Как да подредим вътрешния си интериор?
Живеем в свят с доста „ бръм “ и малко „ бял звук “. Толкова версии, задания, визии, толкоз доста лесни решения, толкоз цели за осъществяване, места за отиване, толкоз доста условия. Може ли воденето на дневник да понижи нездравословния звук и да ни помогне да подредим вътрешния си интериор – беседваме с Детелина Стаменова. „ РАЗниМисли “ от психотерапевтката Детелина Стаменова е книга-дневник, която ни подканя да си помогнем посредством лечебната мощ на писането, да се самонаблюдаваме, с цел да подобрим умственото и прочувственото си здраве. Това е метод да „ заградим “ лично кътче в деня си, където да обърнем внимание на навиците си, на храненето и на настроенията си. Воденето на дневник е процедура, препоръчвана от редица психотерапевтични школи, и може да се трансформира в персоналното ни вълшебно огледало, което подсказва вярната посока тогава, когато като че ли сме я изгубили.Книгата-дневник, издадена от „ Сиела “, доставя и естетическо наслаждение с красивото си оформление и илюстрации. Разделена е на 12 тематики и 12 елементи, в които с изключение на място за писане има и разнообразни извършения и въпроси. Защо е добра концепция да си водим дневник? Не е ли прекомерно детинско или кино? Воденето на дневници е било занятие основно на високообразованите хора в предишното, които преценявали, че записването на събития и мисли би имало стойност оттатък личния им живот. В днешно време водим цифрови микродневници посредством постовете си в обществените мрежи. Тези късчета всекидневие, които пращаме към света, обаче са съобразени с близките и с това по какъв начин бихме желали да бъдем видени от тях, до момента в който един дневник като „ РАЗниМисли “ има за цел да сътвори преднамерено съсредоточено персонално пространство, в което да поглеждаме не както в камерата на телефона за селфи, нито като в огледало, а вътре в себе си, единствено както ние можем да се забележим, с цел да се подредим, преподредим или доподреждаме. Това е част от непрекъснатото ни възобновяване, което дава опция да останем душевно живи във всяка възраст – противоположното на това е стагнацията, ригидността. Може да се отворим към благоприятни условия за смяна на настройките си, не на полезностите, и да се „ обновяваме “ като грижа за себе си, като идеи… А за децата и младежите моето усещане е, че през днешния ден те се хвърлят напряко на писането на романи и сюжети, в случай че са изкушени от писането. Надявам се, че около кино лентата „ Петя на моята Петя “ някои от тях ще открият творчеството на Дубарова, нейния дневник и ще видят какъв брой доста наподобяват на поколенията преди тях.
В дневника си Бриджит Джоунс описваше главно борбите си с килограмите и любовните си несполуки. Ако бяхте неин терапевт, какво бихте й предложили да записва? Бриджит Джоунс се самонаблюдава в дневника си и виждаме по какъв начин се развива с времето – въоръжена със самоирония, тя прави доста за себе си. Едно потомство дами, четейки дневника й, се припозна в нейната неустановеност. Културата на диетите тогава избуяваше, в този момент просто е пренесена в приложения и е много по-жестока, тъй като всекидневно се срещаме образно с доста повече красиви облици, в сравнение с преди. Ако тя не ме пита категорично, не бих й предложила нищо, тъй като непоисканите препоръки са неприятни и за двете страни – а и тя се оправя сносно сама. Вие самата имате ли дневник? Имам пръснати мемоари в тетрадки, файлове и календари. В сложни моменти наложително пиша, оказва помощ ми да се съсредоточвам и да си обясня какво ме тормози, може би е предизвикано и от персоналната терапия, която започнах още преди да стартира образованието си и през която минават терапевтите. Не вардя всичко, има неща, които заличавам, просто чувствам, че са си изиграли ролята, само че има и такива, които вардя за „ някой ден “, когато остарея – с цел да си се видя каква съм била. Като да вземем за пример тийнейджърските си дневници и компилациите с лирика, която съм харесвала в тези години. Пиша и по случаи на пациенти, върша бележки по книгите, които чета, това е тип дневник на ученето. Понякога повеждам дневник на това по какъв начин се усещам, с цел да мога да се видя „ от птичи взор “. Виждам, че и едната ми щерка (на 11) прави опити за водене на дневници – пишеше нещата, за които е признателна в деня си да вземем за пример.
