Животът му е като картина в непрестанно движение – такава,

Животът му е като картина в непрекъснато придвижване – такава, каквато е и линията на неговите филми, опери, пиеси и романи. Защото и дребният спектакъл в Полша, и най–големите лондонските подиуми, и ретроспективната галерия в музея за Съвременно изкуство на Ню Йорк съхраняват творбите му. Лех Майевски е тазгодишният специфичен посетител на " Международния София филм фест ".

Намирам кариерата Ви за една от най–непрекъснато изменящите се, които съм срещала. Определяте ли се към момента единствено като основател на филми?

Не, сигурно не. Създаването на филми е значима част от моя живот, само че не и целият ми живот. Започнах професионалният си път като художник и стихотворец, по тази причина тези две поприща към момента са в основата на това, което върша. Да, актьор съм, имам изложения по цялото земно кълбо и ретроспектива в музея за модерни изкуства на Ню Йорк, само че работя и в театъра, държавните опери на Европа, фотографирам самичък филмите си, постоянно и композирам. Така че е някак си натурален поток някои неща би трябвало да бъдат написани като разказ, някои като кино сюжети, а други са основани за съоръжения в музея. Когато правиш филми постоянно чакаш за всичко, да те одобрят плана ти, да го финансират, чакаш до момента в който издържиш. Но аз не обичам да очаквам, през това време върша изкуството си и съм самостоятелен.

Да се върнем назад през 1977, тогава вие сте още възпитаник в Полша, по какъв начин на един възпитаник му идва концепцията „ Добре, ще фотографирам пълнометражен филм “?

Идеята ми пристигна във Венеция, имах чичо там, преподаваше музика в консерваторията, през ваканциите го посещавах и тъкмо там се впечатлих от една картина, „ Темпеста “ на Джордано, което значи „ Буря “ и свързах тази рисунка с кино лентата на Микеланджело Антониони „ Увлечение “. И картината и кино лентата допряха душата ми и по този начин се замислих, че в случай че Лука Джордано бе жив щеше да прави тъкмо такива филми и по този начин взех решение да отида във филмовото учебно заведение на Лодз, Полша.

Две години по–късно операта " Одисей " е билетът на Майевски за Щатите и Холивуд. Младият създател стартира да работи с имена като Дейвид Линч, Дейвид Бауи, Самюел Бекет и Виго Мортенсен.

Всъщност аз открих Виго Мортенсен като артист. Харесвах в него тази централизация, характерната съсредоточеност и това беше първата му огромна роля във филм. Снимахме “Евангелието съгласно Хари” (1994) в Полша, беше доста бясно, сетът беше една голяма пустиня, измежду плажните дюни и Виго постоянно тичаше гол измежду дюните, покриваше се единствено когато снимачният екип се появяваше.

Защо избирате основните герои във филмите Ви да бъдат актьори, а не гангстери, служители на реда, неприятни момчета?

Мисля, че артистите живеят доста по–интересен живот от някои служител на реда или изверг да вземем за пример. Сцените на живия живот са моето ентусиазъм: да изследваш действителността и да създаваш от нея изкуство. А тази реалност сама по себе си е толкоз странна: някаква нелепа война се води на метри от нас, след зараза сходна на чумата, наречена КОВИД, парализирала света за две години. Хората по целия свят живеят в цялостен боязън, опасяват се от всичко, вървят с маски, изгубвайки лицата си, изгубват и близостта с и в този момент всички са още по–уплашени, тъй като никой не знае какво ще направи Путин, до каква степен ще разпростре властта си, ще употребява ли химически оръжия, на всички места се изговарят тези страхове, полуда е, само че я живеем в действителността.

Да, хората бягат от живота си, за живота си

Добре го казахте.

Най–новият Ви филм „ Бриджит Бардо:завинаги “, ни води в една друга реалност - тази на комунистическа Полша и бленуваните икони на киното.

В моето детство имаше малко такива имена като Бриджит Бардо, София Лорен, обожествявани актриси, те бяха и Афродита, и Венера. Сега си в гора от имена, само че тези имена не носят тежестта. Така беше и с „ Бийтълс “, когато те свиреха една ария, целият свят беше в положение да я запее, в този момент не е елементарно да спреш някой на улицата и той да е в положение незабавно да запее този мимолетния шлагер на дадена група.

В „ Мелницата и хлябът “ Вие рисувате една огромна картина, по какъв начин успяхте да я напълните с настоящи артисти?

Много комплициран развой, първичната ми концепция изглеждаше като на ниска цена ефирен филм, осъзнах, че Питер Брьогел, на чийто картини са основани и моите подиуми е употребявал разнообразни вероятности, рисувал е от доста ъгли, а камера като тази, която ни снима сега има единствено един ъгъл. Бяхме принудени да снимаме всяка парченце поотделно и по-късно да обединим тези фонове. Необичаен метод, само че запазихме Брьогел, беше значимо за мен.

Преподавате също на студенти, показвайки им тъкмо този символизъм на всяка една картина, езика на изкуството. Кое е най–важното нещо, което желаете да споделите с тях в този развой?

Най–важното е да споделят историята си невидимо, със знаци, да скрият дълбокия смисъл във всяко едно продуцирано изображение, тъй като през днешния ден сцените са плоски, те нямат спомагателна стойност като картините на предишното.

Тоест ги отвеждате в предишното, не в бъдещето

Трябва да се научим от предишното, тъй като се превърнахме в идиоти на съвремието. Образователните системи създават кутии. В предишното хората са били толкоз по–добре образовани от в този момент, сега огромна част от нас сме ходещи неграмотници с телефон в ръка, а това не е хубаво. Преди няколко години да вземем за пример имаше един тест пред университет във Франция, питаха студентите там най–обикновени въпроси свързани с география, математика, съвсем никой не можеше да отговори а те са студенти в университет. Влизат и излизат от висша просветителна институция.

Ще имате и майсторски клас в границите на „ София филм фест “ 2022. Какво очаквате от студентите тук?

Да оцелея след въпросите им.