Жалко и обидно става на човека, когато си даде ясна

„ Жалко и обидно става на индивида, когато си даде ясна сметка, че и тука, в тоя неизразим чо­вешки смут - войната, когато обезумели от тъга хора късат косите си, отново стои безмълвен и безсрамен все тоя човешки нарцисизъм, лакомия и нечестна тър­говия с човешкото успокоение и обвързаност към живота. “

~ Из есето „ Нацията и индивидът “ (1938-1945).

(1897-1988)

Образът на водачите, народите и войната

За да има подобен нарцисизъм сред хората и от­делните нации, максимален фактор е грубият мате­риализъм на епохата. Вярно е, че към този момент се забеляз­ват, и то на доста места, наченките на една нова мисъл, само че въпреки всичко, животът на народите се управлява от грубия веществен нарцисизъм. Той отхвърля смисъла на еволюцията, а издига в фетиш единствено интереса, сляпата случайност и грубата мощ.

Подчертаваме значимостта на мисълта, че мястото на всеки народ в международната еволюция може да се дефинира по този начин, както един анатом или физиолог би определил мястото и функционалностите на всеки един ор­ган. Забравена в своето замайване и въодушевление в мощта на желязото, европейската цивилизация от­давна е изпуснала оная нишка, която свързва чо­века и народите с висшето. Една грамадна част от хората, които обитават териториите от Европей­ския континент, бяха машинизирали своето схващане за сметка на благородните усеща, които живеят в човешкото сърце, и по тази причина те се отнасяха със спо­койствие и равнодушие към страданията на толкоз милиони човешки същества. За благосъстоя­нието на едно семейство, би трябвало обособените съста­вящи го единици, догонвайки своите планове по разнообразни пътища да не изпускат из очи общите ползи на фамилията. Ако обособената персона се възпита в зачитане и ценене ползите на своите близки, тогава ще имаме едно възпитано общество, един повдигнат народ, едно благоденствуващо човечество. И в случай че възприятието на шовинизъм не е под­крепено с това висше съзнание, то се трансформира в една несимпатична пристрастеност, безразсъдна, необуздана, която се назовава недодялан национализъм.

Ние  видяхме първоначално, че един човек не е лишен от обич към заобикалящата го реалност, само че по какъв начин това чув­ство на обич може да се  трансформира в ненавист към другите? Границите на народите не са стени, които затварят и крият в себе си две  обособени омрази, а синури на две лаборатории, в които се изготвят еднообразно скъпи придобивки за общочовешкото се­мейство. Изводът, затова, който следва да се направи в първата част на това  ревю от дан­ните на науката и социологията, ни демонстрират, че на­цията е една „ действителна абстракция “, толкоз необхо­дима, колкото е необходимо тялото на индивида, с цел да може посредством него да се прояви най-великата реал­ност - духът. 

Всеки народ носи своите блага на великия жертвеник, всяка нация, както споделят Кант и Фихте, не е мъртъв обект, а субект-носител на своя соб­ствена воля и никой няма право да разпорежда с нея. Бердяев споделя,.че нацията е един тайнствен организъм, неясен рационално, а Франк - че всяко национално съществуване в своите лимити, може да се мисли като едно от многочислените прояви на безспорното. Разбрана единствено в тоя необятен смисъл на думата, нацията е в положение да запази драго­ценните перли на духа, родени при специфични условия.

Действителността

Но дано обърнем взор и да забележим, по този начин ли се разбираше до момента нацията и нейната същина, както се опитахме да я представим от направения до момента разбор на нейните определителности, от био­логично расистко, обществено битовото и духовно гле­дище? Послужи ли национализъмът по лицето на зе­мята за развоя и повдигането на индивида, което пов­дигане е основната задача на персоналния и групов живот? Кои са детайлите, които, примесени към национализма, трансфораха човешкия живот в недо­стойна за човешкото предопределение панорама, а един циви­лизован континент, в който се роди най-голямата просвета, в жалки отломки? Послужи ли нацията, разбрана по този начин жестоко и механично, за развоя на чо­века и ориентиране към лъчезарните небеса на него­вата духовна татковина, или го трансформира в звяр, по-страшен от зверовете по хралупите?

Не един път Европа е изпадала под мрачната сянка на някакво надвиснало върху нея зло. Ней­ните пространни равнини са били кръстосвани от дивите орди на пришълци, планините й са били пре­минаваш от завоеватели. Тропотът от конските ко­пита на пълчища, не един път е заплашвал сърцето на нейната цивилизация, само че в никакъв случай, нито в тия страш­ни времена, Европа не е била по този начин засрамена и уни­зена, както през времето, когато бе наречена „ Нова Европа. “ Една неистина, основана към това време, едно грандоманство и едно унизително за европей­ския човек подражателство, съчетано с най модерната и изтънчена свирепост, съставляват най-големия позор както за Европа, по този начин и за нашето столетие.

