(Jerome Klapka Jerome by Philip Alexius de László, National Portrait

(Jerome Klapka Jerome by Philip Alexius de László, National Portrait Gallery, London)

♥ Трябва ли да приказваме това, което мислим и да мислим това, което приказваме

Един мой побъркан другар твърди, че присъща линия на нашия век е лицемерието. Лицемерието, по негово мнение, лежи в основата на общуването сред хората. Прислужницата влиза и оповестява, че в гостната се намират мистър и мисис Скукинг.

– О, по дяволите! – казва мъжът.

– По-тихо! – казва дамата. – Затворете добре вратата, Сюзън. Колко пъти би трябвало да ви се повтаря да не оставяте вратата отворена?

На пръсти мъжът се качва горе и се затваря в своя кабинет. Жената прави пред огледалото някои операции, изчаквайки, до момента в който успее да се овладее дотолкоз, че да не проличат същинските й усеща, а по-късно влиза в гостната с разтворени прегръдки и с радушния тип на човек, на който е пристигнал на посетители някой ангел. Тя споделя, че е щастлива да види семейство Скукинг — какъв брой хубаво са създали, че са се отбили. Но за какво не са довели още Скукинги? Къде е палавникът Скукинг-младши? Защо престана да идва? На нея ще й се наложи да му се разсърди съществено. А прелестната дребна Флоси Скукинг? Твърде дребна била, с цел да върви по посетители? Какво говорите! Струва ли си въобще да се посрещат остарели другари, откакто не идват всички от семейство Скукинг?

Скукинг са се надявали да не я заварят у дома и са се отбили единствено тъй като по разпоредбите на положителния звук, се усещат задължени да вършат визити най-малко четири пъти в годината. Те стартират да изясняват какъв брой доста пъти са си мислили да дойдат, но…

– Днес – заявява мисис Скукинг, – решихме да ви навестим непременно. „ Джон, скъпи – казах сутринта, – каквото и да става, през днешния ден аз ще отида у благата мисис Нагъл. “

От нейните думи излиза, че на Уелския принц, който е желал да посети Скукинг, е било обявено че те не могат да го одобряват. Нека пристигна вечерта или някой различен път. Защото в този момент Скукинг имат намерение да прекарат времето си съгласно своя усет: готвят се да наминат до мисис Нагъл.

– А по какъв начин се усеща мистър Нагъл? – пита мисис Скукинг.

За момент мисис Нагъл потъва в безмълвие и напряга слух. Чува по какъв начин той слиза по стълбите и се прокрадва около вратата на гостната. Чува го по какъв начин тихичко отваря и затваря външната врата. И идва на себе си, като че се пробужда от сън. Да, тя таман си е мислила за това, какъв брой ще се огорчи мистър Нагъл, когато се върне у дома и разбере от какво се е лишил.

Ето, по този начин стават нещата със фамилиите Скукинг и Нагъл, само че и с нас, които не сме Скукинг или Нагъл. Съществуванието на всички публични пластове се гради на сходна основа: хората си дават тип сякаш одобряват всички за очарователни, сякаш ние сме щастливи да забележим всички; сякаш всички са щастливи да ни видят нас, сякаш всички са постъпили така добре, дето са дошли; сякаш ние сме в обезсърчение, че за тях, в действителност, е към този момент време да си идат.

Какво бихме предпочели – да поседим още в столовата и да си допушим пурата или да преминем в гостната и да послушаме по какъв начин мис Вопъл ще пее? Е, що за въпрос? В бързината ние се препъваме един в различен. На нея, на мис Вопъл, в действителност, по никакъв начин не й се желае да пее, само че щом толкоз настояваме… И ние настояваме. С очарователна принуда мис Вопъл се съгласява. Ние се стараем да не се гледаме един различен в очите. Седим, с взор насочен в тавана. Мис Вопъл свършва с пеенето и се изправя.

– Но по какъв начин? Всичко свърши толкоз бързо – казваме незабавно, щом аплодисментите стихват и могат към този момент да се чуят нашите гласове. Сигурна ли е мис Вопъл, че е изпяла всичко до край? Или тя, шегаджийката, ни се присмива и ни е предходна с един куплет? Мис Вопъл упорства, че тя в нищо не е отговорна, че е отговорен създателят на романса. Но тя знае и други песни. При този намек насладата още веднъж осветява нашите лица. Ние шумно желаеме още.

