10 цитата, които ще ви накарат да прочетете Живот в скалите на Мария Лалева
" Живот в скалите " е дебют в прозата на известната българска поетеса, сценарист и продуцент Мария Лалева . Романът ще се популяризира по книжарниците от 08.10.2018. от издателство " Книгомания ". В София следва формалната премиера на книгата, а незабавно по-късно - огромно турне в страната и чужбина.
„ Живот в скалите “ е книга за море и обич. Мария Лалева е безапелационна: „ Любовта постоянно е верният отговор. На всеки въпрос под това небе. Единственият верен. Още по-голямата загадка на любовта е, че самата тя е по едно и също време и въпрос, и отговор. Защото е обособена сила, обособен детайл от нас. Със личен разсъдък и воля. Не тя живее в нас, а ние в нея “.
открехва завесата към романа с едни от най-хубавите пасажи в книгата, които общително ни бяха предоставени от издателството.
1. " Аз съм най-щастливият сирак на света. Мама умря на трийсет и шест, единствено няколко месеца откакто навърших осем години, а татко ми – когато съм бил на четири месеца. Отгледаха ме в скалите един пропил се артист, един турчин – влъхва и вещател, една арменка – същинска безбожница, и една мистериозна македонка пророчица. Те бяха моите ангели в човешки тела, със сърца, които можеха да поберат всички вселени. И за които аз станах всички вселени. Мама ме завеща на тях. И завеща тях на мен ".
2. " Нецелият човек ще го познаеш по очите – ме учеше Демир. – Или трескаво ще обикалят и ще шарят по цялата картина, с цел да си търсят изчезналото, или хищно ще се впият в теб, като че ли да те вземат, да те изгълтат цялостен. Но в никакъв случай няма да видиш в тях удоволствието, благодарността, която излъчва спокойният взор на целия човек към света. Или към другия човек. Благодарността, синко, стартира с насладата, че те има. После е смелостта да се познаваш. И най-после – да се споделиш с другия. Нецелият човек не е свободен да се радва, нито е пораснал да разбере какъв брой доста би трябвало да е признателен. И за какъв брой доста неща. Той е споделил на Вселената – с цел да се развеселявам, ми би трябвало еди-какво си или еди-кой си. И Дядо Боже му вика: „ Ми, добре, изживей си трябването, щом по този начин си избрал “. И оня цялостен живот търси ли, търси, живее си в трябването, в нямането на нещо, в неналичието на някого… А не в имането. Пък след това се сърди на Дядо Боже ".
3. " Мамо, „ обичам “ ли е най-красивият глагол? – За всеки човек обичаният глагол е друг. Зависи какъв тъкмо самият човек е избрал да бъде. – А кой е твоят обичан глагол? – „ Споделям “. В него се съдържат три глагола – „ обичам “, „ поверявам се “ и „ давам “. Това е един великодушен и богат глагол. Най-хубавото му е, че изключва „ опасявам се “. – Няма човек, който да не се опасява, мамо! – Разбира се. Говорим ли за боязън, въпросът е „ какъв брой “. Колко огромен ще му позволиш да бъде ".
4. " Вие, възрастните, сте доста смешни – прошепнах в ухото на Михаил. – Преструвате се, че не виждате нещата. И си мислите, че те не съществуват, щом не ги изричате. Луиза те обича. По оня метод. Както мама – Богомил. По женския метод. Но няма да ти го каже още 100 живота, тъй като се опасява. Не от това, че ще я изоставиш. Толкова мъже са я изоставяли… Свикнала е да ги изпраща. Страхува се, че не можеш да я харесваш. Като жена. Ти, с твоите хиляди дами в предишното, известният артист, който е имал всички хубавици на света… Ти също я обичаш. Но се страхуваш от това. И се страхуваш да не я нараниш с твоя алкохол и с характера си. Но аз, Михаил, по-женени хора от вас не съм виждал. И по-истинско семейство. Нищо че не знаем кой на кой етаж живее ".
