Законите на пиратския свят
Животът в пиратските общности в Карибско море и Индийския океан представлявал комплицирана, причудлива композиция от социално-икономически, политически и психически връзки.
Всеки член на екипажа внасял своя витален опит и светоглед в общата атмосфера. Пиратите в по-голямата си част въобще не били патологични фанатици с незаконни пристрастености. Ядрото на всеки екипаж бил пласт от непретенциозни, груби мъже от най-ниските пластове на обществото. В своето минало те били пристанищни служащи, уволнени моряци, някогашни ловци и риболовци. Сред тях имало доста хора, чиято орис била брутално осакатена от актуалното им общество – стотици просяци и скитници, които към този момент не се надяват да реализират правдивост в жестоката драма на живота. Пиратският „ поминък “ им давал вяра да забогатеят и да водят живота на „ богатите “ с всичките му удоволствия.
Когато разбойниците превземали търговски транспортен съд, предложили на пленените моряци да скъсат със остарелия живот и сами да станат пирати. Впрочем, за това не се желали доста увещания. През XVII век имало сентенция: „ По-добре да увиснеш на бесилка, в сравнение с да служиш във флота “. Деспотизмът и жестокостта на капитаните на военни кораби и търговски кораби превръщали живота на корабите в извънредно тестване. Там царяла жестока дисциплинираност. Широко се практикували обществен пердах и оковаване във вериги. Капитан Чарлз Джонсън, създател на известната книга „ Обща история на пиратите “, отбелязва, че „ животът на комерсиалния или боен транспортен съд не се различавал от живота в пандиза, с добавката, че в морето можело и да се удавиш. Освен това, пандизчията имал по-голямо помещение, по-добра храна и нормално по-добра компания “.
Духовната атмосфера на пиратския екипаж се подхранвала от желанието на разбойниците да поживеят с обсег. По-висококалоричната и разнообразна храна, неналичието на доста ограничавания, по-малкото време, отделено за действителна морска работа, опцията за плячка – всичко това правело живота на пирата доста по-привлекателен от този на елементарен моряк. Известният разбойнически предводител Бартоломю Робъртс казвал: „ Кратък, само че радостен живот – това е моят лозунг “.
Първото предизвикателство, което пиратите хвърляли на обществото, били облеклата им. Костюмът отразявал неустоимото предпочитание да наподобяват както благородните и богатите. Разбойниците били извънредно взискателни към дрешника си. С маниакалната упоритост на хора, лишени и от намек на артистичен усет, те си подбирали ярки многоцветни облекла, окичени с блестящи бижута.
Прочутите обеци, обаче, имали напълно прагматично предопределение: пиратите нямало къде да крият благосъстоянието си, всяко ковчеже можело да бъде откраднато. Затова златната обеца служела като самобитна „ банкова сметка “ – по този начин част от благосъстоянието на пирата била постоянно с него. Ако бъдел погубен, оживелите членове на екипажа имали задължението да я предадат на роднините или околните му хора. Този бит свято се спазвал и не са известни случаи да е бил нарушен.
Слизайки на брега, украсени като пауни, пиратите обикаляли в луксозните си облекла улиците на градовете – а в таверните примамвали пристанищните хубавици на своите маси, не оставяйки вяра за локалните контета. Кой в Европа можел да се похвали с толкоз превъзходни облекла? Само кралят и шепа аристократи можели да си разрешат да парадират с копринени ризи, брокатени панталони, да носят същите огромни диаманти и луксозни пера на шапките си.
Капитан Бартоломю Робъртс влезнал в последната си борба с камизол в ослепителен червен цвят, богато бродиран със златни цветя и шапка с огромно алено перо. На врата му висяла солидна верига с диаманти и голям диамантен кръст.
Духовното ядро на икономическата конструкция на пиратския микрокосмос бил егалитаризмът (от фр. „ егалите “ – „ тъждество “). Плячката била разпределяна по равно – единствено капитанът и още неколцина получавали повече.
Пиратският егалитаризъм бил главен закон, който обединявал целия екипаж. След като пленявали транспортен съд, никой нямал право да граби имущество и артикули от трюмовете. Цялата плячка – без значение дали става въпрос за злато, бижута, скъпоценни камъни или друго, след борбата се деляла по равно.
Пиратите се отнасяли честно един към различен. Частта от плячката, която се полагала на починалите в борба, се предавала на техни другари или родственици.
По време на фамозния поход на пиратския предводител Хенри Морган (по-късно – губернатор на Ямайка) към Панама създали следното. Всички пирати се събрали и всеки се заклел, че не е скрил нищо. След това всички се съблекли и хвърлили облеклата пред себе си. После изчакали търпеливо, до момента в който избраници от всеки отряд претърсили облеклата им. Самият Морган и всички пиратски капитани били подложени на същата процедура.
В търсене на обществена правдивост разбойниците се опитвали да плануват в детайли обстановките, които биха могли да зародят в действителния живот. Капитаните им получавали по-големи суми от елементарните членове на екипажа. Размерите били разнообразни – капитаните от флотилията на Морган получавали по 8 дяла, а водачите на пиратските банди при започване на ХVІІІ век – от 1.5 до 2 дяла. Специални дялове получавали боцманът, щурманът, лекарят, дърводелецът, основният артилерист. Така, уважавайки „ мозъчния щаб “ на кораба, йерархичната конструкция се уравновесявала и напрежението на борда се намалявало.
Заделяла се специфична част за тези, които изключително се отличавали. Така, да вземем за пример, пиратът, който пръв издигал знаме върху вражеския транспортен съд, получавал в допълнение 50 реала. Гренадирите, които хвърляли гранати в цитадела – по 5 реала за всяка граната.
Имало и компенсации за рани: който загубел и двете си ръце, получавал с изключение на своя дял още 1500 реала или 15 плебеи (по избор на жертвата). За загуба на двата крайници се плащали 1800 реала или 18 плебеи, а който загубел една ръка – 500 реала или петима плебеи. Сумата, нужна за заплащане на такива вреди, трябвало да бъде изтеглена от общата плячка преди нейното делене.