Няма попътен вятър за кораба, който не знае къде отива. Цитирате тази мисъл. Проблем ли е да се носим по вълните на живота? Трябва ли безусловно да имаме ясно дефинирана цел, не може ли просто да живеем, спазвайки съществени морални закони и да става каквото ще? Да съблюдаваме съществени морални закони също е цел, която ни води към един съзнателен живот, който самичък по себе си също е добре дефинирана цел, мисля. Това да можеш да определиш какви са границите на твоя прочувствен и ценностен комфорт е огромно достижение и по-лесно можеш да плаваш, даже в бурни води. В какво катастрофира актуалният човек? Вие пишете за подправената религия, че в случай че изглеждаме, както би трябвало, ще се усещаме, както би трябвало. Не че сред двете няма връзка… Според мен живеем в доста гръмък свят. С доста „ бръм “, както го назоваха тонрежисьорите, и малко „ бял звук “. Толкова версии, задания, визии, толкоз доста лесни решения, толкоз цели за осъществяване, места за отиване, толкоз доста изисквания… и поради пандемията – толкоз доста ограничавания. Всичко е наоколо и всичко е невероятно. А дали имаме потребност от всичко, което ни се предлага? Имаме ли време за всички и пространство за „ наложителните “ прекарвания и движимости (must-have) в границите на годините, които са ни отредени. Дали злополуката не е в това да се опитваме да наблъскаме всичко, което ни харесва, вместо да изберем това, от което има потребност достоверното ни аз. И несъмнено, злополуката на полезностите – въпросът ти за това дали те не са задоволителни, по тази причина толкоз ми хареса – да, в случай че тях ги има, пътят върви леко, само че и външният свят е фактор – непрестанно във всеки от нас катастрофират хора със сбъркани цели и полезности. Ковид рецесията сякаш усили депресивността. Какви са вашите наблюдения? Ще прибавя и тревогата, главно тревогата. Не единствено здравната, само че и финансовата, и тежестта върху връзките, поради това, че двойките би трябвало да живеят дружно през всички тези рецесии вкупом. И, за жалост, без да имаме някакви избавителни острови, в които слънцето и безвремието са безконечни – с изключение на Малдивите, Сейшелите и Занзибар евентуално, само че единствено до момента в който не станем локални, тъй като тогава идват и проблемите. Просто светът е по този начин организиран – проблемите са включени в живота. Бизнесът с курсове за самоусъвършенстване се развива добре. На кого бихте ги предложили? Вършат ли работа при меланхолия? Ксения Собчак (руски журналист) преди към два месеца направи предаване за „ инфоциганите “, където включи като образец Елена Блиновска и нейните „ Маратони на желанието “, както и целия бизнес на информацията. В тази система главните печеливши са уредниците, въпреки всичко. Знанието и самопознанието постоянно са били скъпи, и то не поради парите, които даваме, а поради времето, което отделяме – то е единственото, което не се връща и по тази причина е най-скъпо.В същото време поради бързия цифров свят и всички хора, с които се съпоставяме волно или несъзнателно, потребността оптимално бързо да станеш „ благополучен “, „ сполучлив “, „ мекушав “ или да предизвикаш „ вибрацията на парите “ води до такава степен, че се оферират лесни решения под формата на курсове и уебинари, в които за избрана сума, смилаемо ти се предлага достъп до „ познание “ и „ решения “. Тези курсове предизвикат желанието човек да тръгне към по-добро чувство за себе си. Дали имат резултат? Вероятно за някои хора и през избрани интервали от живота им – да. Ще си разреша една метафора – както хапчетата за намаляване, които може да са ефикасни за къс интервал от време, само че не могат да подсигурят резултата на формиран от доктор режим, по този начин и един курс не може да направи това, което може лечението. Психотерапията изисква времеви, финансов и прочувствен запас, който не всеки е подготвен да отдели, а от време на време хората и ги е боязън да отворят дневниците в главите си и да чуят размислите си в наличието на някой различен и да си разрешат да се трансформират – в това число и да трансформират метода, по който от дълго време се усещат. Но когато човек отдели време за себе си, да се види и разбере, да си даде време да се самонаблюдава и да се промени, тогава животът може да тръгне в друга посока, към този момент заложена персонално от нас. Какво да слагаме в чувала за ментална боклук? Мислите, от които нямаме нужда; мислите за хора и събития, които не можем да променим; въобще всичко, което ни тежи и е отвън нашия надзор. Мнозина страдат от руминации, мисловно предъвкване – повтарящи се отрицателни мисли, в които човек от време на време затъва, и една от многото техники е тъкмо тази – да се отървем от тях, като безусловно ги напишем и ги изхвърлим. Препоръчвате като ментален детокс 21 дни да се въздържаме да приказваме неприятни неща за другите или даже да ги мислим. Но по какъв начин се поставя юзда на мисълта? Мислите са артикул и на нашето минало, на нашите привички и нашите вярвания за себе си и за света. Когато променяме метода, по който възприемаме себе си и света, когато не сме заложници на модели на мислене, които не ни трябват, тогава можем да ги пуснем да пасат на други места, а ние да стартираме да живеем, само че в действителност, и то нашия живот, не да преразказваме другите. Иначе се трансформираме в лелята от описа на Чудомир „ Не съм от тях “. Какво да вършим, в случай че попаднем в стая с тигри? Питате ме за една алегория, която разказвам отново в „ РАЗниМисли “ (метафора за проблеми, които си представяме, че имаме, б.р.). Но в случай че сте в кабинета ми, първо бих попитала: „ А по какъв начин попаднахте там? “, това ми е работата, с цел да схвана и за какво мислите, че е ужасно. Може да е най-интересната стая, в която сте попадали – или такава, която е пристигнала да ви научи на нещо. Вечният вик да сме щастливи не е ли на процедура инструмент да се усещаме нещастни. Какво е вашето определение за благополучие? Идеята за позитивното мислене беше доста изкривена в последните десетилетия, до момента в който не се трансформира в напълно друго схващане, което, вместо да оказва помощ, стартира да пречи и да е като още едно обвързване, задължението да си „ положителен “. При онкоболните това е изключително сериозен проблем. Когато си изгубил непосредствен или при друга контузия – също. Затова и когато раздаваме положителни мисли на близките, можем да сме по-стиснати, само че в случай че за нас работят – да си ги употребяваме. Моето определение за благополучие не е едно. Много са и множеството са свързани със спокойствието на деня или с хора, с които го чувствам. Не го намирам за нещо, непокътнато за редки моменти.
