Жан-Мартин Чаркот е човек с немски график в главата си.

Жан-Мартин Чаркот е човек с немски график в главата си. Той идва на работа в тъкмо избрана секунда и по-късно си потегля в тъкмо несъмнено време, като че ли в себе си има вграден часовник. Като учител в Салпетриера, неговият живот е изпълнен с графици за лекции в идващите дни, седмици и даже месеци. Лекции в четвъртък, демонстрации и процедура в петък, посещаване на клиники, неочаквани визити, поява на конференции и частно време за писане.

Развлечението, за което мнозина биха попитали, се показва в специфични соарета в четвъртък след лекции, където Жан-Мартин показва своята богата сбирка от изкуство на бул. Свети-Гармейн. Негови посетители са писатели, художници, политици, лекари и още доста други фенове на салонните ритуали. Някога даже младият Зигмонд Фройд ще се появи на срещи, запазвайки своя беден жанр на обличане, само че все пак приет за млада изгряваща звезда в логиката на психиката.

Въпреки високата известност и невероятната харизма, която показва, Чаркот е спокоен в своите придвижвания и жестове, съвсем не приказва, когато прави своите медицински проучвания. Студентите му чакат търпеливо, с цел да надникнат зад завесата на човешкото тяло и доста постоянно остават разочаровани.

Единствено Фройд е в извънредно впечатлен, само че също среща проблемите си. Бъдещият татко на логиката на психиката ще дефинира своя преподавател като „ сложен “, отдалечен и съвсем неосъществим, а неговите способи са опаки. Чаркот в никакъв случай не споделя по какъв начин е стигнал до своите изводи, без значение какъв брой време е следил нещо, най-после постоянно ще даде извод, който е верен, само че методологията остава някъде доста надалеч. Пиер Мъри постоянно декларира:

„ Повече от един път, неговите най-близки студенти ще задават въпроси като „ Защо “ и „ Как? “, заради простата причина, че техният преподавател постоянно дава информацията като форма на аксиома. А когато търпението премине границите, Чаркот ще съобщи:

„ Е за какво? Не мога да ви кажа, само че знам, че това е болест и мога да я усетя. “ “

Едва ли някой остава удивен от такива отговори, имайки поради и обстоятелството, че множеството студенти би трябвало да заплащат съществени суми за тези познания, а и науката не желае работа на нюх, тя желае обстоятелства. Тези дефекти не лишават Чаркот от внимание, всяка седмица той показва най-различни лекции, запомня всичко и го преподава с съвършена дикция, а за студентите това е просто някаква форма на театрално осъществяване.

Той е прецизен, високо проведен и луд в класификацията и описанията си. За някои е даже занимателно, преподавателят е запомнил всяко деформиране на речта и може да го имитира съвършено. Неговото изцяло проучване е ориентирано в концепцията за пресъздаване на една болест. Асистентът му – Пиер Жанет, постоянно си спомня:

„ Всичко в неговите лекции е основано да притегля вниманието и да улавя публиката по всеки вероятен метод, както образно по този начин и с верните думи. “

Чаркот има потребност от образното, с цел да преподава на своите студенти. Точно затова се свързва с Пол Ричер, който работи като художник и анатом. На него слага задачата да се изрисуват всички пози на наранените пациенти. За да е още по-акуратен, създава лично фотографско студио и наема Алберт Лонд – медицински фотограф, който да документира всяко едно положение.

Резултатът от цялото това творчество е, че се раждат три тома от Inocoraphie Protographique de la Salpetriere – научна литература, включващи най-различни болести, съпроводена с разумните тонове фотоси и картини. Най-странното е, че това е една от главните книги, която стартира да търси класификацията и разбирането на другите ментални болести.

Чаркот е чудноват, само че все пак е мъчно да се опише като леден или отвеян. Неговите лоялни студенти, както и пациенти, не могат да избягат от обстоятелството, че тъкмо този учител има словото и уменията, с цел да подчини всеки. Репутацията демонстрира и нещо друго, Жан-Мартин просто се интересува повече от работата си, в сравнение с от ориста на пациентите си.

Неговият сътрудник Феликс Плател няма да не помни и друго качество на този академик:

„ Има нещо мистично в неговия взор, завладяващо и елементарно материализиращо се. Погледът му, изключително замисленият, наподобява на маска на Бонапарт. Римският му нос е стабилен и добре изрисуван, като че ли е изваден от римски галеон, подготвен е да се оправи с всички земетресения и талази, без значение от тяхната гняв. “

За страдание, в този интервал, когато Плател стартира да разказва своя сътрудник, мнозина виждат и още едно лъчение, това на човек, който стартира да се съмнява в думите си. За едно цяло десетилетие в работа, Чаркот е почнал да печели вниманието в света на науката и неврологията, само че не е съумял да премине това. Причината е, че в този момент ще се изправи против нервността и ще се опита да заложи цялата си известност върху нея.

