднага по-късно главите ни мощно се размътиха, тъй че, забравяйки всякакво благовъзпитание и невзискателност, всички се втурнахме по-скоро към вратите… до момента в който най-сетне стигнахме до верандата на двореца, от която на двадесет или повече крачки ни чакаха прислужници с коне. Но когато слязохме от верандата, с цел да стигнем до конете си и към този момент да се приберем у дома, трябваше трудно да вървим през калта, която беше до колене, а нощта беше тъмна, на никое място нямаше светлина, тъй че бяхме задоволително изтощени, до момента в който успяхме да се качим на конете“.
Алкохолните завършения, разказани от Барберини, не са индивидуален случай. „Мнозина чужденци, които са осведомени с обичая на съветското гостолюбие, сядаха на масата с тревожната мисъл, че ще бъдат принудени да пият много“, написа Василий Ключевски.
„Колкото до бирата, докарваха я на шейна“
Свободни източници
През XV-XVI век московските князе и царете персонално угощават всяко посолство. През XVII в. задграничните посланици се усилват и не с всички страни връзките са положителни. От тогава храненето в наличието на царя, пък и с питиета, става привилегия единствено за най-почтените и уважавани дипломатически посетители. Как това се случва разказва Андре Роде, секретар на датското посолство в Русия, ръководено от посланика Ханс Олделанд през 1659 година:
„Донесоха напитките: вино, медовина и водка, в седем разнообразни огромни сребърни и позлатени кани и в пет огромни калаени кани; а по отношение на бирата, докараха я на шейна. Когато масата беше подредена, то на нея имаше толкоз ястия, колкото можеха да се поберат, а останалите се раздадоха на нашите слуги; и по-късно поканиха посланика на вечеря. Според съветския бит, на първо място, с цел да подтикват апетита му, му предложиха да пие доста мощна водка от доста красива позлатена чаша. След това на всички, които седяха на масата, беше налята огромна чаша рейнско вино, само че в очакване на идните наздравици никой към момента не смееше да я докосне“, написа Роде.
Една чаша през XVII в. побира повече от 120 грама, тъй че не е изненадващо, че след такова начало на трапезата датският делегат не бърза да пие рейнско вино. А какво вършат самите руснаци на такива пиршества? Според възгледите на съветските сановници и знатните хора от това време, да се напиеш на царски гуляй, пък и на всеки празник, е почтено дело, което демонстрира почитание към домакина. Друг посетител на Москва през XVII век, австрийският посланик Августин декор Майерберг, отбелязва, че „единственото ограничаване за пиянство е интоксикацията и никой не напуща трапезата, в случай че не го изнесат“. Между другото самият Майерберг също не е измежду огромните фенове на съветските посолски приеми. При едно от своите визити той гостува на Афанасий Ордин-Нашчокин, който е фактическият началник на съветската дипломация. Майерберг с облекчение отбелязва, че Нашчокин, „въобще не е малоумен имитатор на нашите традиции, с дружеска вежливост ни освободи от маниера на пиянство и от закона да се наливаш, до момента в който се напиеш“.
Само че, когато поддържат връзка с царя, за посланиците, несвикнали с съветската водка, не е допустимо да се отърват от това тежко обвързване – явно директната цел на съветските дипломати е да напият чужденците до цялостно лудост.
„Да посрещнеш добре гостите, значи безусловно да ги напиеш“
Водката (хлебно вино, по какъв начин я назовават в Москва по това време) като цяло е основният детайл от провизиите, давани на задграничните посланици. През XVI-XVII в. в Московското царство тя остава все по този начин извънредно скъпа напитка и страната държи монопола на производството ѝ.
BKHV (CC BY-SA 4.0)
Ето да вземем за пример какъв брой алкохол е даван на Джон Мейрик, британския дипломат в Москва по времето на Михаил Фьодорович. На ден Мейрик персонално получава четири чаши водка (около половин литър), чаша (1,1 литра) вино, три чаши медовина, чаша и половина медовуха и една кофа бира. Дворяните, съпровождащи посланика, получават по четири чаши хлебно вино (но с по-нисък градус, в сравнение с за посланика), чаша медовина, три четвърти кофа елементарна медовуха и половин кофа бира. Дори и на най-обикновените прислужници от свитата на посланика се поставят по две чаши водка и половин кофа бира. Количествата, без подозрение, са доста по-големи, в сравнение с човек може да изпие дневно. Защо се е предписание всичко това? Разбира се, с цел да се покаже благосъстоянието и щедростта на царя, а също така, в случай че е допустимо да се разбере защо посланикът и свитата му могат да си развържат езика по време на такива празненства.
Чашата на Борис Федорович ГодуновShakko (CC BY-SA 4.0)
Пиршествата за значими посланици не се лимитират с царския замък. От края на XV в. се появява обичаят „посланикът да се пои“ напряко в посолството му, предоставено от московчани за резиденция на задграничния посетител и неговата свита. Как това се случва в детайли разказва Георг Зигизмунд Херберщайн, който посещава Москва през XVI век.
„След като посланиците си тръгнат, тези, които са ги придружавали в двореца, ги връщат в гостилницата, като им споделят, че им е поръчано да бъдат там и да забавляват посланиците. Донасят сребърни чаши и съдове, всеки с несъмнено пиво, и всички се стараят да напият посланиците. А те чудесно знаят по какъв начин да накарат човек да пие; когато към този момент не им е останал мотив да подвигат чашата, най-после стартират да пият за здравето на царя, суверена и най-накрая за благополучието на тези, които съгласно тях имат някакво достолепие или чест. Те разчитат, че никой не трябва и не може да откаже чаша в тяхна чест. А пият ето по този начин. Този, който стартира, взема чаша и излиза на средата на стаята; изправен и гологлав, той красноречиво декларира за чие здраве пие и какво му пожелава. След това, като пресуши и обърне чашата, допира с нея върха на главата си, с цел да видят всички какво е изпил, и пожелава здраве на господаря, за който пият. След това отива на най-високото място, заповядва да изпълнят няколко чаши, след което дава на всеки чашата му, като посочва името на този, за чието здраве би трябвало да се пие. Всички би трябвало да отидат един по един доникъде на стаята и след Това да пресушат чашата, а след това да се върнат на мястото си. Онзи, който желае да избегне по-продължителното пиянство, безусловно би трябвало да се престори на пийнал или на задремал, или най-малко да убеди, че по никакъв метод не може да пие повече, тъй като сигурно знае – да бъдат посрещнати добре гостите и да се отнесат с тях обичайно значи безусловно да бъдат напити“.
Зигизмунд ХерберщайнСвободни източници
Както в царския замък, по този начин и на „изнесените“ пиршества в посолствата, съветски пристави, които са инструктирани да поят посланиците, носят със себе си дълъг лист с имената на хората, които би трябвало да подвигат тост, тъй че мотивите за пиянство да не свършват. Ключевски написа, че „приставите постоянно реализираха задачата си – да напият посланика и това не ставаше без тъжни истории. В същото време обаче от време на време се реализираха и други значими цели: подпийналият дипломат нееднократно се изпускаше какво му е било подредено да пази единствено за себе си“.
А какво се случва, в случай че посланикът просто не може да пие толкоз доста? В такива случаи московският суверен милостиво разрешава на отвъдморския посетител „да не допие“, както се случва с посланика Амброджо Контарини по време на великия княз Иван III. Италианецът едвам съумява да изпие една четвърт от чашата, поднесена му от суверена, само че самият Иван Василиевич му разрешава да не допие чашата.
„Негово величество доста се разсърди“
Константин Маковски
Най-големият запалянко за идеята на напиването на задграничните посланици обаче е Петър Велики. Тъй както е по негово време европейските посетители не пият нито преди, нито след това. Повечето доказателства за това са оставени от Фридрих Вилхелм Берхолц, аристократ от Холщайн, който персонално познава Петър Велики и неведнъж е бил заставен да се напива в компанията му. „Ужасно се опасявах от запои“, признава холщайнецът. Дори неговият суверен, херцог Карл-Фридрих Холщайнски, схваща това. „Негово височество ми прошепна, че би трябвало да налея алена вода в същата плетена бутилка, в каквато бе бургундското, и да я смеся малко с вино“, по този начин херцогът поучава поданика си да се оправя със запоите на Петър.
Такива способи обаче не избавят самия Карл-Фридрих – цар Петър деликатно следи гостите му да пият за здравето му „както се полага“. Когато херцогът на Холщайн се пробва да пие разредено вино по време на празника, Петър „взе чаша от негово височество и откакто я опита, я върна с думите: „Виното ти по никакъв начин не струва“. Когато херцогът се пробва да възрази, че не е добре и не може да пие толкоз доста, царят споделя, че разреденият алкохол е даже по-вреден от чистия, „и му наля от бутилка чаша мощно и горчиво унгарско, която той нормално пие“. Когато Петър схваща, че някой не пие задоволително, той се гневи. Както си спомня Берхолц: „Царят разбра, че на масата, от лявата страна, където седяха министрите, не всички тостове се пиеха с чисто вино или най-малко не с виновността, които той изискваше. Негово Величество се ядоса доста и подреди на всички на масата да изпият за наказване в негово наличие по една голяма чаша унгарско. Тъй като той подреди то да се налее от две разнообразни бутилки, всички, които пиеха, завчас се напиха извънредно, мисля, че към виното беше добавена водка“.
Hulton Archive/Getty Images
С една дума в пристрастеността си към пиянството цар Петър не щади нито своите, нито непознатите. Боевете и конфузните обстановки са нещо всекидневно за царските празници. Берхолц написа, че „адмирал [Апраксин] толкоз се напи, че плачеше като дете, което нормално му се случваше в такива случаи. Княз Меншиков беше толкоз пийнал, че падна като труп и хората му бяха принудени да повикат княгинята и нейната сестра, които благодарение на разнообразни спиртове малко го посъвзеха и помолиха царя за позволение да се приберат вкъщи с него. С една дума имаше доста малко, които не бяха изцяло пияни…“
Карл Фредерик ШведскиСвободни източници
Знае се, че пиянството на Петър от време на време води до чудовищни последици – да вземем за пример херцогът на Курландия Фридрих Вилхелм, на който Петър дава племенницата си Анна Йоановна за брачна половинка, не претърпява пиршеството с съветския цар – два дни след края на сватбените тържества младоженецът умира по пътя от Санкт Петербург, а съвременниците му приписват случилото се на обстоятелството, че младият херцог безразсъдно взема решение да се състезава с Петър в изкуството на пиенето. Петър Велики обаче е последният от съветските монарси, подготвен да пие толкоз намерено с гостите и подчинените си. При идващите Романови страшната съветска традиция на алкохолната дипломация към този момент е прекъсната.
създател: ГЕОРГИ МАНАЕВ
източник: bg.rbth.com
Да му се развърже език с пиянство. Московските князе и суверени провокират смут у европейците с количеството вино и водка, с които руснаците ги доставят всекидневно, а на всичко от горната страна и ги принуждават да пият.
„Суверенът ме повика и собственоръчно ми подаде чаша вино, – написа Рафаел Барберини, благороден италианец, който през 1564 година донася на Иван Грозни писмо от британската кралица Елизабет. – Веднага по-късно главите ни мощно се размътиха, тъй че, забравяйки всякакво благовъзпитание и невзискателност, всички се втурнахме по-скоро към вратите… до момента в който най-сетне стигнахме до верандата на двореца, от която на двадесет или повече крачки ни чакаха прислужници с коне. Но когато слязохме от верандата, с цел да стигнем до конете си и към този момент да се приберем у дома, трябваше трудно да вървим през калта, която беше до колене, а нощта беше тъмна, на никое място нямаше светлина, тъй че бяхме задоволително изтощени, до момента в който успяхме да се качим на конете“.
Алкохолните завършения, разказани от Барберини, не са индивидуален случай. „Мнозина чужденци, които са осведомени с обичая на съветското гостолюбие, сядаха на масата с тревожната мисъл, че ще бъдат принудени да пият много“, написа Василий Ключевски.
„Колкото до бирата, докарваха я на шейна“
Свободни източници През XV-XVI век московските князе и царете персонално угощават всяко посолство. През XVII в. задграничните посланици се усилват и не с всички страни връзките са положителни. От тогава храненето в наличието на царя, пък и с питиета, става привилегия единствено за най-почтените и уважавани дипломатически посетители. Как това се случва разказва Андре Роде, секретар на датското посолство в Русия, ръководено от посланика Ханс Олделанд през 1659 година:
„Донесоха напитките: вино, медовина и водка, в седем разнообразни огромни сребърни и позлатени кани и в пет огромни калаени кани; а по отношение на бирата, докараха я на шейна. Когато масата беше подредена, то на нея имаше толкоз ястия, колкото можеха да се поберат, а останалите се раздадоха на нашите слуги; и по-късно поканиха посланика на вечеря. Според съветския бит, на първо място, с цел да подтикват апетита му, му предложиха да пие доста мощна водка от доста красива позлатена чаша. След това на всички, които седяха на масата, беше налята огромна чаша рейнско вино, само че в очакване на идните наздравици никой към момента не смееше да я докосне“, написа Роде.
Една чаша през XVII в. побира повече от 120 грама, тъй че не е изненадващо, че след такова начало на трапезата датският делегат не бърза да пие рейнско вино. А какво вършат самите руснаци на такива пиршества? Според възгледите на съветските сановници и знатните хора от това време, да се напиеш на царски гуляй, пък и на всеки празник, е почтено дело, което демонстрира почитание към домакина. Друг посетител на Москва през XVII век, австрийският посланик Августин декор Майерберг, отбелязва, че „единственото ограничаване за пиянство е интоксикацията и никой не напуща трапезата, в случай че не го изнесат“. Между другото самият Майерберг също не е измежду огромните фенове на съветските посолски приеми. При едно от своите визити той гостува на Афанасий Ордин-Нашчокин, който е фактическият началник на съветската дипломация. Майерберг с облекчение отбелязва, че Нашчокин, „въобще не е малоумен имитатор на нашите традиции, с дружеска вежливост ни освободи от маниера на пиянство и от закона да се наливаш, до момента в който се напиеш“.
Само че, когато поддържат връзка с царя, за посланиците, несвикнали с съветската водка, не е допустимо да се отърват от това тежко обвързване – явно директната цел на съветските дипломати е да напият чужденците до цялостно лудост.
„Да посрещнеш добре гостите, значи безусловно да ги напиеш“
Водката (хлебно вино, по какъв начин я назовават в Москва по това време) като цяло е основният детайл от провизиите, давани на задграничните посланици. През XVI-XVII в. в Московското царство тя остава все по този начин извънредно скъпа напитка и страната държи монопола на производството ѝ.
BKHV (CC BY-SA 4.0) Ето да вземем за пример какъв брой алкохол е даван на Джон Мейрик, британския дипломат в Москва по времето на Михаил Фьодорович. На ден Мейрик персонално получава четири чаши водка (около половин литър), чаша (1,1 литра) вино, три чаши медовина, чаша и половина медовуха и една кофа бира. Дворяните, съпровождащи посланика, получават по четири чаши хлебно вино (но с по-нисък градус, в сравнение с за посланика), чаша медовина, три четвърти кофа елементарна медовуха и половин кофа бира. Дори и на най-обикновените прислужници от свитата на посланика се поставят по две чаши водка и половин кофа бира. Количествата, без подозрение, са доста по-големи, в сравнение с човек може да изпие дневно. Защо се е предписание всичко това? Разбира се, с цел да се покаже благосъстоянието и щедростта на царя, а също така, в случай че е допустимо да се разбере защо посланикът и свитата му могат да си развържат езика по време на такива празненства.
Чашата на Борис Федорович ГодуновShakko (CC BY-SA 4.0)
Пиршествата за значими посланици не се лимитират с царския замък. От края на XV в. се появява обичаят „посланикът да се пои“ напряко в посолството му, предоставено от московчани за резиденция на задграничния посетител и неговата свита. Как това се случва в детайли разказва Георг Зигизмунд Херберщайн, който посещава Москва през XVI век.
„След като посланиците си тръгнат, тези, които са ги придружавали в двореца, ги връщат в гостилницата, като им споделят, че им е поръчано да бъдат там и да забавляват посланиците. Донасят сребърни чаши и съдове, всеки с несъмнено пиво, и всички се стараят да напият посланиците. А те чудесно знаят по какъв начин да накарат човек да пие; когато към този момент не им е останал мотив да подвигат чашата, най-после стартират да пият за здравето на царя, суверена и най-накрая за благополучието на тези, които съгласно тях имат някакво достолепие или чест. Те разчитат, че никой не трябва и не може да откаже чаша в тяхна чест. А пият ето по този начин. Този, който стартира, взема чаша и излиза на средата на стаята; изправен и гологлав, той красноречиво декларира за чие здраве пие и какво му пожелава. След това, като пресуши и обърне чашата, допира с нея върха на главата си, с цел да видят всички какво е изпил, и пожелава здраве на господаря, за който пият. След това отива на най-високото място, заповядва да изпълнят няколко чаши, след което дава на всеки чашата му, като посочва името на този, за чието здраве би трябвало да се пие. Всички би трябвало да отидат един по един доникъде на стаята и след Това да пресушат чашата, а след това да се върнат на мястото си. Онзи, който желае да избегне по-продължителното пиянство, безусловно би трябвало да се престори на пийнал или на задремал, или най-малко да убеди, че по никакъв метод не може да пие повече, тъй като сигурно знае – да бъдат посрещнати добре гостите и да се отнесат с тях обичайно значи безусловно да бъдат напити“.