5. " Има причина тайните да останат секрети – отвърна ми той тогава. – Хубавата вест е, че всяка загадка си има период. Тайната е като фокуса, синко. Когато ти се разкрие, разбираш, че постоянно си я знаел. И че секрети няма. Просто 50 ги научаваш, когато си подготвен да ги осъзнаеш. И тогава се сещаш, че истината постоянно е била пред очите ти. "
6. " Сърцето вяра нема, умо има “, рече един ден добродушно баба Настасия и изчерпа всички възможни теологични разногласия в скалите. Така поех по пътя на набожен атеист, за който Дядо Боже и до през днешния ден е нещо приблизително сред всемогъща мъдрост, смисъл и обич и заядлив дъртак, чиито прищявки и аргументи мъчно разбирам от време на време ".
7. " Стигнеш ли до кръстопът, сине – сподели Демир на Богомил един път, – забий си тоягата, дето ти е била опора по пътя до такава степен. Като табела без посока я остави да стърчи, като недовършен кръст върху свеж гроб. Като гръмоотвод. Приседни, само че не с цел да помислиш. Щом към този момент си на кръстопътя, значи самичък си го извикал и знаеш накъде да поемеш още преди да си дошъл. Приседни, помълчи, с цел да благодариш. И след това тръгвай. Без да се подпираш. Ако отново стигнеш до същия кръстопът и си видиш забитата сопа, не се обвинявай. Не посоката е била неверна, а ти си имал потребност да се повъртиш в кръг ".
8. " Ние, мъжете, синко, сме лигльовците на Дядо Боже. Особена грижа сме му – огромна и ласкава. Дава ни един ангел за майка и ни изпраща постоянно още един – да ни изправи, да ни събере, да ни върне на света. И отново в женски облик. – Голямата обич?… (На тези години ми беше позволено да задавам тъпи въпроси. И в този момент ми е позволено, въпреки всичко и аз съм лигльото на Дядо Боже, само че знам, че не можеш да минеш по всички позволени за придвижване улици. Човек би трябвало да си почита маршрутите.) – Не, момчето ми. Голямата жена! Голямата жена не всеки път е огромната обич. А и огромна обич няма. Всяка огромна обич е предпоследна, като заповедите в казармата. – А огромната жена? – Тя е вторият ангел. Идва в най-тъмната част от живота ти и те избавя. След което ти я изоставяш, даже да я обичаш… Или най-малко аз по този начин направих. – Но за какво, Михаил, за какво? – го попитах с неразбиране. Бях дребен и към момента не знаех, че възрастните съумяват да вършат избори с причини, по-слаби от любовта. Тогава огромните ми изглеждаха нелогични. И незаслужено жестоки към сърцата си. Сега ми се костват просто тъжни от сходни избори. – Заради младата, поради русата, поради множественото число. Заради дълга, поради брачната халка, поради детето, поради навиците… Все поради нещо, сине – изброи Михаил всички неща, по-малки от любовта. С въздишка и примирие. – И отново не разбирам. Защо си изоставил ангела? – настойчиво настоявах. Исках да знам за какво естествен човек ще изостави ангела, който обича. – Защото, момче, с ангел се живее мъчно. Иска се доста кураж, а пък аз съм лигльото на Дядо Боже. И като същински глезльо си разреших лукса да се опасявам и да се разглезвам повече от нужното. – И къде е в този момент ангелът ти? – Като всеки ангел – пази ме от разстояние от мен самия. Но е задоволително близо, с цел да ме избави бързо, в случай че се наложи. На едни скали разстояние, дето се вика ".
9. " Момчето ми – прошепна мама, – родих те, отгледах те, докъдето Дядо Боже ми даде време, само че в действителност аз пораснах с теб. Търся думи, с които да ти се извиня по тази причина, че си отивам. Без да съм отговорна. Знаеш ли, никой, който си отива, не е отговорен. От живот, от човек, от дом… Всеки има право да си отиде. Животът – най-много ".
10. " Тази жена можеше да обича, без да желае да има. Можеше да напусне някого, без да го изважда от сърцето си. Можеше да излъчва цялата амнистия на света и да носи белезите си като орден за смелост, който избира грижливо да крие в скрина. Тя знаеше по кое време и по какъв начин да убие вярата, която убива нея, без да стопира да обича. Знаеше по какъв начин да даде независимост на другия. Марина обичаше обезоръжаващо чисто и абсолютно, което правеше отговора на такава обич смазващо непостижим за другия. Разбирам мъжете, които са бягали от нея. И аз бих. Кое мъжко его би понесло ежедневно да се усеща джудже и това чувство да е породено от жена? Ще са ми нужни още няколко живота, с цел да го проумея, и още толкоз, с цел да обичам по този метод ".