А това ще донесе популярност на едно още по-високо равнище. След години в една по-сериозна борба, в този момент най-тихият и чудодеен врач и почитател на своите преследвания, бързо ще се насочи в една друга посока – отговорът на въпроса: какво ни прави това, което сме и какво ни кара да забравяме кои тъкмо сме?

И това е комплициран въпрос, изключително откакто видим, че епилепсията да вземем за пример има няколко критерия за диагностициране. Благодарение на другите електроенцефалограми, човек бързо може да разбере какви проблеми има. Истерията обаче е напълно друго заболяване и заради неналичието на данни, тя е разказана единствено през 1870 година за първи път като заболяване на разсейването. Странното е, че един доктор ще я опише като болест, която варира от мигрена до парализа, изтръпване, припадане, потене, компликации в дишането, бодърствуване и от време на време нимфомания.

И още по-странното е, че никой не може да удостовери изцяло дали това е същинско заболяване или някакво затруднение на серия от други болести. Няма доказателства, че това е структурно или функционално заболяване, дали всичко е в главата или е разследване на развалени тъкани. Ако има човек в медицината, който може да се захване с всичко това, Чаркот ще е единственият заслужен съперник на това заболяване. След още едно десетилетие, неговият труд е подготвен да излезе пред необятната аудитория.

В отчет от 1878 година е подготвен напълно да отхвърли концепцията, че това заболяване е напълно психическо и е основа на всички типове нервност. Въпреки рецензиите към него, той може да се съгласи единствено с концепцията, че някои форми на нервността могат да провокират по този начин наречените „ психически разстройства “ или просто невроза – засягаща нервната система.

Чаркот е толкоз сигурен в своите проучвания, че на практика удостоверява, че тази болест има типичен профил и се развива в четири избрани етапи.

Първа фаза, споделя Чаркот, е по този начин наречения тоник, обектът изпитва всички признаци на епилептична тресчица. Те включват мускулни конвулсии, трептене, мускулни контракции, въртене на очите, тежко дишане и опция за загуба на схващане. Във втората фаза, която е кръстена клонинг, идват специфични изкривявания и стойки, сърбежи по цялото тяло, а най-странното е, че единствено краката се усещат крепко на земята.

В третата фаза идват положителните остарели страсти, които са цяла войска от най-различни преживявания от възторг, до изкривяване, съпроводено от най-различни полови приливи и отливи. Финалната фаза идва със сънен делириум. И най-лошото е, че всички етапи идват непринудено, не могат да бъдат предсказани, само че най-малко елементарно могат да се следят в болничното поделение.

Проблемът е, че тоник-клонинг етапите са толкоз покрай действителните епилептични пристъпи, че Чаркот има потребност от доста време, с цел да открие най-малко една разлика в признаците – сърдечният темп, температурата на тялото и други клинични добавки.

Така се ражда неговата първа примерна огромна нервност. Повечето лекари по това време виждат превземки, опити за преиграване и даже търсене на внимание, Чаркот упорства, че е разкрил нова болест, която се разграничава от останалите и има обясними и разпознаваеми етапи. След откриването и описването, задачата на учения ще е да открие и по-важната посока, а точно да успее да ги показа на публиката.

За негово най-голямо благополучие, през 1878 година на сцената излиза по този начин наречената внушаемост, а с нея идва и Бланш Уитмън. Жената няколко пъти търси лекуване, само че когато идва в университета, където Жан-Мартин преподава, към този момент няколко пъти е диагностицирана с епилепсия, истерична епилепсия и най-сетне точно Чаркот ще сложи вярната диагноза.

Дамата минава няколко етапи на лекуване, последващи стъпките за лечение на епилепсията. Нищо не работи, само че когато стартират окупационна терапия, Бланш бързо демонстрира усъвършенстване. Чаркот е учуден какъв брой бързо неговата пациентка се предава на хипнозата. В този университет за първи път ще се следи по този начин наречената изкуствена нервност. Благодарение на внушаемост, както самият Чаркот ще опише целия развой, пациентът минава през три етапи.

Джоузеф Бабински ще прави хипнозата и ще разрешава на дамата да изпада в транс. След това ще стартира да размества крайниците в разнообразни пози. След това ще се окаже, че макар хипнозата, пациентката изпитва болежка, когато бъде убодена с игла. Във втората фаза от транса, дамата просто губи всякаква мощ в крайниците си, като че ли е в безсъзнание. Бабински стартира да подтиква мускулите. Тогава стартират най-различните изкривявания.

