Известно е дори, че никой не може да мине за

„ Известно е даже, че никой не може да мине за оракул в фамилията си и че когато познаваш напълно от близко един човек, рядко си податлив да го поставяш на тържествения фундамент, на който той се намира в визията на своите фенове. Към това тривиално състояние следва да се прибави и фактът, че въпреки да растях в средата на бащините си другари и на бащините си книги, незабелязано възприех възгледи, прекомерно непознати на някои негови разбирания. Тия разлики, съпроводени от съответната доза младежка самоувереност, от време на време са пораждали у мене неуважение към част от творчеството на Стария. Така че, в случай че е имало користолюбие, то напълно не е било в негова изгода. И трябваше да минат години, с цел да схвана, че даже доста от ония схващания, които ме отличаваха от татко ми, аз в забележителна степен ги дължах отново на татко си ”.
Богомил Райнов, „ Тютюневият човек ”

(Богомил Райнов с първородната си щерка Маня и татко си Николай Райнов)

За Николай Райнов в действителност би могло да се каже, че беше в известна степен непрогледен човек, само че напълно не в маниера на тези човеци, които се стремят да се обгръщат в атмосфера на тайнственост и изключителност. Неговата „ непрозрачност “ бе естествена последица на характера, на суровото образование в семинарията и на известни професионални навици. Беше от хората, които приказват малко, тъй като мислят доста. Ако не се случеше да го заприказваме за нещо, целият ден можеше да мине в безмълвие. Това не го притесняваше, в противен случай. Лицето му беше затворено и безизразно, с изключение на за ония, които отблизко го познаваха и можеха да отгатнат по едвам доловими признаци по кое време е в положително въодушевление, по кое време е кахърен и по кое време е просто потопен в мислите си. Рядко гледаше в упор събеседника си, само че незабележимо и деликатно го следеше с крайчеца на окото. Ако пък събеседникът се бе натрапил в неуместно време, Стария индиферентно продължаваше да написа, като отговаряше с „ да “ и „ не “ на едвам дочутите въпроси или понякога избъбряше по някое „ така ли? “, додето натрапникът си отидеше.

Мълчаливостта и изразът на вглъбеност у татко ми се поясниха от някои хора като симптом на надменност и безчувственост. Той в действителност не обичаше да пилее възприятията си и не държеше да ги показва не тъй като му липсваха, а тъй като смяташе, че възприятието е нещо, което би трябвало да се почита и да се пази от словесно опошляване. Израсъл в бедност и ограничения, Стария не можеше да отмине с равнодушие даже най-баналните форми на непознато злощастие. Когато се движеше по улицата, имаше бит да гледа право пред себе си, като че ли не вижда нищо в близост, само че това не му пречеше да зърне свилия се на някой ъгъл бедняк.

– Дай това на оня дрипльо – промърморваше татко ми, като ми подаваше монетата.

Веднъж при сходен случаи един художник, който ни придружаваше, не се въздържа да забележи:
– Ти към този момент позволи обществения въпрос…
– Не. Но позволих въпроса за обяда на тоя човек – отвърна Стария.

(Богомил, брачната половинка му Весела Гайтанджиева и Николай Райнов)

Той беше белетрист и стихотворец, график и декоратор, историк на изкуството и теоретик на стиловете, откривател на фолклора и мъдрец, създател на научни и литературни популяризации, сказчик и преводач. Но при всички тия си действия и във всички тия си действия той бе един твърдоглав и неуморен изследовател на истината. Максимата „ Изкуство за изкуството “ му бе органично непозната даже в ония ранни години, когато по силата на литературни моди я бе изповядвал. Защото дори в ония ранни години изкуството за Стария бе единствено средство да стигне до истината и да показа истината. И в случай че в някои негови книги са залегнали идеалистични възгледи, то не е станало от предпочитание да сее заблуди, а затуй, че стечението на витални условия го е принудило да почне търсенето на тайната от една прекомерно отдалечена точка. И в случай че в търсенето на истината нееднократно е бъркал, негова заслуга е, че е съумявал да осъзнава грешките си и да се отхвърля от тях, откакто един път ги е осъзнал.

Може би това придвижване към задачата би било по-бързо и би довело до по-проникновени креативен находки, в случай че се бе развило още изначало в правата посока. Но едвам приключил главно обучение, дядо ми му бе споделил: „ Синко, оттук насетне самичък се грижи за себе си “, и той бе намерил единствен достъп до Духовната семинария. Може би пътят към истината би бил по-лек за него, в случай че се бе лимитирал единствено в една област. Но той гореше в треската на всички места да надзърне, а един път надзърнал, искаше всичко да опознае. И тоя негов блян към всеобемност и към навлизане до дъното на нещата носеше в себе си нещо покъртително, само че криеше и зародиша на една драма.

Той посвещаваше от време на време цели месеци от работното си време на рисуването. И както в другите области, по този начин и тук искаше да прави неща, които по-рано не са правени. Спомням си по какъв начин едно лято се посвети на опити върху лаковата техника. Готови лакови бои у нас нямаше и татко ми самичък се зае да ги подготвя, като в това време си изписваше най-различни книги по технология на багрите и лаковете, профилирани писания, изпълнени с химически формули, които единствено човек с неговите знания можеше да ползува. Лятото от дълго време бе минало, доставените по разнообразни способи справочници изпълваха към този момент цяла полица, а шишетата с лакове — цялостен долап, само че татко ми още не бе пристъпил към самото изобразяване, тъй като не обичаше да почва нищо, преди да си е подготвил работата до последната детайлност.