Виното, с което ни черпи домакинът – през живота си не сме опитвали нищо по-хубаво! Не, не – повече не трябва, не се решаваме – докторът е забранил най-строго. А пурата на нашия хазаин! Не сме и подозирали, че в този работен свят към момента някъде се вършат такива пури. Не, в действителност, не сме в положение да изпушим още една. Е, в случай че той толкоз упорства, може да си я вземем за у дома, нали? Честно казано, ние не сме чак такива обезверени пушачи. А кафето, с което ни пои домакинята! Може би тя ще показа тайната си? А детенцето! Не сме в положение да изкажем възторга си. И по-рано ни се е случвало да виждаме елементарни дечица. Откровено да си приказваме, в никакъв случай не намираме особена хубост в дребните дечица и единствено от вежливост сме намирали за належащо да изразим по техен адрес възхищението си. Но това дете! Просто сме подготвени да попитаме от кое място са го взели? Именно такова дете бихме желали да имаме и ние самите. А по какъв начин дребната Дженет декламира стихотворенийцето „ При зъболекаря “! До през днешния ден любителската рецитация рядко трогваше сърцето ни. Но в този момент имаме работа с неоспорим талант! Тя би трябвало да бъде подготвяна за театрална кариера. Майка й не утвърждава изключително сходна кариера? Но ние я молим в името на театъра и той не трябва да се лишава от подобен гений.

Всяка булка е прелестна. Всяка булка е очарователна в семплия си тоалет от… по-нататъшните детайлности виж в локалните вестници. Всяка женитба е мотив за всеобщо тържествуване. С чаша вино в ръка, рисуваме пред събралите се оня съвършен живот, който, знаем, следва на младите съпрузи. А и по какъв начин би могло да бъде другояче? Тя е щерка на своята майка (възгласи „ ура! “). Той – ама какво, нали го познаваме (ново „ ура! “, а несъзнателен гърмеж от смях от страна на някакъв неприятно учтив младеж, който незабавно бива заглушен).

Внасяме двуличие дори в нашата вяра. Седим в църквата и през нужните промеждутъци от време с горделивост оповестяваме на бог, че сме жалки и оскъдни червеи и че положителното го няма у нас. Предполагаме, че нещо от тоя жанр се желае и то няма да ни аргументи никаква щета. Смята се дори, че ни доставя наслаждение.

Даваме тип, че одобряваме всяка жена за порядъчна и всеки мъж за почтен – до това време, до момента в който те не ни принудят, макар нашето предпочитание, да обърнем внимание на обстоятелството, че в реалност не е по този начин. Тогава ние им се сърдим доста и им обясняваме, че на такива грешници като тях не им е мястото измежду нас. Нашата тъга във връзка гибелта на богатата леличка е просто непоносима. Търговците на манифактура натрупват цели положения, съдействайки ни в жалките опити да изразим своето обезсърчение. Единственото ни успокоение се състои в това, че починалите са се преместили в един по-добър свят.

Всички минават в по-хубавия свят, откакто получат на този, в който до момента са живели, това, което съумеят. Стоим пред открития гроб и си приказваме тези неща един на различен. А свещеникът е дотолкоз уверен, та се употребява от дребна книжчица, с подготвени проповеди, съдържаща тая успокоителна формула. Когато бях дете, ме учудваше много мощно събитието, че всички попадат в парадайса. Струваше си да се намерения единствено за хората, които към този момент са умрели и ставаше ясно, че раят е претъпкан. Почти съчувствах на Дявола, зарязан, пропуснат от всички. Той се рисуваше в моето въображение като уединен остарял благородник, който стои пред вратата, към момента по табиет на нещо се надява, а може би си мърмори под носа, че май въпреки всичко ще е най-разумно да затвори дюкянчето. Старата ми бавачка, пред която един път разкрих мислите си, изрази убеденост, че в случай че аз и по-нататък продължа да обмислям по този метод, той, самотният остарял благородник, ще ме получи. Вероятно, бил съм порочно дете. Но мисълта с каква наслада той ще ме посрещне – единственото човешко създание, отбило се при него след дълги години на самотност – тази мисъл ме прелъстяваше: най-малко един път в живота си бих се оказал в центъра на вниманието.

На всяка колекция или заседание ораторът постоянно е „ прочут момък “. Ако някой марсианец прочетеше нашите вестници, би получил убеждението, че всеки член на Народното събрание е радостен, добросърдечен, възвишено-благороден светец, обладаващ единствено този най-малко земна човещина, която не разрешава на ангела да го възнесе още жив на небесата. Нали присъстващите с гръмовити гласове в обединен ентусиазъм го прогласиха три пъти за „ прочут момък “? Така приказват всички те. Винаги, с неотслабващо внимание и с голямо наслаждение слушаме речта на преждеговорившия оратор. И в случай че ви се стори, че се прозяваме, то не е по този начин – ние просто със зяпнали уста се опиваме от неговото сладкодумство.

Колкото по-високо стои човек на стълбата на обществото, толкоз по-широк би трябвало да бъде пиедесталът на неговото двуличие. Когато се случи нещо печално с доста значима персона, на хората от по-дребен мащаб просто не им се живее повече. А пък като се вземе под внимание обстоятелството, че на този свят значимите особи са повече от задоволително, а по този начин също и това, че с тях непрестанно нещо се случва, започваш да се удивляваш по какъв начин светът към момента не е умрял.

Веднъж на един популярен и добър човек му се случи да се разболее. Във вестника прочетох, че цялата нация е потънала в тъга. Хората, обядващи в заведенията за хранене, чувайки за това от келнера, отпускаха глава на масата и ридаеха. Непознатите, щом се срещаха по улиците, се хвърляха един на различен в обятията и плачеха като дребни деца.

