Да се сбогуваме и да простим
" Жеравите отлитат на юг ", Лиса Ридсен
превод Любомир Гиздов, издателство " Сиела "
Това ще се окаже книгата, най-трудна за коментиране. Тя буди у нас блян да се сведем над Бу като над новородено, да го закриляме от гибелта, да се опитаме да го утешим. И в това време ни вбесява до безсрамие, до степен да му крещим, все едно може да ни чуе през страниците: " Какво още искаш?! Не виждаш ли, че си умираш царски! Ами в случай че край теб ги нямаше всички тези обществени служащи в забутаното ви шведско село, които те мият и те разсмиват, готвят ти богата храна и ти отварят бурканите? Ами в случай че синът ти не те обичаше? Ами в случай че Ханс те гледаше самичък или в случай че ти беше самичък, а, старче? Какво знаеш ти! "
Но на умиращите не трябва да се вика; всяко сърце скърби за живота до последното си тупкане в остарелия гръден панер. И нежността, неизразима, гневна и безпомощна, е толкоз изтънчено пресъздадена, че не виждаме по кое време сме прегърнали книгата и я люлеем, с цел да я успокоим.
Ако някой ви каже, че най-после на романа ще плачете, да знаете, че ви лъже. Ще плачете през цялото време. Особено в случай че сте изгледали родителите си и към този момент ги няма.
Сигурно всеки човек се е взирал в лицето на латентен обичан човек и се е опитвал да надникне в сънищата му, да разбере на какво се усмихва, да отгатне за какво потрепват клепачите. Лиса Ридсен ни вкарва на пръсти в угасващото схващане на един обречен на смърт дъртак. Толкова е интимно, все едно свещенодействаме. Внимаваме да не издадем нито тон. И интимността не е във вкоравените вени, мокрите памперси и полилавелите крайници, а в други мигове. В последния диалог сред двама най-хубави другари, които единствено един пред различен могат да признаят на глас какъв брой унизителна, мудна и в последна сметка разочароваща е гибелта. Как хем е подранила, хем се бави отвратително.
Мъчително е по какъв начин фамилните истории се въртят в кръг, по какъв начин даже да осъзнаваме грешките, като че ли сме наказани да ги повтаряме. Колко свидни са дребните победи, когато стъпим най-малко за момент отвън порочния кръг на неизразените усеща. Колко доста тъга си предизвикваме, все за да е за положително. (Защо му взеха кучето, оставаха му единствено два месеца!)
От друга страна, каквото и да направи синът, все е неприятен. И към тъгата от непоносимата беззащитност се прибавят сприхавостта и цупенето, и сълзите на татко му.
На фона на цялата международна полуда, на настоящите произшествия, на свлачищата в политиката, на всичко, поради което земята се тресе; тази книга ни концентрира върху все по-свиващия се свят на един дъртак, който си отива. Светлината помръква. Звуците стават все по-тихи. Докато четем сме тихи.
" Градинарят и гибелта " на Георги Господинов е разказът на един наследник, който изпраща татко си.
" Жеравите отлитат на юг " е шепотът на един татко, който се разделя с любовта, живота и света.
превод Любомир Гиздов, издателство " Сиела "
Това ще се окаже книгата, най-трудна за коментиране. Тя буди у нас блян да се сведем над Бу като над новородено, да го закриляме от гибелта, да се опитаме да го утешим. И в това време ни вбесява до безсрамие, до степен да му крещим, все едно може да ни чуе през страниците: " Какво още искаш?! Не виждаш ли, че си умираш царски! Ами в случай че край теб ги нямаше всички тези обществени служащи в забутаното ви шведско село, които те мият и те разсмиват, готвят ти богата храна и ти отварят бурканите? Ами в случай че синът ти не те обичаше? Ами в случай че Ханс те гледаше самичък или в случай че ти беше самичък, а, старче? Какво знаеш ти! "
Но на умиращите не трябва да се вика; всяко сърце скърби за живота до последното си тупкане в остарелия гръден панер. И нежността, неизразима, гневна и безпомощна, е толкоз изтънчено пресъздадена, че не виждаме по кое време сме прегърнали книгата и я люлеем, с цел да я успокоим.
Ако някой ви каже, че най-после на романа ще плачете, да знаете, че ви лъже. Ще плачете през цялото време. Особено в случай че сте изгледали родителите си и към този момент ги няма.
Сигурно всеки човек се е взирал в лицето на латентен обичан човек и се е опитвал да надникне в сънищата му, да разбере на какво се усмихва, да отгатне за какво потрепват клепачите. Лиса Ридсен ни вкарва на пръсти в угасващото схващане на един обречен на смърт дъртак. Толкова е интимно, все едно свещенодействаме. Внимаваме да не издадем нито тон. И интимността не е във вкоравените вени, мокрите памперси и полилавелите крайници, а в други мигове. В последния диалог сред двама най-хубави другари, които единствено един пред различен могат да признаят на глас какъв брой унизителна, мудна и в последна сметка разочароваща е гибелта. Как хем е подранила, хем се бави отвратително.
Мъчително е по какъв начин фамилните истории се въртят в кръг, по какъв начин даже да осъзнаваме грешките, като че ли сме наказани да ги повтаряме. Колко свидни са дребните победи, когато стъпим най-малко за момент отвън порочния кръг на неизразените усеща. Колко доста тъга си предизвикваме, все за да е за положително. (Защо му взеха кучето, оставаха му единствено два месеца!)
От друга страна, каквото и да направи синът, все е неприятен. И към тъгата от непоносимата беззащитност се прибавят сприхавостта и цупенето, и сълзите на татко му.
На фона на цялата международна полуда, на настоящите произшествия, на свлачищата в политиката, на всичко, поради което земята се тресе; тази книга ни концентрира върху все по-свиващия се свят на един дъртак, който си отива. Светлината помръква. Звуците стават все по-тихи. Докато четем сме тихи.
" Градинарят и гибелта " на Георги Господинов е разказът на един наследник, който изпраща татко си.
" Жеравите отлитат на юг " е шепотът на един татко, който се разделя с любовта, живота и света.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