Живот в скалите е дебют в прозата на популярната българска

Живот в скалите е дебют в прозата на популярната българска ...

10 цитата, които ще ви накарат да прочетете Живот в скалите на Мария Лалева.

"Живот в скалите" е дебют в прозата на популярната българска поетеса, сценарист и продуцент Мария Лалева. Романът ще се разпространява по книжарниците от 08.10.2018. от издателство "Книгомания". В София предстои официалната премиера на книгата, а веднага след това - голямо турне в страната и чужбина.
„Живот в скалите“ е книга за море и любов. Мария Лалева е категорична: „Любовта винаги е правилният отговор. На всеки въпрос под това небе. Единственият правилен. Още по-голямата тайна на любовта е, че самата тя е едновременно и въпрос, и отговор. Защото е отделна енергия, отделен елемент от нас. Със собствен разум и воля. Не тя живее в нас, а ние в нея“.
открехва завесата към романа с едни от най-хубавите пасажи в книгата, които любезно ни бяха предоставени от издателството.
1. "Аз съм най-щастливият сирак на света. Мама умря на трийсет и шест, само няколко месеца след като навърших осем години, а баща ми – когато съм бил на четири месеца. Отгледаха ме в скалите един пропил се актьор, един турчин – мъдрец и гадател, една арменка – истинска безбожница, и една мистериозна македонка пророчица. Те бяха моите ангели в човешки тела, със сърца, които можеха да поберат всички вселени. И за които аз станах всички вселени. Мама ме завеща на тях. И завеща тях на мен".
2. "Нецелият човек ще го познаеш по очите – ме учеше Демир. – Или трескаво ще обикалят и ще шарят по цялата картина, за да си търсят липсващото, или хищно ще се впият в теб, сякаш да те вземат, да те изгълтат цял. Но никога няма да видиш в тях удоволствието, благодарността, която излъчва спокойният поглед на целия човек към света. Или към другия човек. Благодарността, синко, започва с радостта, че те има. После е смелостта да се познаваш. И накрая – да се споделиш с другия. Нецелият човек не е свободен да се радва, нито е пораснал да разбере колко много трябва да е благодарен. И за колко много неща. Той е казал на Вселената – за да се зарадвам, ми трябва еди-какво си или еди-кой си. И Дядо Боже му вика: „Ми, добре, изживей си трябването, щом така си избрал“. И онзи цял живот търси ли, търси, живее си в трябването, в нямането на нещо, в липсата на някого… А не в имането. Пък после се сърди на Дядо Боже".
3. "Мамо, „обичам“ ли е най-красивият глагол? – За всеки човек любимият глагол е различен. Зависи какъв точно самият човек е избрал да бъде. – А кой е твоят любим глагол? – „Споделям“. В него се съдържат три глагола – „обичам“, „доверявам се“ и „давам“. Това е един щедър и богат глагол. Най-хубавото му е, че изключва „страхувам се“. – Няма човек, който да не се страхува, мамо! – Разбира се. Говорим ли за страх, въпросът е „колко“. Колко голям ще му позволиш да бъде".
4. "Вие, възрастните, сте много смешни – прошепнах в ухото на Михаил. – Преструвате се, че не виждате нещата. И си мислите, че те не съществуват, щом не ги изричате. Луиза те обича. По оня начин. Както мама – Богомил. По женския начин. Но няма да ти го каже още сто живота, защото се страхува. Не от това, че ще я изоставиш. Толкова мъже са я изоставяли… Свикнала е да ги изпраща. Страхува се, че не можеш да я харесваш. Като жена. Ти, с твоите хиляди жени в миналото, известният актьор, който е имал всички красавици на света… Ти също я обичаш. Но се страхуваш от това. И се страхуваш да не я нараниш с твоя алкохол и с характера си. Но аз, Михаил, по-женени хора от вас не съм виждал. И по-истинско семейство. Нищо че не знаем кой на кой етаж живее". 
5. "Има причина тайните да останат тайни – отвърна ми той тогава. – Хубавата новина е, че всяка тайна си има срок. Тайната е като фокуса, синко. Когато ти се разкрие, разбираш, че винаги си я знаел. И че тайни няма. Просто 50 ги научаваш, когато си готов да ги осъзнаеш. И тогава се сещаш, че истината винаги е била пред очите ти."
