В царството на мъртвите
Къде се насочва душата след гибелта? Какво чака живелия праведно и какво – грешника? Да надникнем в античния свят и да забележим какви са били вярванията и ритуалите за мъртвите.
Добре пристигнали в Еден!
Определено античните месопотамци са се стремили да попаднат в „ Градината на Боговете “ Еден. Но дано незабавно прибавим, че в случай че приживе човек не е бил господ, надали би желал да попадне в по този начин наречения парадайс. Подобна чест са имали единствено двама души – месопотамският вид на Ной (шумерите го наричали Зиусудра, асирийците – Утнапищим) и неговата брачна половинка.
Във всички останали случаи душата на починалия, бил той правоверен или виновник, се отправяла в преизподнята (Кигал или Еден). Друг е въпросът, че там не всеки път е било неприятно, или най-малко умрелите не ги очаквали мъчения или особени премеждия.
Покойниците не се отправяли в задгробното царство с празни ръце. Погребвали ги с голям брой потребни неща – оръжия, украшения, оръдия на труда, облекла, храни и питиета, както и чаша на устата на умрелия. Очевидно напитката в чашата му е пособия да преодолее пътя до отвъдното. По-богатите се отправяли към подземното царство на носилки, шейни и даже четириколесни каруци.
За да се попадне в царството на мъртвите, следвало да се преплава река, „ поглъщаща хора “, благодарение на лидер – „ човек-лодка “. За тази цел в гробовете постоянно бил поставян модел или макет на лодка. На отвъдния бряг на реката умрелият трябвало да премине през седем порти и най-после попадал пред съда на владетелката (по-късно владетеля) на подземното царство.
Пред този съд грешниците получавали смъртна присъда и умирали дефинитивно. Много повече им провървявало на починалите в борба, на тези, които са оставили синове на Земята и са се грижили за околните си, спазвайки погребалните обреди. Загиналите в борба били обгрижвани от родители и съпруги, а тези, които имали синове, в задгробното царство били хранени и поени, а някои даже били пускани в двореца на боговете.
Ако покойникът не се отличавал с нищо изключително, то в подземното царство той трябвало да се скита и да се храни с останки.
Невъзможно било за простосмъртните да се измъкнат от преизподнята. Това го можели единствено боговете, които попадали там инцидентно, и то единствено „ с бартер “ – т.е. трябвало да оставят някого на свое място.
Да попаднеш в Дуат
Едва ли някой би си поискал да попадне в древноегипетското царство на мъртвите – Дуат. Там го чакали голям брой рискове, тъй че не бивало да не помни да вземе със себе си папирус с „ Книгата на мъртвите “.
Разбира се, в случай че човек е бил фараон, т.е. земно олицетворение на господ, то и в задгробния живот нямало да му е зле. Фараоните се присъединявали към свитата на бога на слънцето Ра и плавали в ладия по небесния Нил.
С простосмъртните обаче нещата не стоели по този начин. Първоначално починалият трябвало да се изправи пред съда на Озирис, само че по пътя до такава степен, без значение дали бил правоверен или неверен приживе, го чакали разнообразни напасти и рискове.
За да избегнат неприятностите, жреците снабдявали починалите с карти и указания, разказващи по какъв начин да се стигне до съда на Озирис, а също по този начин и къде и по кое време да се произнесат нужните заклинания. Първоначално текстовете били писани върху стените на саркофазите, само че явно не било доста комфортно за умрелите да ги четат оттова, по тази причина по-късно се появила „ Книгата на мъртвите “, написана върху папирус.
Когато умрелият стигнел до местоназначението, го посрещали боговете участници в Задгробния съд. Първоначално умрелият изричал 42 закононарушения и се кълнял, че не е отговорен за нито едно от тях. След това се изказвали боговете очевидци и душата на починалия, които разказвали за положителните и неприятните му действия, а по-късно сърцето му било претегляно на Везните на истината.
На едната везна стояло перото на истината, а на другата – сърцето на починалия. Ако сърцето се окажело по-тежко, умрелият се считал за виновник и сърцето му било изяждано от богинята Аммут – страшилище с тяло на хипопотам, паст на крокодил, грива и лапи на лъв. С времето в древноегипетското царство почнали да санкционират грешниците по-изтънчено – те били лишавани от топлота, светлина и опция да поддържат връзка с боговете.
Ако пък умрелият бил оневинен, той се отправял в египетския вид на парадайса – Полетата на Ялу. Там той водел почти подобен живот, както на Земята, и не познавал ограничения. Боговете го осигурявали с храна, обслужвали го прислужници, чиито фигурки прозорливо били поставяни в гробницата му.
