(Jorge Luis Borges, 1951) Слепотата (фрагменти) В течение на моите

(Jorge Luis Borges, 1951)

Слепотата (фрагменти)

В течение на моите доста, на моите прекомерно доста беседи забелязах, че се избира персоналното пред общото, съответното пред отвлеченото. Следователно ще стартира, базирайки се на моята скромна персонална слепота. Скромна, преди всичко, тъй като е цялостна слепота на едното око, частична – на другото. Все още мога да дешифрирам някои цветове, към момента мога да дешифрирам зеленото и синьото. Има един цвят, който не ми е бил погрешен, жълтият цвят. Помня, че като дете (ако сестра ми е тук, също ще си го спомни) се застоявах пред едни кафези на зоологическата градина в Палермо и те бяха таман клетките на тигъра и на леопарда. Застоявах се пред златото и черното на тигъра; даже в този момент жълтото продължава да ме съпътства. Написал съм едно стихотворение, озаглавено „ Златото на тигрите “, в което се позовавам на това другарство.

Искам да мина към един факт, който нормално се подценява и който не знам дали е с всеобщо приложение. Хората си фантазират слепеца, затворен в черен свят. Има един Шекспиров стих, който би оправдал това мнение: „ Looking on darkness which the blind do see “, „ гледайки в тъмнината, която виждат слепците “. Ако разбираме чернота вместо мрачевина, Шекспировият стих е лъжовен.

Единият от цветовете, който липсва на слепците (или във всеки случай на този слепец), е черният; а различен – червеният. Le rouge et le noir са цветовете, които ни липсват. Дълго време мен, който имах навика да дремя в цялостна мрачевина, ме дразнеше това, че би трябвало да дремя в този свят от мъгла, от зеленикава или синкава и смътносветлиста мъгла, който е светът на слепеца. Бих желал да се облегна на тъмнината, да се опра на тъмнината.

Червеното го виждам като неразбираемо кафяво. Светът на слепия не е нощта, която хората допускат. Във всеки случай приказвам от мое име и от името на моя татко и на моята баба, които умряха слепи; слепи, усмихнати и храбри, както и аз чакам да умра. Наследяват се доста неща (слепотата, например), но не се наследява храбростта. Знам, че бяха храбри.

Слепецът живее в един много неуместен свят, в неустановен свят, от който изплува някакъв цвят: за мен към момента жълтият, към момента синият (освен в случай че зеленото може да бъде синьо). Бялото изчезна или се обърква със сивото. Относно аленото, то изчезна напълно, само че се надявам някой път (карам едно лечение) да се усещам по-добре и да мога да виждам този популярен цвят, този цвят, който свети в поезията и има толкоз красиви имена на доста езици…

Аз пребивавам в този свят от цветове и желая да опиша на първо място, че в случай че приказвах за моята скромна персонална слепота, сторих го, тъй като тя не е тази съвършена слепота, за която си мислят хората; и на второ място, тъй като става въпрос за мен. Моят случай не е изключително трагичен. Драматичен е казусът на тези, които ненадейно губят зрение: става дума за една скоропостижност, за едно затъмнение; но не в моя случай – тоя муден здрач почна (това постепенно губене на зрение), когато съм почнал да виждам. Проточи се от 1899 година без трагични моменти, един муден здрач, който продължи повече от половин век.

За задачите на тази сказка би трябвало да потърся един сантиментален миг. Да речем оня, в който узнах, че към този момент съм изгубил моето зрение, моето зрение на четец и публицист. Защо да не дефинира датата, така почтена за възпоменание – 1955. Думата ми не е за епичните септемврийски дъждове, думата ми е за едно персонално събитие.

Получил съм в моя живот голям брой незаслужени почести; само че има една, която ме възрадва повече от всяка друга: управлението на Националната библиотека. Заради аргументи по-скоро политически, в сравнение с литературни бях назначен от държавното управление на Освободителната гражданска война.

Видях се назначен шеф на Библиотеката и се върнах в онази къща на улица „ Мексико “ в квартал „ Монсерат “, на юг, от която имах толкоз мемоари. Никога не бях мечтал за опцията да бъда шеф на Библиотеката. Аз имах мемоари от различен порядък. Отивах с татко ми вечер. Баща ми, който беше учител по логика на психиката, поискваше някоя книга от Бергсон или от Уилям Джеймс, които бяха негови желани създатели, или от Густав Шпилер. Прекалено свенлив, с цел да желая книга, аз потърсвах някой том на Британската енциклопедия или на немските енциклопедии на Брокхаус или на Майер. Вземах наслука някой том, изваждах го от страничните рафтове и четях.