„ Живот в скалите “ е книга за море и обич. Мария Лалева е безапелационна: „ Любовта постоянно е верният отговор. На всеки въпрос под това небе. Единственият верен. Още по-голямата загадка на любовта е, че самата тя е по едно и също време и въпрос, и отговор. Защото е обособена сила, обособен детайл от нас. Със личен разсъдък и воля. Не тя живее в нас, а ние в нея “.
открехва завесата към романа с едни от най-хубавите пасажи в книгата, които общително ни бяха предоставени от издателството.
1. " Аз съм най-щастливият сирак на света. Мама умря на трийсет и шест, единствено няколко месеца откакто навърших осем години, а татко ми – когато съм бил на четири месеца. Отгледаха ме в скалите един пропил се артист, един турчин – влъхва и вещател, една арменка – същинска безбожница, и една мистериозна македонка пророчица. Те бяха моите ангели в човешки тела, със сърца, които можеха да поберат всички вселени. И за които аз станах всички вселени. Мама ме завеща на тях. И завеща тях на мен ".
2. " Нецелият човек ще го познаеш по очите – ме учеше Демир. – Или трескаво ще обикалят и ще шарят по цялата картина, с цел да си търсят изчезналото, или хищно ще се впият в теб, като че ли да те вземат, да те изгълтат цялостен. Но в никакъв случай няма да видиш в тях удоволствието, благодарността, която излъчва спокойният взор на целия човек към света. Или към другия човек. Благодарността, синко, стартира с насладата, че те има. После е смелостта да се познаваш. И най-после – да се споделиш с другия. Нецелият човек не е свободен да се радва, нито е пораснал да разбере какъв брой доста би трябвало да е признателен. И за какъв брой доста неща. Той е споделил на Вселената – с цел да се развеселявам, ми би трябвало еди-какво си или еди-кой си. И Дядо Боже му вика: „ Ми, добре, изживей си трябването, щом по този начин си избрал “. И оня цялостен живот търси ли, търси, живее си в трябването, в нямането на нещо, в неналичието на някого… А не в имането. Пък след това се сърди на Дядо Боже ".
3. " Мамо, „ обичам “ ли е най-красивият глагол? – За всеки човек обичаният глагол е друг. Зависи какъв тъкмо самият човек е избрал да бъде. – А кой е твоят обичан глагол? – „ Споделям “. В него се съдържат три глагола – „ обичам “, „ поверявам се “ и „ давам “. Това е един великодушен и богат глагол. Най-хубавото му е, че изключва „ опасявам се “. – Няма човек, който да не се опасява, мамо! – Разбира се. Говорим ли за боязън, въпросът е „ какъв брой “. Колко огромен ще му позволиш да бъде ".
4. " Вие, възрастните, сте доста смешни – прошепнах в ухото на Михаил. – Преструвате се, че не виждате нещата. И си мислите, че те не съществуват, щом не ги изричате. Луиза те обича. По оня метод. Както мама – Богомил. По женския метод. Но няма да ти го каже още 100 живота, тъй като се опасява. Не от това, че ще я изоставиш. Толкова мъже са я изоставяли… Свикнала е да ги изпраща. Страхува се, че не можеш да я харесваш. Като жена. Ти, с твоите хиляди дами в предишното, известният артист, който е имал всички хубавици на света… Ти също я обичаш. Но се страхуваш от това. И се страхуваш да не я нараниш с твоя алкохол и с характера си. Но аз, Михаил, по-женени хора от вас не съм виждал. И по-истинско семейство. Нищо че не знаем кой на кой етаж живее ".
5. " Има причина тайните да останат секрети – отвърна ми той тогава. – Хубавата вест е, че всяка загадка си има период. Тайната е като фокуса, синко. Когато ти се разкрие, разбираш, че постоянно си я знаел. И че секрети няма. Просто 50 ги научаваш, когато си подготвен да ги осъзнаеш. И тогава се сещаш, че истината постоянно е била пред очите ти. "
6. " Сърцето вяра нема, умо има “, рече един ден добродушно баба Настасия и изчерпа всички възможни теологични разногласия в скалите. Така поех по пътя на набожен атеист, за който Дядо Боже и до през днешния ден е нещо приблизително сред всемогъща мъдрост, смисъл и обич и заядлив дъртак, чиито прищявки и аргументи мъчно разбирам от време на време ".