По същото време бях в чужбина, само че към този момент се готвех да се прибирам. Беше ми някакси срамно да се върна. Погледнах се в огледалото и бях просто шокиран от личната си осанка: имах тип на човек, с който към този момент няколко седмици нищо неприятно не се е случвало. Чувствах, че да се появя измежду убитите от тъга свои съотечественици с такава физиономия, то би значило единствено че ще задълбоча тъгата им. Бях заставен да стигна до извода, че натурата ми е дребнава и егоистична. Провървя ми в Америка с една пиеса и – ако щете, убийте ме – но по никакъв начин не ми се удаваше да придобия типа на погубен от тъга човек. Имаше моменти, когато – достатъчно бе единствено да отслабя самоконтрола си – и се улавях, че дори си подсвирвам!

Стига да бе допустимо, щях да се забавя в чужбина, до момента в който някакъв удар на ориста не би ме настроил в унисон с настроенията на моите съотечественици. Но аз имах неотложна работа. Първият човек, с който ми се наложи да беседвам на пристанището в Дувър, бе митническият служител. Можеше да се допуска, че скръбта ще го направи безучастен към такива неща, като, да вземем за пример, четиридесет и осем пури. Но нищо сходно, той остана извънредно удовлетворен, когато ги откри в багажа ми. Поиска три шилинга и четири пенса и до момента в който получаваше парите, се разхили. На гарата в Дувър малко момиченце се разкикоти, тъй като някаква лейди изпусна един пакет върху кучето си, само че децата, както е известно, са безсърдечни същества – а може момиченцето и нищо да не е знаело.

Но повече от всичко ме удиви това, че във вагона видях порядъчен на тип човек, който четеше хумористично списание. Вярно, че се смееше малко – все отново дотолкоз му стигаше пристойност, – но въпреки всичко, защо е нужно хумористично списание на изумения от тъга жител? И един час не бях прекарал в Лондон, когато бях заставен да стигна до заключението, че ние, англичаните, сме учудващо въздържан народ. В навечерието, съдейки по вестниците, цялата страна бе изправена пред сериозната заплаха да увехне от горест и да погине от тъга. Но на идващия ден нацията се стегна. „ Проплакахме през целия ден – казаха си англичаните, – проплакахме цяла нощ. Ползата от това бе дребна. Какво пък, дайте още веднъж да сложим на раменете си бремето на живота “. Някои от тях, както съумях да виждам същата вечер в ресторанта, самоотвержено почнаха да ядат.

Ние се преструваме в най-сериозните неща. На война бойците на всяка страна са постоянно най-храбрите на света. Войниците на вражеската страна са постоянно вероломни и подли. Ето за какво от време на време те побеждават.

Литературата – това е изкуство, напълно издигнато върху лицемерието.

– Хайде в този момент, настанявайте се всички в близост и хвърляйте по някое пени в моята шапка – вика писателят, – а пък аз ще се престоря, че сякаш някъде си в Бейсуотър живее млада госпожица на име Анджелина, най-прекрасната госпожица на света. По-нататък ще се престорим, че в Нотинг-Хил живее юноша на име Едуин, който е влюбен в Анджелина.

И тук, в случай че в шапката се съберат задоволително пени, писателят се залавя крепко и се преструва, че Анджелина помислила това и споделила това и че Едуин направил всевъзможни изключителни подвизи. Ние знаем, че писателят измисля всичко ей по този начин от раз, тъй като разчита по този метод да ни достави наслаждение. От друга страна той самият е задължен да се преструва, че го прави, тъй като е художник и не може другояче. Но ние пък прелестно знаем, че е задоволително да пускаме по някое пени в шапката и внезапно ще се окаже, че той несъмнено може и другояче.

Театралният антрепреньор гръмко бие барабана.

– Трупайте! Трупайте! – вика той. – Сега ние ще се преструваме, че мисис Джонсън е принцеса, а остарелият Джонсън ще се направи сякаш, че е корсар. Идвайте насам, трупайте се, побързайте да видите!

И ето, мисис Джонсън, преструвайки се на принцеса, излиза иззад нестабилното оборудване, което с общо единодушие одобряваме за замък, а старецът Джонсън, правейки се на корсар, се клати върху друго несигурно оборудване, което с общо единодушие одобряваме за океан. Мисис Джонсън се преструва, че е влюбена в него, само че ние знаем, че това не е истина. А Джонсън се преструва, че сякаш е ужасяващ изверг и мисис Джонсън до единайсет часа се преструва, че има вяра в това. А ние плащаме от шилинг до половин лира, с цел да седим и да ги слушаме в продължение на два часа.

Но, както към този момент ви обясних първоначално, моят другар е побъркан човек.

От: „ Джентълмени и привидения “, Джеръм К. Джеръм, изд. Selekt ABC, 1993 година
Портрет: Jerome Klapka Jerome by Philip Alexius de László, National Portrait Gallery, London