В дневника си Бриджит Джоунс описваше главно борбите си с килограмите и любовните си несполуки. Ако бяхте неин терапевт, какво бихте й предложили да записва? Бриджит Джоунс се самонаблюдава в дневника си и виждаме по какъв начин се развива с времето – въоръжена със самоирония, тя прави доста за себе си. Едно потомство дами, четейки дневника й, се припозна в нейната неустановеност. Културата на диетите тогава избуяваше, в този момент просто е пренесена в приложения и е много по-жестока, тъй като всекидневно се срещаме образно с доста повече красиви облици, в сравнение с преди. Ако тя не ме пита категорично, не бих й предложила нищо, тъй като непоисканите препоръки са неприятни и за двете страни – а и тя се оправя сносно сама. Вие самата имате ли дневник? Имам пръснати мемоари в тетрадки, файлове и календари. В сложни моменти наложително пиша, оказва помощ ми да се съсредоточвам и да си обясня какво ме тормози, може би е предизвикано и от персоналната терапия, която започнах още преди да стартира образованието си и през която минават терапевтите. Не вардя всичко, има неща, които заличавам, просто чувствам, че са си изиграли ролята, само че има и такива, които вардя за „ някой ден “, когато остарея – с цел да си се видя каква съм била. Като да вземем за пример тийнейджърските си дневници и компилациите с лирика, която съм харесвала в тези години. Пиша и по случаи на пациенти, върша бележки по книгите, които чета, това е тип дневник на ученето. Понякога повеждам дневник на това по какъв начин се усещам, с цел да мога да се видя „ от птичи взор “. Виждам, че и едната ми щерка (на 11) прави опити за водене на дневници – пишеше нещата, за които е признателна в деня си да вземем за пример.
Няма попътен вятър за кораба, който не знае къде отива. Цитирате тази мисъл. Проблем ли е да се носим по вълните на живота? Трябва ли безусловно да имаме ясно дефинирана цел, не може ли просто да живеем, спазвайки съществени морални закони и да става каквото ще? Да съблюдаваме съществени морални закони също е цел, която ни води към един съзнателен живот, който самичък по себе си също е добре дефинирана цел, мисля. Това да можеш да определиш какви са границите на твоя прочувствен и ценностен комфорт е огромно достижение и по-лесно можеш да плаваш, даже в бурни води. В какво катастрофира актуалният човек? Вие пишете за подправената религия, че в случай че изглеждаме, както би трябвало, ще се усещаме, както би трябвало. Не че сред двете няма връзка… Според мен живеем в доста гръмък свят. С доста „ бръм “, както го назоваха тонрежисьорите, и малко „ бял звук “. Толкова версии, задания, визии, толкоз доста лесни решения, толкоз цели за осъществяване, места за отиване, толкоз доста изисквания… и поради пандемията – толкоз доста ограничавания. Всичко е наоколо и всичко е невероятно. А дали имаме потребност от всичко, което ни се предлага? Имаме ли време за всички и пространство за „ наложителните “ прекарвания и движимости (must-have) в границите на годините, които са ни отредени. Дали злополуката не е в това да се опитваме да наблъскаме всичко, което ни харесва, вместо да изберем това, от което има потребност достоверното ни аз. И несъмнено, злополуката на полезностите – въпросът ти за това дали те не са задоволителни, по тази причина толкоз ми хареса – да, в случай че тях ги има, пътят върви леко, само че и външният свят е фактор – непрестанно във всеки от нас катастрофират хора със сбъркани цели и полезности. Ковид рецесията сякаш усили депресивността. Какви са вашите наблюдения? Ще прибавя и тревогата, главно тревогата. Не единствено здравната, само че и финансовата, и тежестта върху връзките, поради това, че двойките би трябвало да живеят дружно през всички тези рецесии вкупом. И, за жалост, без да имаме някакви избавителни острови, в които слънцето и безвремието са безконечни – с изключение на Малдивите, Сейшелите и Занзибар евентуално, само че единствено до момента в който не станем локални, тъй като тогава идват и проблемите. Просто светът е по този начин организиран – проблемите са включени в живота. Бизнесът с курсове за самоусъвършенстване се развива добре. На кого бихте ги предложили? Вършат ли работа при меланхолия? Ксения Собчак (руски журналист) преди към два месеца направи предаване за „ инфоциганите “, където включи като образец Елена Блиновска и нейните „ Маратони на желанието “, както и целия бизнес на информацията. В тази система главните печеливши са уредниците, въпреки всичко. Знанието и самопознанието постоянно са били скъпи, и то не поради парите, които даваме, а поради времето, което отделяме – то е единственото, което не се връща и по тази причина е най-скъпо.