Животът е като да плаваш в морето или да пилотираш

Животът е като да плаваш в морето или да пилотираш аероплан. Имаш предначертания курс, натрупваш умения и опит, само че това, което прави плаването или летенето сполучливо е способността да се нагаждаш съгласно събитията и да ги накланяш в своя изгода.

Звучи нереално и неприложимо за огромния проект на живота, в който ние сме една дребна частица във веригата на зависимости, независещи от нас условия, намесата на други хора и така нататък, и така нататък Но е реалност, че тези, които са адаптивни и въпреки всичко - твърдо решени да следват своя път, най-малко извън наподобяват като че ли направляват добре. Изглеждат уверени, макар компликациите и непредвидимите завои.

За да развием чувство, че точно ние ръководим живота си, би трябвало да приемем, че не всичко зависи от нас, само че напълно в наш надзор е по какъв начин да реагираме, в наш надзор е опитът и заключенията, които вадим за себе си. Затова във всеки миг от живота си - в спокойни времена, в бурни, в рецесии, ние в никакъв случай не би трябвало да губим тези привички да осмисляме и осъзнаваме какво се случва с нас. Обратното на това е да се пуснем по течението и каквото, такова. Но то рядко е в наша изгода.

За какво постоянно би трябвало да намираме време:

Да организираме живота си. Разбира се, че е мъчно да си правиш дълготрайни проекти и да следваш максималистки цели. Но посредством всекидневието си ние можем да повлияем доста по-кардинално на живота си в по-далечен проект.

Къде живеем, щастливи ли сме там? Какво ни липсва? Какво можем да създадем?
Работим ли добра работа? Чувстваме ли задоволство? Кое краде от възприятието за триумф?
Какви предмети държим към себе си, не сме ли затрупани от блокиращи ни движимости?
Как са финансите ни? За какво харчим, това прави ли ни същински щастливи? Какво бихме желали да вършим с парите си?
В какво здраве сме? Какво зависи от нас, с цел да го подобрим? Правим ли всичко по силите си, да сме здрави и във форма?
Какви хора имаме към себе си? Отношенията с тях по какъв начин ни карат да се усещаме? Имаме ли чувство за подправени другари?
Последният аспект е духовният - в какво имаме вяра, какви са висшите ни цели? Поддържаме ли високи идеали посредством изкуство, разбора, метафизичен размисли. Тренираме ли мозъка и духа си с сложни четива, забавни събеседници?

Да планираме бъдещето си. Днес хората имаме повече благоприятни условия от това да учим, работим, сътворяваме семейство. Можем да отлагаме или форсираме стадии от живота си, да се отдадем на учене, да търсим дълготрайно време призванието си, имаме избора да нямаме деца. Ако сме родители, би трябвало да свикнем децата си, да мислят за своето бъдеще - какво желаят да вършат, кое ги прави щастливи, какво желаят да учат, къде желаят да работят, желаят ли да се обвържат прекомерно рано, да основават семейство преди кариерата...Човек в никакъв случай не би трябвало да изпуска визията за себе си в идните 10-тина години, когато децата му отраснат, когато се пенсионира. Колкото и да е мъчно, изключително в нашата страна, това е нещото, което ни държи будни и търсещи.

Да осъзнаваме във всеки миг какво се случва с нас. Особено значимо е това, когато се отнася до персоналните ни връзки. Кое другарство по какъв начин ни въздейства, с кой човек какво обичаме да вършим, кой ни е в действителност непосредствен и заслужава нашата отдаденост. Дори в моменти на рецесия - разкъсване с връзките, борба, все неща, които ни засягат надълбоко, това не трябва да лишава способността ни да мислим и рефлектираме върхи тези събития, в никакъв случай не би трябвало да губим погледа си от горната страна.

Да овладеем усамотяването и включването още веднъж в обществото. И двете етапи би трябвало да участват. Средата ни изисква да сме непрекъснато онлайн, непрекъснато свързани, лишава ни поривите да останем сами със себе си, тъй като това би означавало да стартираме да мислим, да сме разнообразни, да сме сериозни. Усамотяването ни дава единствената опция да сме сами с мислите си, умерено да оценяваме и осмисляме. Вече с нещо премислено, можем да се включим още веднъж измежду другите, да сложим това в диалог, да го подложим на инспекция: " Това, което считам за този другар, правилно ли е? Действително ли е подобен лакомец? ", " Този офис прави ли ме слабохарактерен, другите употребяват ли ме, да желая ли пренасяне, да сменя ли работата въобще? " Усамотяването не води до първокласен резултат, в случай че оставаме изолирани. То е дейно, когато ни зарежда прочувствено, когато ни е предиздвикало да преосмислим и осмислим. Но единствено измежду другите, в разногласието, в диалога, се ражда и личната ни истина за нас самите.

Контролът над живота е една заблуда, във всеки един миг можем да умрем, обичаните ни хора, всичко да се срути от земетресение, пожар и т.н, в тоя ред на мисли. Но до момента в който сме живи и устремени, в случай че намираме време за тези неща, това ще ни даден по-буден взор, повече изясненост, повече възприятие, че ние управляваме живота си. Ако всеки ден вършим най-малко дребна крачка в своя изгода - нещо, с което по-добре да организираме живота си, да сортираме хората, да търсим по-добра работа или по какъв начин да се усъвършенстваме в тази - това дава несравнимото възприятие за действителни триумфи. Съответно противоположното - когато всеки ден тъпчем на едно място, влачим се по течението на непознатите думи и дейности - възприятието за изтощение се ускорява и ни блокира. Няма кого да обвиним - и при положение на неуспех, и при положение на триумф, всичко зависи от нас.