По време на внушаемост, Бабински ще е безапелационен, че тялото на младата дама може да се сгъва като това на умел акробат. В последната фаза на демонстрацията, Блашн изпада в някаква форма на разпределяне, която ученият назовава сумнамболизъм. Малко след застиването на тялото, страстта стартира да залива дамата, като че ли е под водопад и всяка капка намира и измива всички типове усеща и страсти. В тази фаза, колкото и неуместно да е, Бабински може да ѝ каже, че е ухапана от змия или куче и тялото ѝ ще стартира да трепери.

В различен случай може да ѝ съобщи, че е военачалник, който би трябвало да управлява борбите на бойното поле. Бланш чинно стартира да раздава команди. В една проява, тя е накарана да целуне бюст и го прави. При събуждането си, дамата в никакъв случай няма да помни какво в действителност се е случило. В някои случаи ще има подсъзнателни мемоари, само че нищо повече. В една внушаемост, Бланш вижда фотография на магаре, само че Бабински ѝ споделя, че е нейна лична гола фотография. Това я шокира толкоз доста, че по-късно, когато е в схващане, Бланш унищожава фотографията.

Вместо науката да поеме надзор, множеството пациенти и нови почитатели на хипнозата, стартират да вършат най-различни демонстрации в цялостен Париж. Чаркот желае да потвърди, че хипнозата може да работи, само че и също по този начин, че единствено болните от нервност могат да бъдат обладани от изкуствена нервност. Тези придвижвания не можели да бъдат фалшифицирани, а са просто патогенен знак, че това е действителна нервност.

През 1882 година Чаркот показва своята доктрина пред Френската академия на науките. Учените се съгласяват с изказванията му, въпреки и да не са огромни оптимисти, отношението към нервността също не е изключително очарователно. Все отново има зли езици, които настояват, че демонстрацията се показва единствено и само във френската столица, където пациентът е съумял да научи хореографията за представленията.

Това не отхвърля ученият, въпреки и науката да признава всичко това, той скрито се надява, че най-сетне може да победи въздействието на църквата и да покаже, че неврологията е по-силна от религията. Всички чудеса като аура, гадателски визии, отбрана от болежка, чудотворни лекувания, всичко това са признаци на нервност. Явяването на ангели и други чудати хора, на практика е просто още едно отклоняване, което Бланш може да показва, само че няма нищо общо с чудесата, които светът изяснява в Библията.

Най-накрая взема решение и да изясни какво тъкмо следи, наличието на динамична зона в нервната система, която на практика не може да се следи с просто око или да изясни функционалността на мозъка.

Макар и Чаркот да е в вярната посока, той не остава без съперници. Алфред Бинет е негов студент, който през 1890 година напуща поста си и обществено унижава своя преподавател. Бинет е безапелационен, че демонстрациите пред публиката не са изключително откровени, както публиката счита. Бинет скоро се отхвърля от неврологията и просто потегля към логиката на психиката, скоро по-късно ще създаде и първия тест за просветеност, а неговата канара ще се употребява и до през днешния ден.

През 1893 година всичко идва към своя край, Чаркот умира ненадейно, по време на пътешестване във Франция. Тогава е на 67 години, прочут е като буен пушач, който в никакъв случай не е правил никакви извършения. Знаел е доста ясно за своя проблем, само че незабавно след гибелта си, няколко неща се случват. Неговото учебно заведение е затворени. Теорията му е отстранена доста бързо, а Бланш Уитмън в никакъв случай повече няма нервност.

Бабински се намесва тук и споделя, че има причина за нейното лекуване. Първо е диагностицирана с епилепсия, а по-късно с нервност само че когато е лекувана с внушаемост, електротерапия и разтривки в интервал от 15 години, предстоящо е в действителност да се усъвършенства. Бабински продължава да трансформира самата доктрина и знае, че самият Чаркот също е схванал своята неточност. Проблемът не е в неговата нервност, а обстоятелството, че употребява внушаемост, която може да реализира доста със своите пациенти. Под напрежение от съвсем всеки ъгъл най-после даже той е склонен да признае, че нервността не е болест на тялото. Накрая е подготвен да признае, че това е по-скоро психологично заболяване.

Бланш Уитман остава да живее в образователното заведение на Чаркот, което се трансформира в клиника. В началото извършва лесни задания като пране и почистване, само че в следствие стартира да работи във фотографската лаборатория, а малко по-късно и в рентгенологията. Точно като Мария Кюри, тя също попада под ударите на радиационните лъчи, след няколко години ще се натрови сама и ще стартира да губи крайниците си. Никога не приказва за нервността, само че постоянно твърди, че е същинска болест.

Умира през 1913 година на 54-годишна възраст и до самия край пази Чаркот и неговото виждане. В едно от последните си изявленията, тя продължава да твърди, че нейният врач в никакъв случай не е симулирал нищо, а в противен случай, потвърдил е, че съществува едно необикновено заболяване.