Да се научим да разтоварваме емоционалния си багаж
Как да разберем, че имаме прекалено много прочувствен багаж ли? Постоянно неприятното въодушевление, безразличието, тревогата, изблиците на яд и изтощение са единствено част от признаците, че прочувствено не издържате на натоварването. Физиологически тялото също реагира с признаци като главоболие, унесеност денем и бодърствуване през нощта, замаяност и възприятие за отмалялост.
Времената през днешния ден са толкоз интензивни, че не можем към този момент да си разрешаваме да носим този товар. Информационните потоци към нас са доста и мощни, няма време/средства за занимание, пътешестване и отмора, хората се отчуждаваме и възприятието за изолираност пораства. Затова е жизненоважно да се научим да разтоварваме напрежението, прочувствените товари и да търсим способи да сме по-щастливи. Това не е нарцисизъм, а от време на време - въпрос на оцеляване. Психическо, прочувствено, физическо.
Емоционалният багаж, който е обвързван с нас самите, идва от непреработването на страстите ни и оставянето на нерешени въпроси като " Защо по този начин отвръщам? ", " Защо нещо провокира такива усеща у мен? ", " Защо този човек има власт над мен? и така нататък Когато не сме в непрекъснат разговор със себе си и не осъзнаване на възприятията си, ние просто ги натрупваме.
Емоционалният багаж, който идва от другите, е обвързван с прехвърлянето към тях на упования - че някой би трябвало да ни направи щастливи, че някой би трябвало да дава отговор на нашите упования, че другите би трябвало да споделят нашите правила и показа. В резултат на това ние не умеем да слагаме граници, оставаме подвластни и напрегнати какво другите ще създадат с нас. Когато се получава разминаване - ние се товарим прочувствено.
“След осъзнаването, че поемаме повече страсти, в сравнение с можем да " смелим ", да направляваме, би трябвало да обърнем внимание на себе си и да намерим механизми да се разтоварваме от тях. ”
Да не се опасяваме да се усамотяваме. Може би най-главното умеене, на което никой не ни учи, е по какъв начин да бъдем в комфорт със себе си, уединено. Постоянно се обкръжаваме с хора, непрекъснато поддържаме връзка, непрекъснато споделяме - само че това е единствено на повърхността. Усамотението допуска тишина, оставане в персоналното пространство, време за мислене, съзерцаване, успокоение. Само тогава имаме време за рефлексия и култивиране на страстите, които можем да споделим с други, в случай че пожелаем, и по този начин да се разтоварим.
Да бъдем почтени със себе си. Понякога одобряваме прочувствен багаж, тъй като имаме погрешна оценка за себе си. Не знаем за какво другите постъпват по този начин или онака с нас, най-много в отрицателен проект, тъй като считаме, че не заслужаваме. Но дали е по този начин? Дали постоянно ние сме прави, дали има друга позиция - да не ни се обадят за кафе, да не ни изберат за плана, да имаме малко другари. Не е прелестно изминаването на този път, само че е належащо.
Да приемем хората, себе си, статуквото - каквито са. Да, евентуално имаме единствено 1-2 другари, евентуално сътрудниците в офиса не ни харесват изключително, евентуално сме заслужили, че работим на това място, живеем в този град, че нещата са, каквито са. Е, и?! Всичко друго, което е друго от " какво върша в този момент с това аз? ", е ненужно. Няма смисъл от паника, обезсърчение, самосъжаление, упования и разочарования. Тези страсти са изцяло безполезни, в случай че не водят до деяние. " Не ми харесва - ще се махна, ще го трансформира, ще приказвам намерено. " Каквото и да е, единствено да спрат отрицателните страсти, които ни водят единствено да задънени улици, вместо до автомагистралата на свободните решение и дейности.
Другите са значими, само че ние сме по-важни поради избора по какъв начин да взаимодействаме с тях. Ето една преживелица за образец. Разбирате инцидентно, че сътрудници от офиса са се събрали да излязат на бар. Това е планувано, не непринудено излизане. Мислите, че с множеството от тях или най-малко с основателя сте в положителни връзки, само че не сте поканени. Какви страсти провокира това у вас? Изненада, яд, фрустрация (защото не можете просто да идете да се разкрещите за какво не сте поканени), горест, самосъжаление, изолираност. Това е цялостен куфар прочувствен багаж, който вие сами си създадохте единствено от едно само дочуто инцидентно изречение в женската тоалетна, примерно.