Европа приличаше на честна жена, сграбчена от хора вулгарни, лишени от възприятие на възпитание, които, гаврейки се с нея, назовават я цинично своя другарка, издигайки с нейния минал престиж, съ­мнителното си лично достолепие. Тя наподобява на дама, по следите на която се тътри непрекъснато едно новобогаташ, който тръби по всички направления, че тя му е държанка и го е заела да я варди от другите.

Някога, в времето на Атила, Европа е изпит­вала възприятието, което изпитва хваната от разбойници робиня, за която се желае откуп. Суровата и първична конюнктура в близост може да извика смут или нерешителност само че в никакъв случай оскърбление. През последната война, Европа не бе в плен на горски разбойници, а на самозванци които непрекъснато я караха да се черви. Те се вмък­наха в нейната орис като Тартюфовци, използувайки стадното възприятие на един народ, който се въоръжи до зъби, прави издевателства над други нации и най-сетне се насочи като пийнал да реализира химе­рата на един въодушевен господин.

Как се появиха тия несгоди в материка, където в миналото цъфна и най-голямата просвета? След първата международна война (1914-1918 год.), както споменахме и първоначално, народите изпаднаха в обърканост и обезсърчение. Трябваше да стане някой и да поведе тия мрачни човешки маси, тъй като омерзението от миналата война и набраното озлобление на окървавените хора. би могло да се развихри в самоизяждане. В тия дни, в действителност, са потребни спаси­телни лозунги и нечия воля, която да събере разпи­лените сили и да ги насочи към избрана цел. Тия феномени най-осезателно се демонстрираха в Италия и Гер­мания, които бяха най-бедни, най-изтощени и където на народите не бе допустимо да се сервира упоител­ния хашиш на някаква победа. Там, в тия страни, се зароди на първо време волята за водачество, тъй като безотговорността бе почнала да взема необятни и рискови размери.

Няма подозрение, че в международния спор, който в най-последно време раздруса радикално живота на народите по всички меридиани на земята, основна и изключителна роля изиграха маскирания сполучливо ли­чен, публичен, капиталистичен и народен нарцисизъм. Застанал в дъното на всички събития, които изло­жиха дефинитивно и непоправимо европейската кул­тура, той намира свои помощници, както в лицето на щестлавни и властолюбиви субекти, по този начин и в цяла войска от послушни, платени оръдия, дребните сметки на които стоят постоянно по-високо от всяка човещина и всеки блян.

В жестоко капиталистическите страни, в чието число преди всичко присъединявам Германия, тъй като и там не е имало социализация на живота (тежката железна промишленост в Германия е била постоянно в ръцете на частния капитал), ръководителите на заво­дите, които би трябвало да печелят доста милиони, имат потребност от война. Само в войната са вероятни тия големи, мъчно контролируеми облаги, защото в мирния живот ни едно от творбите на труда не се по този начин бързо и стихийно „ употребява “, както оръжието. Войната е буря, в която нищо не е до­статъчно и творбите на техниката имат най-краткотраен живот. Там унищоженият аероплан, раз­битата бойна кола, изстреляните снаряди, би трябвало незабавно да се заменят с нови, тъй като зиналата пропаст на военната буря гълтам всичко, като зинала уста на някакъв нечовечен и неутолим Моллох.

Жалко и обидно става на индивида, когато си даде ясна сметка, че и тука, в тоя неизразим чо­вешки смут - войната, когато обезумели от тъга хора късат косите си, отново стои безмълвен и безсрамен все тоя човешки нарцисизъм, лакомия и нечестна тър­говия с човешкото успокоение и обвързаност към живота.

Ако  разгледаме обективно и без никакво при­страстие воюващите групи, които от 1939 година за­палиха света, ще забележим,  че аргументите за тоя неби­вал в историята дуел не демонстрират ни минимум облагородяване на тоя безконечен човешки вкус за за­владяване на богатства. Докато в науката - в чистата и мисловна сфера - се направиха неимоверни завоевания от непокварени и безкористни умствени служащи, до момента в който в изкуствата и словото се сочеха на индивида пътища за неговия напредък, в региона на производ­ството и търговията ония персони, които събират богатствата, основани от многомилионните  трудещи се по целия  свят, не направиха нито крачка напред, Тяхната лакомия и вкус за злато си оставаха ненакърнени и незатрогнати от бедственото състояние на индивидите по всички  континенти. Сърцата им не трепнаха нито един път при типа на тая  ужасна панорама, която показваше, по какъв начин цъфтящи страни и ма­терици се трансформират в пепелища.

От: „ Слънце след стихия “ (Есета), Георги Томалевски, изд. „ Житно зърно “, 1946 година
Снимка: Георги Томалевски (1897-1988)