6. "Сърцето религия нема, умо има“, рече един ден кротко баба Настасия и изчерпа всички евентуални теологични спорове в скалите. Така поех по пътя на вярващ безбожник, за когото Дядо Боже и до днес е нещо средно между всемогъща мъдрост, смисъл и любов и свадлив старец, чиито капризи и причини трудно разбирам понякога". 
7. "Стигнеш ли до кръстопът, сине – каза Демир на Богомил веднъж, – забий си тоягата, дето ти е била опора по пътя дотам. Като табела без посока я остави да стърчи, като незавършен кръст върху пресен гроб. Като гръмоотвод. Приседни, но не за да помислиш. Щом вече си на кръстопътя, значи сам си го извикал и знаеш накъде да поемеш още преди да си пристигнал. Приседни, помълчи, за да благодариш. И после тръгвай. Без да се подпираш. Ако пак стигнеш до същия кръстопът и си видиш забитата тояга, не се обвинявай. Не посоката е била грешна, а ти си имал нужда да се повъртиш в кръг".
8. "Ние, мъжете, синко, сме лигльовците на Дядо Боже. Особена грижа сме му – голяма и ласкава. Дава ни един ангел за майка и ни изпраща винаги още един – да ни изправи, да ни събере, да ни върне на света. И пак в женски образ. – Голямата любов?… (На тези години ми беше разрешено да задавам тъпи въпроси. И сега ми е разрешено, все пак и аз съм лигльото на Дядо Боже, но знам, че не можеш да минеш по всички разрешени за движение улици. Човек трябва да си уважава маршрутите.) – Не, момчето ми. Голямата жена! Голямата жена невинаги е голямата любов. А и голяма любов няма. Всяка голяма любов е предпоследна, като заповедите в казармата. – А голямата жена? – Тя е вторият ангел. Идва в най-тъмната част от живота ти и те спасява. След което ти я изоставяш, дори да я обичаш… Или поне аз така направих. – Но защо, Михаил, защо? – го попитах с недоумение. Бях малък и все още не знаех, че възрастните успяват да правят избори с аргументи, по-слаби от любовта. Тогава големите ми изглеждаха нелогични. И несправедливо жестоки към сърцата си. Сега ми се струват просто тъжни от подобни избори. – Заради младата, заради русата, заради множественото число. Заради дълга, заради брачната халка, заради детето, заради навиците… Все заради нещо, сине – изброи Михаил всички неща, по-малки от любовта. С въздишка и примирение. – И пак не разбирам. Защо си изоставил ангела? – упорито настоявах. Исках да знам защо нормален човек ще изостави ангела, когото обича. – Защото, момче, с ангел се живее трудно. Иска се много кураж, а пък аз съм лигльото на Дядо Боже. И като истински лигльо си позволих лукса да се страхувам и да се глезя повече от необходимото. – И къде е сега ангелът ти? – Като всеки ангел – пази ме от разстояние от мен самия. Но е достатъчно близо, за да ме спаси бързо, ако се наложи. На едни скали разстояние, дето се вика".
9. "Момчето ми – прошепна мама, – родих те, отгледах те, докъдето Дядо Боже ми даде време, но всъщност аз пораснах с теб. Търся думи, с които да ти се извиня затова, че си отивам. Без да съм виновна. Знаеш ли, никой, който си отива, не е виновен. От живот, от човек, от дом… Всеки има право да си отиде. Животът – най-вече".
10. "Тази жена можеше да обича, без да иска да притежава. Можеше да напусне някого, без да го изважда от сърцето си. Можеше да излъчва цялата прошка на света и да носи белезите си като медал за храброст, който предпочита грижливо да крие в скрина. Тя знаеше кога и как да убие надеждата, която убива нея, без да спира да обича. Знаеше как да даде свобода на другия. Марина обичаше обезоръжаващо чисто и безусловно, което правеше отговора на такава любов смазващо непосилен за другия. Разбирам мъжете, които са бягали от нея. И аз бих. Кое мъжко его би понесло всекидневно да се чувства джудже и това усещане да е причинено от жена? Ще са ми нужни още няколко живота, за да го проумея, и още толкова, за да обичам по този начин".

Източник: actualno.com