Във времето за обсъждане може да осъзнаете, че никой в действителност не е задължен да ви кани и въпреки да се чувствате засегнати, никой няма заричане към вас. Може би ще разберете, че не сте се държали добре в последно време или вие не сте канили сътрудници на сходни излизания. Може би просто са ви не запомнили, не е имало места и така нататък А може би в действителност не харесвате тези сътрудници и като се изключи че си е проличало, в действителност не бихте желали да излизате с тях. От всички тези мисли, анализирайки ги, запазвайки разсъдък, може да се стигне до деяние - излизане от този колегиален кръг, смяна в отношението към него или просто да споделите умерено, че бихте желали идващия път да ви кажат, когато считат да излизат, тъй като ще ви е доста прелестно да излезете на по пиво с тях.
“Другите работят по избран метод, само че в нас стои решението по какъв начин да реагираме и то по този начин, че да не задържаме страсти. След осмислянето на всичко това можем свободни и спокойни още веднъж да се върнем в света, да поддържаме връзка, да намираме своите хора. ”
Със зрелостта идва едно доста хубаво чувство - че никой не ни е задължен, че ние не сме длъжни никому. Че няма по какъв начин да имаме упования и не държим от нас да се чака нещо. Със зрелостта идва и свободата на назоваваме нещата с същинските им имена и да бъдем директни, даже в случай че знаем, че нараняваме. Защото във времето ние също натрупваме рани, отмалялост и болки. Такова е общуването просто - всеки от нас е една дребна галактика, която постоянно остава неразбрана и която в най-хубавия случай може да бъде допряна, траекторията й да се промени или тя да промени нечия друга.
“Води ли разтоварването на прочувствения багаж до нарцисизъм и апатия по отношение на другите, до една вътрешна закоравялост, блаженство и цинизъм? ”
В прочут смисъл, да, само че противоположното би било инфантилност, прахосване на капацитет, запаси и саморазруха. Но още веднъж - всичко зависи от нас. Някои от тези, които поемат по този път, елементарно стигат до цинизъм и остават там. Истинското мъжество и огромната премия на незадържането на прочувствен багаж е в това да останеш хуманен, отворен и благосклонен. Да виждаш хората, да осъзнаваш миговете, да се радваш на живота.
Цинизмът е елементарен в този свят, да останеш с положително сърце обаче се желае огромен кураж. Който идва единствено с вътрешната независимост. В нея място за прочувствен багаж няма.
Времената през днешния ден са толкоз интензивни, че не можем към този момент да си разрешаваме да носим този товар. Информационните потоци към нас са доста и мощни, няма време/средства за занимание, пътешестване и отмора, хората се отчуждаваме и възприятието за изолираност пораства. Затова е жизненоважно да се научим да разтоварваме напрежението, прочувствените товари и да търсим способи да сме по-щастливи. Това не е нарцисизъм, а от време на време - въпрос на оцеляване. Психическо, прочувствено, физическо.
Емоционалният багаж, който е обвързван с нас самите, идва от непреработването на страстите ни и оставянето на нерешени въпроси като " Защо по този начин отвръщам? ", " Защо нещо провокира такива усеща у мен? ", " Защо този човек има власт над мен? и така нататък Когато не сме в непрекъснат разговор със себе си и не осъзнаване на възприятията си, ние просто ги натрупваме.
Емоционалният багаж, който идва от другите, е обвързван с прехвърлянето към тях на упования - че някой би трябвало да ни направи щастливи, че някой би трябвало да дава отговор на нашите упования, че другите би трябвало да споделят нашите правила и показа. В резултат на това ние не умеем да слагаме граници, оставаме подвластни и напрегнати какво другите ще създадат с нас. Когато се получава разминаване - ние се товарим прочувствено.
“След осъзнаването, че поемаме повече страсти, в сравнение с можем да " смелим ", да направляваме, би трябвало да обърнем внимание на себе си и да намерим механизми да се разтоварваме от тях. ”
Да не се опасяваме да се усамотяваме. Може би най-главното умеене, на което никой не ни учи, е по какъв начин да бъдем в комфорт със себе си, уединено. Постоянно се обкръжаваме с хора, непрекъснато поддържаме връзка, непрекъснато споделяме - само че това е единствено на повърхността. Усамотението допуска тишина, оставане в персоналното пространство, време за мислене, съзерцаване, успокоение. Само тогава имаме време за рефлексия и култивиране на страстите, които можем да споделим с други, в случай че пожелаем, и по този начин да се разтоварим.