Помня една вечер, когато се видях заплатен, загдето прочетох три публикации: за друидите, за друзите и за Драйдън – един подарък от буквите др. Другите вечери бивах по-малко благополучен. Знаех също така, че в този дом беше Грусак; бих могъл да се срещна персонално, само че аз бях тогава, мога да го кажа, доста свенлив: съвсем толкоз свенлив, колкото съм в този момент. Тогава имах вяра, че срамежливостта е доста значима, а в този момент знам, че срамежливостта е една от злините, които човек би трябвало да се мъчи да понася, и че да си доста свенлив не е значимо, както толкоз други неща, на които човек отдава прекомерна значителност.

Получих назначението в края на 1955 г.; встъпих, попитах за броя на томовете, споделиха ми, че е милион. Проверих след това, че бяха деветстотин хиляди, число, повече от задоволително. (Може би деветстотин хиляди наподобява повече от милион: деветстотин хиляди, а пък милион се изчерпва на часа.)

Малко по малко разбирах странната подигравка на събитията. Аз постоянно си бях представял Рая във тип на библиотека. Други хора си мислят за градина, трети могат да си показват замък. Там бях аз. Аз бях, по някакъв метод, средоточието на деветстотинте хиляди тома на разнообразни езици. Уверих се, че едвам успявах да разгадавам обложките и гърбовете. Тогава написах „ Стихотворение за даровете “, което стартира по този начин: „ Никой да не принизява до сълзи или до укор / тази изява на Божието майсторство, / с което с блестяща ирония/ми бяха дадени по едно и също време книгите и слепотата. “ Тези два дара, които си опонират: многото книги и нощта, неспособността да ги чета.

…Спомних си една фраза на Рудолф Щайнер в неговата книга по антропософия (което бе името, обещано от него на теософията). Каза, че когато нещо завършва, би трябвало да мислим, че нещо стартира. Съветът е целителен, но сложен за осъществяване, тъй като знаем какво губим, не – какво ще спечелим. Имаме един доста прецизен облик, един от време на време накъсан облик на това, което сме изгубили, но не знаем какво може да го замести или да се случи.

Взех едно решение. Казах си: „ Тъй като изгубих нормалния свят на привидностите, би трябвало да основа друго нещо: би трябвало да основа бъдещето, това, което се случва на забележимия свят, който в действителност изгубих. “

Не разреших слепотата да ме сплаши. Пък и моят издател ми донесе превъзходна новина: сподели ми, че в случай че му връчвам по тридесет стихотворения годишно; може да отпечатва по една книга. Тридесет стихотворения значат дисциплинираност, изключително щом човек би трябвало да диктува всеки ред; само че в това време задоволително независимост, защото е невероятно за една година да не хрумнат на човек тридесет случая на лирика. Слепотата не бе за мен цялостно злощастие, не би трябвало да бъде гледана патетично. Трябва да се гледа като обичай: тя е един от стиловете на човешкия живот.

…Казах, че слепотата е бит; освен това обичай, който не е напълно трагичен. Да си напомним тези стихове на най-големия испански стихотворец, брат Луис де Леон:

Искам с тебе да пребивавам,
да се любувам на положителното, обещано ми от небето,
уединено и без очевидец,
свободен от обич, от ревнивост,
от ненавист, от вяра, от страх.

Едгар Алън По знаел наизуст тази строфа.

За мен да пребивавам без ненавист е елементарно, защото в никакъв случай не съм изпитвал ненавист. Но да пребивавам без обич мисля, че е невероятно, за благополучие, невероятно е за всекиго от нас. Обаче, началото: „ Искам с тебе да пребивавам / да се любувам на положителното, обещано ми от небето “ – ако приемем, че в небесното положително може да се намира мрачината, тогава кой живее повече самичък със себе си? Кой може да се изследва повече? Кой може да опознае самичък себе си повече? Според Сократовата мъдрост, кой може да се опознае повече от един слепец?

От: „ История на вечността. Есета и разкази “, Хорхе Луис Борхес, изд. „ Парадокс “, 1994 година
Снимка: Jorge Luis Borges, 1951, by Grete Stern; commons.wikimedia.org