Остава да прибавим, че нито грешниците, нито праведните имали опция да изоставен Дуат. Според визиите на античните египтяни душите на умрелите оставали вечно в царството на мъртвите.
В Аид или Елисейските полета
Няма значение дали става дума за Древна Гърция или за Рим. Римляните са заимствали древногръцкия мавзолей, сменяйки имената на боговете, само че са съхранили топографията на подземния свят.
Един добър шанс е след гибелта да се попадне в древногръцкия парадайс – Елисейските полета. Но множеството сенки на умрелите трябвало постоянно и напразно да се скитат из подземното царство. От друга страна, в древногръцките вярвания умрелите рядко били наказвани и единствено за доста съществени прегрешения.
Сенките на умрелите в царството на Аид (по името на владетеля на подземното царство) се провождали от господ Хермес. Той ги водел до границата сред света на живите и света на мъртвите – река Стикс (според друга версия – Ахерон, „ Реката на скръбта “). През нея умрелите били транспортирани от лодкаря Харон. Превозът не бил безвъзмезден, а за монета (обол), по тази причина умрелите били погребвани с монета под езика – да си платят. В Древна Гърция за такава монета можело да се купи към литър на ниска цена вино.
Единият от входовете в подземния свят се охранявал от Цербер – триглаво куче със змийска опашка. За разлика от Харон той имал други задания – да не пуска живи в подземния свят и надлежно да не пуска на открито от него сенките на умрелите.
След като сянката попаднела в света на мъртвите, тя се отправяла по безкрайните Асфоделски полета към съд, осъществяван от трима полубогове – синове на Зевс от смъртни дами. Праведниците и изключително заслужилите (например смъртните родственици на богове) се отправяли в Елисейските полета. Независимо че се намирали подземен, тук постоянно светело слънце, а жителите на подземното царство прекарвали времето си в пирове, развлечения и надпревари. Освен това те можели неведнъж да се раждат на Земята в тяло на човек или животно, по собствен избор.
Ако човек приживе не се отличавал ни с положителни, ни с неприятни действия, то душата му била връщана назад в Асфоделските полета, където в началото пиела от реката на забвението Лета и губела памет, а по-късно се бродела напразно. Единствената наслада за сянката били жертвоприношенията на живите. Тогава тя можела да се напие с жертвена кръв и за известно време да си напомни земния свят.
Грешниците били пращани в Тартар – пропаст, намираща се още по-ниско от подземното царство. Там ги очаквали разнообразни санкции – да вземем за пример Сизиф бил наказан безпределно да търкаля тежък камък към върха на стръмен скат, след което камъкът още веднъж падал назад, а Данаидите били обречени да пълнят вода в дълбок съд.
Можем да допълним, че от древногръцкото наименование на подземното царство Аид произлиза и думата „ пъкъл “. А британското hell произлиза от названието на скандинавския пъкъл и ръководещата го богиня Хел. Но това към този момент е друга история.
В парадайса Сварга или пъкъла Нарака
Индуистите също си имат задгробно царство и в случай че да вземем за пример човек е бил астролог, умъртвил е комар или пък в случай че нямал наследник, то по-добре да не попада в него. Но и праведниците там ги очаквала, от позиция на актуалния човек, много съмнителна премия.
Далеч не всички умряли в индуизма незабавно били изпращани назад в света на живите за ново прераждане. Първоначално те попадали в подземния свят – Нарака, където заставали пред съда на владетеля на този свят, бога на гибелта Яма. В взаимозависимост от присъдата душите на починалите можело да се насочат за известно време в парадайса или пъкъла, а чак по-късно да се родят още един път.
До мястото на съда те пътували дълго – цяла година. Първоначално душата на умрелия пътувала през заобикалящата подземния свят река Ганг, държейки се за опашката на крава, а по-късно крачела през цялата страна със комплициран ландшафт и доста градове, до момента в който не попаднела в столицата.
Там душата се озовавала в двореца на Яма. Писар изчислявал заслугите и прегрешенията на починалия и Яма решавал къде да го изпрати – в парадайса или пъкъла. Раят – Сварга – се намирал на небето и там се отправяли стеснен брой лица: починали воини и изключително добродетелни хора. В парадайса праведниците пиели неограничени количества от напитката на безсмъртието сома. Независимо че рецептата на тази напитка е изгубена, откривателите считат, че е била приготвяна от растения, съдържащи наркотични субстанции, допустимо от ефедра или алена мухоморка.
В индуисткия пъкъл – Нарака, чийто държател бил Яма, античните наброявали до 28 „ подразделения “. Всяко от тях било предопределено за наказване против един или различен грях или група от грехове. Яма изпращал в пъкъла освен убийци, отровители и съблазнители, само че и направилите по-незначителни грехове, да вземем за пример астролози, гадатели, брамини, търговци на месо и алкохол, както и такива, които са предизвикали щета на инсекти.
