Приказка за притеснителната майка
Живяла едно време една майка. Това било толкоз от дълго време, че вестник „ Литературен конгрес ” се казвал „ Литературен фронт ”. Та седяла тази дама, тогава наричана просто жена, и с едното си око четяла, с другото следила детето си, а с третото – гледала какво ще стане в бъдещето.
Съвсем скоро си споделила: „ Как нехайно си седнал съм тук, а дъщеричката ми се катери по това знамение, ракета ли е, трен ли е, кула ли е…И ще вземе да се издумка от катерушката, та след това няма да мога да си простя! ” Сгънала вестника и с решителна крачка се запътила към металната структура. Точно била на половин ръка разстояние, и детенцето сполучливо паднало. Нито се пребило, нито се контузило, поотупкало се и отново се завтекло нагоре – то било устойчиво, рационално и пламенно дете със състезателен дух.
Майката се хванала за сърцето, усетила че то се раздвижило сред гърлото и петите й .
Колкото и да била стресната, не можела да не доближи до извода, че до момента в който не виси до детето, то разчита на себе си и се оправя единствено. Поседнала на олющената скамейка и споделила за преживения стрес на една новопристигнала мама, която водела детенце с бинтована главичка. Тя от своя страна й разказала по какъв начин момченцето й през целия ден карало велосипед с каска, само че когато отишло на люлката, я свалило. Паднало обратно и си блъснало главата в бордюра на цветната леха…не, не било съществено. Превързали го и се върнало да си доиграе. Но тя не можела да си прости…
В интерес на истината, на момченцето му стигала една дребна лепенка, само че то помолило сестрата за превръзка с бинт.
Майките в никакъв случай не схващат, че рухването е част от играта. Те все не могат да си простят, че не са опазили децата. Спомнят си поговорките и мъдрите препоръки на бабите си, сещате се, че „ покритото мляко котки не го лочат ”. Но истината е, че толкоз големи покривки не са измислени, че да завиваме с тях децата си и да треперим непрекъснато по какъв начин да ги предпазим от околния неприятелски свят.
Разбира се, не сме и последователи на нехайното „ Каквото има да става – то ще стане! ”, тъй като един родител е задължен да възнамерява, да планува, да пази.
Само не би трябвало да се тормози прекалено и да лимитира излишно порасналото дете, да му диша във врата и да скапва игрите му.
Нашата майка се върнала към четивото си, попоглеждала, че двете потърпевши деца се заиграли дружно и били радостни. Тя се поуспокоила, че всичко е наред. Още повече, че хлапетата били в пясъчника, а от него нямало по какъв начин да паднат.
И по-късно се зачудила защо да се тормози пък сега…
Инфо: http://mamamia.bg