7. " Стигнеш ли до кръстопът, сине – сподели Демир на Богомил един път, – забий си тоягата, дето ти е била опора по пътя до такава степен. Като табела без посока я остави да стърчи, като недовършен кръст върху свеж гроб. Като гръмоотвод. Приседни, само че не с цел да помислиш. Щом към този момент си на кръстопътя, значи самичък си го извикал и знаеш накъде да поемеш още преди да си дошъл. Приседни, помълчи, с цел да благодариш. И след това тръгвай. Без да се подпираш. Ако отново стигнеш до същия кръстопът и си видиш забитата сопа, не се обвинявай. Не посоката е била неверна, а ти си имал потребност да се повъртиш в кръг ".
8. " Ние, мъжете, синко, сме лигльовците на Дядо Боже. Особена грижа сме му – огромна и ласкава. Дава ни един ангел за майка и ни изпраща постоянно още един – да ни изправи, да ни събере, да ни върне на света. И отново в женски облик. – Голямата обич?… (На тези години ми беше позволено да задавам тъпи въпроси. И в този момент ми е позволено, въпреки всичко и аз съм лигльото на Дядо Боже, само че знам, че не можеш да минеш по всички позволени за придвижване улици. Човек би трябвало да си почита маршрутите.) – Не, момчето ми. Голямата жена! Голямата жена не всеки път е огромната обич. А и огромна обич няма. Всяка огромна обич е предпоследна, като заповедите в казармата. – А огромната жена? – Тя е вторият ангел. Идва в най-тъмната част от живота ти и те избавя. След което ти я изоставяш, даже да я обичаш… Или най-малко аз по този начин направих. – Но за какво, Михаил, за какво? – го попитах с неразбиране. Бях дребен и към момента не знаех, че възрастните съумяват да вършат избори с причини, по-слаби от любовта. Тогава огромните ми изглеждаха нелогични. И незаслужено жестоки към сърцата си. Сега ми се костват просто тъжни от сходни избори. – Заради младата, поради русата, поради множественото число. Заради дълга, поради брачната халка, поради детето, поради навиците… Все поради нещо, сине – изброи Михаил всички неща, по-малки от любовта. С въздишка и примирие. – И отново не разбирам. Защо си изоставил ангела? – настойчиво настоявах. Исках да знам за какво естествен човек ще изостави ангела, който обича. – Защото, момче, с ангел се живее мъчно. Иска се доста кураж, а пък аз съм лигльото на Дядо Боже. И като същински глезльо си разреших лукса да се опасявам и да се разглезвам повече от нужното. – И къде е в този момент ангелът ти? – Като всеки ангел – пази ме от разстояние от мен самия. Но е задоволително близо, с цел да ме избави бързо, в случай че се наложи. На едни скали разстояние, дето се вика ".
9. " Момчето ми – прошепна мама, – родих те, отгледах те, докъдето Дядо Боже ми даде време, само че в действителност аз пораснах с теб. Търся думи, с които да ти се извиня по тази причина, че си отивам. Без да съм отговорна. Знаеш ли, никой, който си отива, не е отговорен. От живот, от човек, от дом… Всеки има право да си отиде. Животът – най-много ".
10. " Тази жена можеше да обича, без да желае да има. Можеше да напусне някого, без да го изважда от сърцето си. Можеше да излъчва цялата амнистия на света и да носи белезите си като орден за смелост, който избира грижливо да крие в скрина. Тя знаеше по кое време и по какъв начин да убие вярата, която убива нея, без да стопира да обича. Знаеше по какъв начин да даде независимост на другия. Марина обичаше обезоръжаващо чисто и абсолютно, което правеше отговора на такава обич смазващо непостижим за другия. Разбирам мъжете, които са бягали от нея. И аз бих. Кое мъжко его би понесло ежедневно да се усеща джудже и това чувство да е породено от жена? Ще са ми нужни още няколко живота, с цел да го проумея, и още толкоз, с цел да обичам по този метод ".
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