Зла орис очаквала и тези, които не са оставили поколение от мъжки пол. Независимо дали такива хора са водили аскетичен и правоверен живот, след гибелта те и техните предшественици били обречени на мъчения.
В Хел или във Валхала
За починалия боец, изгубил живота си в пердах (смъртта от напреднала възраст или болест не се брои), древноскандинавската митология несъмнено е за предпочитане. Тогава той би се отправил в локалния парадайс – Валхала или Фолкванг. Останалите населници на преизподнята си прекарвали времето много скучно, само че не били измъчвани от изтезания.
Върховният господ във Валхала – Один (във Фолкванг – богинята на плодородието и любовта Фрея) събирал тайфа от доблестни воини, на които предстояло да се борят в последната борба на боговете с мъртъвците и адските чудовища. Затова, с изключение на изобилните пирове, за локалните жители от време на време били устройвани образователни борби, при които се нарязвали взаимно на части, само че по-късно още веднъж всички дружно се събирали за другарски гуляй.
Останалите умряли се отправяли в подземното царство – Хел (или Хелхайм – „ земята на Хел “), което се намирало, съгласно едни данни, на запад, където залязвало слънцето, а съгласно други – на север, в страната на безконечния мраз.
Там владеела едноименната богиня с исполински растеж. Тя била на половина синьо-черна, на половина – мъртвешки бледа. Независимо от страшната осанка Хел, наподобява, била гостоприемна. Когато в царството ѝ попаднал убитият по неразбирателство господ Балдур, тя му направила великодушен банкет – отредила му почетно място в своя дворец, заповядала да му създадат мед и да посипят пода със злато. Впрочем обаче не го пуснала да се върне назад.
Като цяло не е известно доста за подземния скандинавски свят. Това е било мъгливо, тъмно място – река Гьол („ шумната “) го деляла от света на живите. Входът към подземното царство се охранявал от кучето Гарм и великанката Модгуд, които не пускали мъртвите назад на Земята.
Хел бил заобиколен от висока стена, а зад нея имало огромни селища. Не се знае дали умрелите са се чувствали там добре, само че във всеки случаи не е известно за мъчения и изтезания. Макар че грешниците (в случая убийци, клетвопрестъпници и съблазнители на непознати жени) били поглъщани от змей.
Както оповестяват скандинавските саги, жителите на Хел и Валхала нямало да останат там постоянно, а единствено до настъпването на Рагнарьок – залеза на боговете. Тогава щяла да се състои борба сред дружините от парадайса и светлите богове с тъмните сили и мъртъвците от Хел, които щели да дойдат с транспортен съд, изработен от техните нокти – Нагалфар. Всички щели да загинат и да оцелеят единствено двама – мъж и жена, Лиф и Лифтразир. Те щели да основат и нов свят.
Може би в Миктлан?
В ацтекското царство на мъртвите, за разлика от множеството други задгробни светове, не наказвали за грехове. Но, въпреки това, и не награждавали за праведност.
Мъртвият бил изпращан на разнообразни небесни равнища (те били общо 13) или преизподни (девет нива), изхождайки единствено от това по какъв начин е умрял. Изпращали го вечно, без опция да се върне в света на живите.
Например падналият в борба боец бил изпращан на изток, да съпровожда слънцето. Там го следвали хора, принесени в жертва на боговете. Жените, умряли по време на раждане, били изпращани в противоположна посока – на запад, където съпровождали залязващото слънце.
Особена орис очаквала удавниците, убитите от мълнии и прокажените. Те отивали напряко в Тлалокан, царството на бога на дъждовете Тлалок, където имало обилие от растителна храна и вода.
За останалите, които не попадали в една от категориите, нужни да се попадне на небето, била предопределена преизподнята – Миктлан.
Тук владеел богът на мъртвите Миктлантекутли, изобразяван като скелет или с череп вместо глава. За да стигне до бога, разпределящ душите по равнища, починалият трябвало да премине през всичките девет равнища и да преодолее редица трудности.
Той трябвало да премине сред заплашващи да го смажат планини, да пресече осем пустини и да се изкачи на осем планини, да премине през поле, в което духа вятър, мятащ по него камъни и ножове от обсидиан, да пресече река от кръв, защитавана от ягуари.
След четири години починалият се добирал до Миктлантекутли и му поднасял блага – маски, облекла и благовония – и вечно се отправял в едно от равнищата на преизподнята. При разпределението не се отчитали греховете на умрелия, имало значение точно по какъв начин е умрял той.
Източник
