Изоставих живот, който ме правеше дълбоко нещастна. Ето какво научих

Изоставих живот, който ме правеше надълбоко нещастна. Ето какво научих в това време:

Миналото лято изоставих живот, който ме правеше надълбоко нещастна. Помня по кое време тъкмо ме връхлетя концепцията за смяна. Гледах през прозореца на огромния празен офис, в който работех.

Живеехме в един от “обещаващите ” квартали, определен не поради чара, а поради евентуалното повдигане на цените на парцелите там. Фактът, че се бутат къщи и се строи на тяхно място е плюс при покупката, съобщи годеникът ми.

Принципно бях съгласна, само че атмосферата на опустошение ме депресираше.

Цялата зима, до момента в който се пробвах да пиша текстове, значещи най-малко нещо за някого някъде, гледах към оня имот. Една дребна розова къща стоеше неудобно на улицата. Тя беше изключение, с накривен покрив измежду каменните първокласни имения.

Горните прозорци бяха отворени и стихиите връхлитаха във вътрешността й, завесите се вееха напразно, като че ли капитулират. Рисунките със спрейове и лентата, предупреждаваща да не се минава, към този момент бяха изчезнали: нищо и никой не можеше да я избави.

Погледнат извън, животът ми на 35 години изглеждаше отлично – обещаваща кариера, напълно предан сътрудник, грациозен дом, движимости, почивки, огромен годежен пръстен, пари в банката.

Имаше единствено един проблем: не бях щастлива

Бях добра в работата си, само че не имах вяра в някои от фундаменталните аспекти на това, което правех. Вярвах в концепцията за сътрудник, с който да споделя живота си, само че се усещах надълбоко самотна.

Лъжите последователно навлязоха в живота ми.

В неуверените години на “правя най-хубавото, на което съм способна ”, когато бях на към 20, беше нещо като сублимация – “Ами не е тъкмо, каквото желаех, само че евентуално е задоволително близо ” – а когато минах 30, стана инерция на “всичко е наред, става ”.

Нещо като “Хей, това е като нещата, които други хора, които познавам, вършат ”, без действително планиране дали то е уместно за мен, или по какъв начин въобще би изглеждал един по-щастлив живот.

Ето тайната: станах доста добра в това да се самозалъгвам.

Човек става доста добър в такива неща. И след това се събуждаш една заран, влизаш в офиса и разбираш, че нещо се е трансформирало, нямаш концепция кой, по дяволите, си, или по какъв начин си се озовал там.

Това, естествено, е опростяване на нещата – на процедура имаше милиарди незначителни осъзнавания.

Но общият извод беше този: в случай че не си почтен със себе си – мъчително, хирургически почтен – животът не може да бъде почтен с теб.

Не можех да привлека дълбокото схващане, нежността в колегата, която желаех – и към момента искам повече от всичко.

Не можех да употребявам гения и прозренията, до които достигах, с цел да оказвам помощ на хората и идеите, които ме вълнуват, да предизвикам смяната, която желаех да видя. Не и в случай че не бях почтена коя съм и какво желая.

Да си потегли не беше най-трудното, макар че тогава изглеждаше като най-голямото затруднение. Годеникът ми ме следваше из къщата, до момента в който си събирах небрежно движимостите в кашони.

“Не можеш да ме изоставиш ”, повтаряше той. Можех и още по какъв начин.

За първи път откогато бях стара, щях да направя това, което е вярно за мен, без комплицирани вътрешни договаряния, без да се самоизяждам.

Не желаех да подписвам брак с този мъж – никоя част от мен не го желаеше – и в случай че не можех да намеря някой, който всяка моя фибра да желае, някой, който надълбоко да обичам и почитам, бих предпочела да изживея остатъка от живота си сама, запазвайки непокътнати концепциите си и чувството ми за личното си “аз ”.

Това, което не осъзнавах тогава, беше, че да се изправиш пред решенията си, е единствено първата крачка.

Точно след нея стартират действителните старания, страхът и подозренията в себе си.

Всичко това идва след трагичното излизане, тръшване на вратата, след (оправданото и неоправданото) чувство за лична справедливост, след товаренето на движимостите в камион, без действително да имаш къде да отидеш, след осъзнаването, че си пропилял време от живота си и няма метод да си го върнеш назад.

Причината, заради която не получаваш нещата, които желаеш – любящ брачен партньор, семейство, кариера, която в действителност да промени по някакъв метод света и да остави нещо, откакто към този момент те няма – си ти самият, твоите лични дефекти и твоят боязън.

И може би фактът, че си изпуснал влака. Тотално.

Това, което разказвам тук, е решението да не се “примиря и улегна ”; не мисля, че моят образец е специфичен по някакъв метод.

Това, което е притеснително, и си заслужава да го подчертаем, е че “улягането ” е като въздуха; като се изключи къси прояви на горест и обезсърчение, които идват като че ли от нищото, не го усещаш по никакъв необикновен метод.

Аз се самозалъгвах толкоз добре – в толкоз доста аспекти на живота си – че ми изглеждаше обикновено, естествено просто, да не преставам да ходя напред, до момента в който споменът какво съм желала, се трансформира в далечна фантазия, изглеждаща бледа и неуместна.

Но фантазиите ни не са неуместни.

Те са това, което ние сме – най-фундаменталният израз на нашето “аз ” като човеци, преди договарянията, нелепостите и подозренията да се стоварят върху нас като задължение.

Конкретните аргументи, заради които аз толкоз се бях отдалечила от личното си “аз ” не са значими, с изключение на поради едно нещо: уверена съм, че това е част от цялостна наклонност, която не можем изцяло да осъзнаем до края на живота си.

Естествено, в случай че търсим, съвсем обезпечено ще открием това, което търсим: ще забележим нашите триумфи и провали в подтекста на раздадените ни карти.

И въпреки всичко, в едно съм сигурна: в случай че сте откровени със себе си, никое преживяване – положително или неприятно – не е действително пропиляно.

След като изоставих живота, който не желаех, се пуснах по течението.

Дълбоко и откровено се влюбих за първи път в живота си. Беше за малко, беше брутално и той разруши сърцето ми – в действителност тотално ме смаза.

В продължение на месеци имах възприятието, че не мога да вдишвам – само че видях въпреки и за малко по какъв начин би могла да наподобява същинската, откровена обич.

Най-красивото и спиращо дъха чувство е да се оставиш в ръцете на друго човешко създание, което уважаваш и харесваш, и да поискаш това, което същинско желаеш: да бъдеш обичан в отговор, да бъдеш скъп и свестен.

Вече осъзнавам, че това е част от моята същина, както и други положителни неща.

Вече се реалокирах на работно място, което одобрявам. Задълбочих другарствата си и сътворих нови. Поех в нова кариерна тенденция и работя с хора, които ме въодушевяват.

Намерих храброст в себе си да стартира да споделям художествените си текстове – най-дълбоките елементи от мен, които съм крила през целия си живот.

Осъзнавам, че да стартира отначало е означавало да се пусна по течението, а стартирането по течението е ненапълно сходно на молитва: несъзнателно, само че и съзнателно.

Ще получите това, което желаете, това, към което силата ви несъмнено върви, най-отчаяно прошепнатите стремежи на сърцето ви.

Само че отговорът може и по нищо да не наподобява на това, което сте си представяли.

Lifecafe, Мелиса Хюджес, Qz.com