Зигизмунд ХерберщайнСвободни източници
Както в царския замък, по този начин и на „изнесените“ пиршества в посолствата, съветски пристави, които са инструктирани да поят посланиците, носят със себе си дълъг лист с имената на хората, които би трябвало да подвигат тост, тъй че мотивите за пиянство да не свършват. Ключевски написа, че „приставите постоянно реализираха задачата си – да напият посланика и това не ставаше без тъжни истории. В същото време обаче от време на време се реализираха и други значими цели: подпийналият дипломат нееднократно се изпускаше какво му е било подредено да пази единствено за себе си“.
А какво се случва, в случай че посланикът просто не може да пие толкоз доста? В такива случаи московският суверен милостиво разрешава на отвъдморския посетител „да не допие“, както се случва с посланика Амброджо Контарини по време на великия княз Иван III. Италианецът едвам съумява да изпие една четвърт от чашата, поднесена му от суверена, само че самият Иван Василиевич му разрешава да не допие чашата.
„Негово величество доста се разсърди“
Константин Маковски Най-големият запалянко за идеята на напиването на задграничните посланици обаче е Петър Велики. Тъй както е по негово време европейските посетители не пият нито преди, нито след това. Повечето доказателства за това са оставени от Фридрих Вилхелм Берхолц, аристократ от Холщайн, който персонално познава Петър Велики и неведнъж е бил заставен да се напива в компанията му. „Ужасно се опасявах от запои“, признава холщайнецът. Дори неговият суверен, херцог Карл-Фридрих Холщайнски, схваща това. „Негово височество ми прошепна, че би трябвало да налея алена вода в същата плетена бутилка, в каквато бе бургундското, и да я смеся малко с вино“, по този начин херцогът поучава поданика си да се оправя със запоите на Петър.
Такива способи обаче не избавят самия Карл-Фридрих – цар Петър деликатно следи гостите му да пият за здравето му „както се полага“. Когато херцогът на Холщайн се пробва да пие разредено вино по време на празника, Петър „взе чаша от негово височество и откакто я опита, я върна с думите: „Виното ти по никакъв начин не струва“. Когато херцогът се пробва да възрази, че не е добре и не може да пие толкоз доста, царят споделя, че разреденият алкохол е даже по-вреден от чистия, „и му наля от бутилка чаша мощно и горчиво унгарско, която той нормално пие“. Когато Петър схваща, че някой не пие задоволително, той се гневи. Както си спомня Берхолц: „Царят разбра, че на масата, от лявата страна, където седяха министрите, не всички тостове се пиеха с чисто вино или най-малко не с виновността, които той изискваше. Негово Величество се ядоса доста и подреди на всички на масата да изпият за наказване в негово наличие по една голяма чаша унгарско. Тъй като той подреди то да се налее от две разнообразни бутилки, всички, които пиеха, завчас се напиха извънредно, мисля, че към виното беше добавена водка“.
Hulton Archive/Getty Images С една дума в пристрастеността си към пиянството цар Петър не щади нито своите, нито непознатите. Боевете и конфузните обстановки са нещо всекидневно за царските празници. Берхолц написа, че „адмирал [Апраксин] толкоз се напи, че плачеше като дете, което нормално му се случваше в такива случаи. Княз Меншиков беше толкоз пийнал, че падна като труп и хората му бяха принудени да повикат княгинята и нейната сестра, които благодарение на разнообразни спиртове малко го посъвзеха и помолиха царя за позволение да се приберат вкъщи с него. С една дума имаше доста малко, които не бяха изцяло пияни…“
Карл Фредерик ШведскиСвободни източници
Знае се, че пиянството на Петър от време на време води до чудовищни последици – да вземем за пример херцогът на Курландия Фридрих Вилхелм, на който Петър дава племенницата си Анна Йоановна за брачна половинка, не претърпява пиршеството с съветския цар – два дни след края на сватбените тържества младоженецът умира по пътя от Санкт Петербург, а съвременниците му приписват случилото се на обстоятелството, че младият херцог безразсъдно взема решение да се състезава с Петър в изкуството на пиенето. Петър Велики обаче е последният от съветските монарси, подготвен да пие толкоз намерено с гостите и подчинените си. При идващите Романови страшната съветска традиция на алкохолната дипломация към този момент е прекъсната.
създател: ГЕОРГИ МАНАЕВ
източник: bg.rbth.com
Източник: novinata.bg
КОМЕНТАРИ