Журналистката Маргарита Петкова: С 256 км/ч по магистралата за никъде
Журналистката Маргарита Петкова: С 256 км/ч по автомагистралата за на никое място
Топ анализатрът на вестник „ 168 часа “ написа невиждан коментар за увличането по високите скоости, психологизма и неподозираните аспекти на подбуденото от виртуалната действителност безрасъдство.
SafeNews.bg разгласява позицията й без редакторска интервенция:
Над 280 000 са водачите, засечени да се движат с превишена скорост в София, единствено за първите 6 месеца на 2023 година
Измислен живот в измамлив свят в нета, където колата ми е по-мощна от колата ти и лъскавата ми дестинация е по-лъскава от твоята
Заради конските сили, които дават опция за препускане с 256 км/ч, ще почна отдалеч. Има една британска легенда за лейди Годайва, благородна дама, англосаксонска аристократка, която минала по улиците на Ковънтри, яздейки гола. Целта ѝ била не да покаже обилни форми, а да завоюва думата на брачна половинка си да отстрани тежките налози, дето ги налагал върху жителите.
Добра душа е била лейдито, молила властника дълго време и той, изтощен от тези молби, очевидно за да се отърве един път вечно, ѝ предложил безусловно неприемливото изискване – минаваш гола на коня си от единия до другия завършек на града и получаваш анулацията.
Когато обаче жена си науми нещо, знаете по какъв начин се получава – лейди Годайва помолила жителите да се приберат у дома, да спуснат пердетата и да не оскверняват с неприлични погледи нейното неприличие в името на личното си съществуване. И да, предходна тя, покрита с дългите си коси, около компактно завесените къщи, мъжът ѝ удържал думата си (става дума за ХVII век, мъжете са били други), а чиракът Том Пийп, единственият, който поревнал да надникне през една дупка в пердето, бил ослепен за тази си смелост. Но пък името му пребъднало във вековете – от него иде названието на пийп-шоуто.
В наши дни легендите са нещо, от което доста малко хора се интересуват, защото живи митове дал бог. От всевъзможен жанр – артисти, реализатори, спортисти и актьори, паркетни лъвове, всемирски лъвици, именито време случихме. Особено мощна е жаждата да си уау, куул и всичко сходно, пъклен е модерно, пийпъли и елементарни аграри, дивете се, тъй като новите технологии дават опция на всеки да засияй като коледна звезда. Една мис Силикон преди няколко дни напряко накара
сродните ѝ инфлуенсъри да си изядат софтуерите,
като пусна в персоналния си инстаграм профил клипче – километражът на мерса лъсна с цифрата 256. Км/ч. Уау, куул!
Това действие е по-скоро за уууу, но не нам е обещано да съдим, има си съдилища за тая работа. Казусът е неразбираем, тъй като, от една страна, има непростимо нарушение на Закона за придвижване по пътищата и на правилника за използването му – съвсем 3 пъти превишаване на скоростта, позволена в дадения сектор на автомагистрала “Тракия ”, само че въпреки това, няма необорими доказателства, че зад кормилото е седяла точно мис Силикон.
Казусите ги позволяват съответните органи. Аз се замислих за друго – за повода на показното шофиране. Не че не е ясна – ще се изфукаме, ще се покажем, ще съберем хиляди достигания в мрежата, ще поизбършем праха от силикона, тъй като идат нови претенденти за популярност и би трябвало да се задържим над забвението. Инфлуенсърството го изисква, концепцията е да се показваш непрестанно все по-изчанчено и все по-напоително, с цел да се въртят клипчетата ти, таквоз е модус вивендито инфлуенсърско. Заразно. Битието ти се показва в броя почитатели. И яхаш конските сили, а силиконът ти така и така е задоволително разсъблечен, с цел да впечатли напоително.
Жива и здрава мис Силикон, да препуска, яхнала каквото ѝ душа сака, стига да не заплашва никого – нито на пътя, нито с моралните си устои. В този свят на високи технологии, високи скорости, блян към висок стандарт на живот, високи налози и високи цени липсват високите ценностни критерии.
ХХI век е, не ХVII. Не дърпам обратно, просто пребивавам в този момент и тук и следя. Хората стават все по-сами в битието си и все по-парадиращи с псевдобитието си. Влезте в която и да е обществена мрежа – цялостно е със фотоси и клипове, които идат да потвърдят на останалите консуматори, че моята гозба е по-добра от твоята гозба, моята лъскава дестинация е по-лъскава от твоята, моята кола е по-мощна от твоята, моето гадже, моята литературна награда, моите дрешки, моите котки, моето кафенце, ох, боже, и моето детенце дори, са по-по-най от всички останали. А това, че няма с кого да споделиш витата баница, че седиш самичък на пейката пред портата, че се тъпчеш в метрото, че литературната премия не е премия, а просто грамота за присъединяване и цената ѝ е колкото картона, на който е принтирана, че супергаджето ти те нервира, тъй като не е супер, а дрешките ти по този начин си висят в гардероба…
Живеем фиктивен живот в измамлив свят. Заключени сме в екраните на компютрите и това ни харесва, тъй като имитираме битие – такова, каквото ни се желае, а не можем да си го изпълним. Високите ни условия са въздушни кули, строени върху преносими пясъци.
Та внимавайте със скоростта – петминутната популярност сик пренос доста по-бързо. Ние някак се превърнахме в томпийповци – окото ни е все в непознатите профили, в непознатите животи, до момента в който нашият кюта в някой хендек и му се сърдим, че не е като на другите. И не виждаме, че в действителност всички сме в хендека, а автомагистрала действително няма.
Източник: 168 часа
Още вести четете в графа „ Живот “
