Живеем във време, в което имаме лесен достъп до всичко.

Живеем във време, в което имаме елементарен достъп до всичко. С един клик получаваме каквото желаеме, вървим където желаеме, резервираме, учим, обитаваме където и както желаеме. Толкова сме напреднали, че се стремим да знаем и гълтаме всичко отвън нас със светкавична скорост. Сякаш нещо ще ни се изплъзне и ще изпуснем момента. Точно в това обилие се ражда чувството, че в случай че не сме на всички места и не вършим всичко, изпускаме нещо значимо. И това чувство си има име. Нарича се FOMO (Fear of Missing out) или така наречен „ боязън да не изпуснеш нещо “.

Изключително присъщ е за днешните времена, когато отваряш Feed-а си във Facebook (ако си от малко по-възрастното поколение), Инстаграм или TikТok (обичайно от Gen Z нататък) и единствено наблюдаваш. Любимата ти певица е на Малдивите, Лили от осмия етаж - също. Колежката от университета си е качила третата тапия за висше обучение, а ти още се чудиш дали първата беше верният избор. Някой се дами, различен се развежда, а ти като че ли не правиш безусловно нищо, с изключение на да се отчайваш, че животът ти просто не се случва.



Да направляваш като кормчия кораба в това вилнеещо море от страсти, е повече от сложна задача. Но за Александра Алгафари това е предизвикателство, на което тя се е посветила. Самоопределя се като неорайхиански изчерпателен психотерапевт, работещ с връзката сред душeвността, страстите и тялото. 

Популярна е и като щерка на психотерапевтката Мадлен Алгафари и режисьора Нидал Алгафари, появаващ се постоянно по тв студията и като политически анализатор. 



Александра е изпълнителен шеф на Института по неорайхианска аналитична психотерапия, член на Европейската асоциация по телесна психотерапия и създател на платформата Jaya Tribe - цифрова общественост за личностно развиване.

Самата тя изяснява, че FOMO е извънредно подъл механизъм, тъй като непосредствено влияе върху допаминовата ни система. Същата, която дава отговор за удоволствието, мотивацията и чувството за „ наградa “. Постоянният поток от непознати триумфи, прекарвания и „ съвършени моменти “ ни кара да имаме вяра, че ние 
самите не сме задоволителни - че изоставаме и бъркаме.
Видео наличието в обществените мрежи ни залива с толкоз доста благоприятни условия, които сякаш пропущаме, че без осъзнатост и вътрешна непоклатимост човек елементарно може да се изгуби в това осведомително цунами. Истината обаче е елементарна и постоянно забравяна - това, което виждаме онлайн, е подбрана витрина, а не целият живот.

Александра отбелязва, че хората в наши дни постоянно не познават самите себе си. И по-конкретно страстите си.

„ Колкото повече се качваме в главата си и опитваме да предвидим и направляваме всяка обстановка, толкоз по-малко присъстваме и усещаме сегашния миг. Хората считат, че ние измисляме решенията, само че това не е по този начин. Много по-често решения се взимат на база на чувствата и интуицията. “



Съвсем базисно можем да кажем, че страстите са два типа - приятни и неприятни. В реалност обаче прочувственият ни свят е построен върху четири съществени страсти - наслада, горест, яд и боязън. Всички останали усеща, които претърпяваме всекидневно - като виновност, позор, възторг, ревнивост, обич, са техни производни, разнообразни нюанси на една и съща вътрешна палитра.

Алгафари споделя нещо доста любопитно - 
ние започваме да усещаме страсти още преди да се родим. 
И зад това не се крие някаква забулена тайнственост, а фактът, че бебето и майката разделят едно кръвообращение. Хормоните, които се изсипват в тялото на майката, доближават до дребното телце, което се образува. Дори може да се види на ехограф по какъв начин детето се стряска на фона на скандал да вземем за пример.

Често дадена неприятна страст, която майката е изпитвала в продължение на дълго време, може да се отрази на бебето в бъдеще.