В същото време поради бързия цифров свят и всички хора, с които се съпоставяме волно или несъзнателно, потребността оптимално бързо да станеш „ благополучен “, „ сполучлив “, „ мекушав “ или да предизвикаш „ вибрацията на парите “ води до такава степен, че се оферират лесни решения под формата на курсове и уебинари, в които за избрана сума, смилаемо ти се предлага достъп до „ познание “ и „ решения “. Тези курсове предизвикат желанието човек да тръгне към по-добро чувство за себе си. Дали имат резултат? Вероятно за някои хора и през избрани интервали от живота им – да. Ще си разреша една метафора – както хапчетата за намаляване, които може да са ефикасни за къс интервал от време, само че не могат да подсигурят резултата на формиран от доктор режим, по този начин и един курс не може да направи това, което може лечението. Психотерапията изисква времеви, финансов и прочувствен запас, който не всеки е подготвен да отдели, а от време на време хората и ги е боязън да отворят дневниците в главите си и да чуят размислите си в наличието на някой различен и да си разрешат да се трансформират – в това число и да трансформират метода, по който от дълго време се усещат. Но когато човек отдели време за себе си, да се види и разбере, да си даде време да се самонаблюдава и да се промени, тогава животът може да тръгне в друга посока, към този момент заложена персонално от нас. Какво да слагаме в чувала за ментална боклук? Мислите, от които нямаме нужда; мислите за хора и събития, които не можем да променим; въобще всичко, което ни тежи и е отвън нашия надзор. Мнозина страдат от руминации, мисловно предъвкване – повтарящи се отрицателни мисли, в които човек от време на време затъва, и една от многото техники е тъкмо тази – да се отървем от тях, като безусловно ги напишем и ги изхвърлим. Препоръчвате като ментален детокс 21 дни да се въздържаме да приказваме неприятни неща за другите или даже да ги мислим. Но по какъв начин се поставя юзда на мисълта? Мислите са артикул и на нашето минало, на нашите привички и нашите вярвания за себе си и за света. Когато променяме метода, по който възприемаме себе си и света, когато не сме заложници на модели на мислене, които не ни трябват, тогава можем да ги пуснем да пасат на други места, а ние да стартираме да живеем, само че в действителност, и то нашия живот, не да преразказваме другите. Иначе се трансформираме в лелята от описа на Чудомир „ Не съм от тях “. Какво да вършим, в случай че попаднем в стая с тигри? Питате ме за една алегория, която разказвам отново в „ РАЗниМисли “ (метафора за проблеми, които си представяме, че имаме, б.р.). Но в случай че сте в кабинета ми, първо бих попитала: „ А по какъв начин попаднахте там? “, това ми е работата, с цел да схвана и за какво мислите, че е ужасно. Може да е най-интересната стая, в която сте попадали – или такава, която е пристигнала да ви научи на нещо. Вечният вик да сме щастливи не е ли на процедура инструмент да се усещаме нещастни. Какво е вашето определение за благополучие? Идеята за позитивното мислене беше доста изкривена в последните десетилетия, до момента в който не се трансформира в напълно друго схващане, което, вместо да оказва помощ, стартира да пречи и да е като още едно обвързване, задължението да си „ положителен “. При онкоболните това е изключително сериозен проблем. Когато си изгубил непосредствен или при друга контузия – също. Затова и когато раздаваме положителни мисли на близките, можем да сме по-стиснати, само че в случай че за нас работят – да си ги употребяваме. Моето определение за благополучие не е едно. Много са и множеството са свързани със спокойствието на деня или с хора, с които го чувствам. Не го намирам за нещо, непокътнато за редки моменти.
Източник: eva.bg
КОМЕНТАРИ