Да бъдем почтени със себе си. Понякога одобряваме прочувствен багаж, тъй като имаме погрешна оценка за себе си. Не знаем за какво другите постъпват по този начин или онака с нас, най-много в отрицателен проект, тъй като считаме, че не заслужаваме. Но дали е по този начин? Дали постоянно ние сме прави, дали има друга позиция - да не ни се обадят за кафе, да не ни изберат за плана, да имаме малко другари. Не е прелестно изминаването на този път, само че е належащо.
Да приемем хората, себе си, статуквото - каквито са. Да, евентуално имаме единствено 1-2 другари, евентуално сътрудниците в офиса не ни харесват изключително, евентуално сме заслужили, че работим на това място, живеем в този град, че нещата са, каквито са. Е, и?! Всичко друго, което е друго от " какво върша в този момент с това аз? ", е ненужно. Няма смисъл от паника, обезсърчение, самосъжаление, упования и разочарования. Тези страсти са изцяло безполезни, в случай че не водят до деяние. " Не ми харесва - ще се махна, ще го трансформира, ще приказвам намерено. " Каквото и да е, единствено да спрат отрицателните страсти, които ни водят единствено да задънени улици, вместо до автомагистралата на свободните решение и дейности.
Другите са значими, само че ние сме по-важни поради избора по какъв начин да взаимодействаме с тях. Ето една преживелица за образец. Разбирате инцидентно, че сътрудници от офиса са се събрали да излязат на бар. Това е планувано, не непринудено излизане. Мислите, че с множеството от тях или най-малко с основателя сте в положителни връзки, само че не сте поканени. Какви страсти провокира това у вас? Изненада, яд, фрустрация (защото не можете просто да идете да се разкрещите за какво не сте поканени), горест, самосъжаление, изолираност. Това е цялостен куфар прочувствен багаж, който вие сами си създадохте единствено от едно само дочуто инцидентно изречение в женската тоалетна, примерно.
Във времето за обсъждане може да осъзнаете, че никой в действителност не е задължен да ви кани и въпреки да се чувствате засегнати, никой няма заричане към вас. Може би ще разберете, че не сте се държали добре в последно време или вие не сте канили сътрудници на сходни излизания. Може би просто са ви не запомнили, не е имало места и така нататък А може би в действителност не харесвате тези сътрудници и като се изключи че си е проличало, в действителност не бихте желали да излизате с тях. От всички тези мисли, анализирайки ги, запазвайки разсъдък, може да се стигне до деяние - излизане от този колегиален кръг, смяна в отношението към него или просто да споделите умерено, че бихте желали идващия път да ви кажат, когато считат да излизат, тъй като ще ви е доста прелестно да излезете на по пиво с тях.
“Другите работят по избран метод, само че в нас стои решението по какъв начин да реагираме и то по този начин, че да не задържаме страсти. След осмислянето на всичко това можем свободни и спокойни още веднъж да се върнем в света, да поддържаме връзка, да намираме своите хора. ”
Със зрелостта идва едно доста хубаво чувство - че никой не ни е задължен, че ние не сме длъжни никому. Че няма по какъв начин да имаме упования и не държим от нас да се чака нещо. Със зрелостта идва и свободата на назоваваме нещата с същинските им имена и да бъдем директни, даже в случай че знаем, че нараняваме. Защото във времето ние също натрупваме рани, отмалялост и болки. Такова е общуването просто - всеки от нас е една дребна галактика, която постоянно остава неразбрана и която в най-хубавия случай може да бъде допряна, траекторията й да се промени или тя да промени нечия друга.
“Води ли разтоварването на прочувствения багаж до нарцисизъм и апатия по отношение на другите, до една вътрешна закоравялост, блаженство и цинизъм? ”
В прочут смисъл, да, само че противоположното би било инфантилност, прахосване на капацитет, запаси и саморазруха. Но още веднъж - всичко зависи от нас. Някои от тези, които поемат по този път, елементарно стигат до цинизъм и остават там. Истинското мъжество и огромната премия на незадържането на прочувствен багаж е в това да останеш хуманен, отворен и благосклонен. Да виждаш хората, да осъзнаваш миговете, да се радваш на живота.
Цинизмът е елементарен в този свят, да останеш с положително сърце обаче се желае огромен кураж. Който идва единствено с вътрешната независимост. В нея място за прочувствен багаж няма.
Източник: hera.bg
КОМЕНТАРИ