„ Днес ние сме по-осъзнати и осведомени от всеки път, а в това време сме извънредно разсеяни. Нямаме време за тишина и успокоение - без телефон, без тв приемник и всевъзможни други устройства. “



Алекс споделя, че времето, което прекарваме в безмълвие, ни кара да се вгледаме в себе си и да чуем вътрешния си глас. „ Този глас не крещи, той шепне. За страдание, доста хора се опасяват да останат уединено с него и да го чуят. “

" Едно от най-важните неща, което, за благополучие, можем да усвоим с времето, е прочувствената просветеност. Това е способността да разпознаваме, разбираме и управляваме личните си страсти, както и да усещаме и да реагираме съответно на страстите на другите, добавяйки щипка емпатия. "

Александра споделя, че част от прочувствената просветеност е и така наречен „ здрава експанзия “. Понятие, което постоянно се пояснява неправилно. Тук не става дума за физическа кавга, кавги или прояви на яд. Това е умеенето да отстояваш позицията си, да бъдеш безапелационен, да казваш „ не “ в точния момент и да поставяш ясни персонални граници.

Когато влезем в спор с индивида насреща - без значение дали сътрудник, другар или различен непосредствен човек, е значимо да си дадем сметка за едно основно нещо: 
първо приказваме за себе си. 


За това по какъв начин ние се усещаме в дадената обстановка. Не сочим с пръст, не упрекваме, а насочваме диалога във вътрешността - към личното ни прекарване. Често в всекидневието си вършим тъкмо противоположното. Започваме първо да посочваме виновността на другия, което мигновено го слага в отбранителна позиция. Диалогът стопира, стените се подвигат и до решение по този начин и не се стига. Поне не незабавно.

Здравословният метод е да приказваме за съответната обстановка ясно и аргументирано - какво тъкмо не ни е харесало и за какво. Но доста хора стопират дотук. Истински значимата стъпка идва по-късно - да кажем какво в действителност желаеме. Каква смяна бихме желали, какво би ни предиздвикало да се усещаме по-добре.

Идеята на зрелия спор е да има подаване на ръка, а не повдигане на стена. „ В зрелите връзки човек схваща, че отсрещният няма проблем с теб, а с държанието ти в дадена обстановка. Тогава ние не сме врагове, а сме дружно против някакъв проблем. “

Наблюдаването на личното прекарване в профил доста оказва помощ в сходни обстановки.

„ Изключително потребно в сходни моменти е и умеенето да следим личното си прекарване в профил. Вместо директното: „ Страшно сърдит съм ти за това… “, можем да опитаме нещо друго: „ Усещам, че една част от мен сега се нервира от… “. Звучи доста мъчно за използване, само че в действителност взема решение ужасно доста проблеми “,

твърди Алекс.

Психоложката коментира още едно разбиране, обвързвано с прочувствената просветеност - проективната идентификация. Това е термин, който хората постоянно бъркат с емпатията.

„ Емпатията значи да усетя какво изпитваш ти сега и 
да разреша твоята горест да мине по мен, с цел да я докосна и схвана. 


Но когато претърпявам болката ти толкоз мощно, че стартирам да пострадвам наедно с теб, това постоянно значи нещо друго - мъчно ми е да се свържа със личната си болежка. И когато я видя в теб, ти се превръщаш във вентил, през който моята горест намира излаз “, изяснява тя.

На пръв взор наподобява, че съчувстваме извънредно мощно на другия, само че в действителност нещо вътре в нас не плаче за него, а за самите нас. Това най-често се случва неумишлено. И доста постоянно тези хора носят в себе си остаряла, непреработена болежка, за която по този начин и не са се погрижили.

Зрелостта, съгласно Алгафари, допуска да си зададем значими въпроси: " Коя е тази част в мен, която страда по този метод? Това, което виждам в другия, припомня ли ми за нещо мое? За прекарване, което аз самият съм имал? ".

Често протичащото се към нас е наше огледало - ние се припознаваме в това, което ни е познато, даже когато не го осъзнаваме.

В свят, в който всичко ни дърпа на открито, е добре да можем да поспрем даже за 10 минути, с цел да погледнем във вътрешността - не в страха, че изпускаме нещо, а в благодарността на това, което към този момент имаме.