Притча за думите
Живели в миналото две приятелки. Веднъж се случило по този начин, че едната наранила другата с прибързаното си изявление. След време тя осъзнала грешката си, само че към този момент било прекомерно късно. Другарката ѝ била прекомерно разочарована и не поискала да одобри извинението. Разкаялата се жена опитвала да направи всичко, с цел да си върне другарството на своята познайница, само че по този начин и нищо не пособие.
Тогава тя решила да изиска съвет от един влъхва. Старецът умерено изслушал описа на дамата. Той ѝ припомнил, че нерядко хората, които нараняваме несъзнателно, биват безпределно афектирани от нашите дейности и с цел да изправим стореното, би трябвало да сме доста упорити.
- Ти какво си подготвена да направиш, с цел да спечелиш отново другарството на дамата, която обиди? - запитал мъдрецът.
- Бих сторила всичко! - уверено отвърнала дамата.
Старецът в действителност изпитал състрадание към изтерзаната си събеседничка. Той желал да помогне, само че и да я накара да осъзнае къде бърка. Тогава възрастният човек ѝ заръчал да вземе две възглавници, цялостни с пух, и да пробие дребна дупка във всяка от тях. След това той ѝ споделил да остави по едно перо пред всяка къща в селото.
Жената сторило, каквото наредил старецът. Времето било доста студено, и задачата се оказала много сложна. Въпреки това не се отказала. Със сетни сили тя се явила пред стареца и очаквала идната му повеля. Щом я видял, мъдрецът ѝ заповядал да върне перцата назад във възглавниците.
Това изумило дамата:
- Но по какъв начин по този начин! Още щом ги слагат пред домовете, те политаха нанякъде. Няма по какъв начин да ги събера и отново да ги върна във възглавниците! Нещата към този момент са непоправими! - възкликнала изтерзаната жена.
Тогава старецът рекъл:
- Направила си си верните заключения. Сега запомни, че думите са като перата, които вятърът разпилява. Когато изречеш някоя дума, без значение с какъв предумисъл, ти я пускаш да полети и тя в никакъв случай повече не може да се върне обратно.