Тоя буен изследвач на непознати култури и цивилизации носеше у себе си някаква хлапашки непосредствена обич към родното. Той познаваше всички нашенски билки освен по име, само че и по лечебните им свойства и в това време ги обичаше не като билки, а като стръкчета родна красота и можеше с часове да рисува някой бял равнец или някоя синя тинтява в бележника си. Той бе изгубил две лета, с цел да изследва всички копривщенски надгробни плочи и надписи и да разгласява изчерпателна монография, която надали стотина души са прочели. Не по-малко време му лиши и проучването на старите ръкописи, от което се роди една по този начин забравена монография „ Орнамент и писмен знак “. Дълги години, последните години от живота му, протекоха в работа над един просторен труд върху българската дърворезба. Цял един интервал от творчеството му бе съвсем извънредно отдаден на античната наша история. Той не ценеше никоя лирика така, както ценеше националната ария, събираше приказки и пословици, пълнеше цели бележници — някои непокътнати и до през днешния ден — с национални думи и изрази. За него българският език бе един от най-богатите и благозвучни езици на света и той се гордееше, че му е било съдено да твори с чудесния материал на тоя език.

Народния език татко ми го учеше от народа, нещо малко необичайно, като се има поради необщителността на Стария, само че странностите у него не бяха необичайност. Той бе учил тоя език в скитанията си на млади години, а продължаваше да го учи и в зрелост. Имаше особена дарба да завързва диалог с хората от планината — пастири, дървари, въглищари или служащи от каменните кариери. Едно „ добър ден “, едно присядане за почивка, едно безгрижно предложение на кутията с цигари и диалогът почваше от единствено себе си. Баща ми в никакъв случай не задаваше оня жанр въпроси, които на нас самите ни се виждат естествени, само че на събеседника ни звучат съмнително или неуместно. Той въобще нямаше бит да напира с въпроси, а чакаше другият самичък да се разприказва. Стария се разхождаше из планината в подобен тип, че елементарно вдъхваше доверие, с обгорялото си, съвсем селско лице, с избелелия каскет и вехтите облекла. Така че даже планинците да подушеха, че тоя е от „ учените “, смятаха го най-вече за селски даскал.

Няколко дни, прекарани из горите и планинските хребети, преобразяваха татко ми. Мускулите на лицето му се отпускаха, по устните му по-често заиграваше тънката усмивка с безчет нюанси, даже тонът на гласа му омекваше. И когато от време на време го следих отдалеко, застанал дръглив и имобилен като дива коза на върха на някоя канара, струваше ми се, че тоя кабинетен човек не е роден за кабинета и за прашните грамади книги, че мястото му е тук, навън, с цел да рисува цветята и дърветата, да записва приказките на простите хора и самичък да живее просто под един заслон от клони и край един планински огън. Струваше ми се, само че не знаех дали е по този начин.

Лекомислието изисква да се издигат като човешки пример хармоничните натури, въпреки че една сходна натура може да съставлява превъзходна естетика от дефекти и въпреки че даже положителната естетика нерядко крие в дълбочина неподозирани спорове. Има, несъмнено, и хармонични натури, които провокират възхищението ни таман като прелестни и цялостни характери. Баща ми не беше такава натура. Той беше един комплициран възел от несъгласия, той се бореше с тия си несъгласия, давеше се в слабостите си, залиташе в инерцията на отклоненията и въпреки всичко продължаваше пътя си и крачеше напред. Той нееднократно ми е казвал с присъщата си откровеност че не желае методът му на живот да ми служи като образец за подражателство. Има обаче неща, които, без да заслужават подражателство, справедливо провокират респект. Конфликтният темперамент носи собствен несравним патетизъм, когато през епизодите на разтърсвания и сривове възлиза към епилога на правдата и човечността.

Човекът, който бе предопределен да прекара дълги, мътни нощи в задимените кръчми, не познаваше по-вкусно пиво от чашата чай, сварен от прясна билка. Писателят, добил популярност с усложнения си от символистични и екзотични украшения жанр, поставяше по-високо от всичко простотата на националния език. Преводачът на Ницшевия „ Заратустра “ изпитваше злост към надменните пози на свръхчовека и не се срамеше да покаже елементарна човечност, щом единствено се представеше случай. Отличникът семинарист, подготвян от наставниците си за висока духовна кариера, се трансформира в смъртен зложелател на църквата. Противникът на насилието се скара с най-близкия си другар пред натрупа на убития Васил Пундев, тъй като въпросният другар призоваваше враждуващите страни да спрат кръвопролитието, а татко ми твърдеше, че не може да има мир сред два лагера, разграничени от тялото на един труп. Дългогодишният глезен помощник на „ Златорог “ внезапно почна да написа разкази, които „ Златорог “ не беше в положение да помести. Спиритуалистът, който бе усвоил същината на стотици томове метафизика, внезапно се насочи към трудовете на марксизма.

Той се преборваше с едно несъгласие, с цел да се изправи пред друго, разкъсваше се сред пристрастеността да рисува и жаждата да даде вербален израз на мислите си, люшкаше се сред устрема да обгърне всичко, да стигне до дъното на всичко и изкушението да се ограничи и задълбочи в една-едничка област, работеше в трескавия ентусиазъм да реализира невъзможното и се тровеше от незадоволеност, че не е постигнал и вероятното. И през днешния ден ми се коства да слушам още глухия му спокоен глас, когато рецитираше обичаното си стихотворение от поезията на Вийон:

До самия поток от жадност аз умирам;
жарък като плам, аз леденея в мраз;
във своя роден край в чужбина се намирам;
до огъня заставам, а треперя и тогаз…
От „ Тютюневият човек ”

Снимки: