Излязох от къщата и помилвах майка ти, която се бе

„ Излязох от къщата и помилвах майка ти, която се бе вкаменила на прага от очакване. Помилвах я и й прошепнах, че ще се завърнеш, че ти към този момент си се върнал. “

Димчо Велев Дебелянов (28 март 1887 ~ 3 октомври 1916)

Как бяха скръбни мойте детски дни!
О, какъв брой доста сълзи спотаени!…

Тези два стиха бяха задоволителни, с цел да стане мой! Завинаги! Той ме бе прочел, преди самичък да прочета себе си.

Бях петнадесетгодишен, когато се запознахме. Той „ възкръсна из мертвих “, върна се прашен от бойното поле и тъй като бе намерил своя дом в Копривщица трансфорат в музей, влезе в моя. Подаде ми единствената си брошура, която не беше видял отпечатана приживе, и аз я изгълтах на един мирис до вечерта. Четях и плачех. Един младеж, който още не бе ходил на война, нито се беше влюбвал още, можеше единствено да плаче…

И аз, разпаленият до през вчерашния ден безбожник, който бе молил майка си да изхвърли своето неуместно кандило от стаята, вечерта самичък го възпламених. Бях намерил един от боговете си. А и в книжлето, което мъртвият пехотинец ми бе подал, пишеше:

Смирено влезнал в стаята позната,
последна твоя кей и заслона,
да шепнеш тихи думи в тишината,
впил мррен взор в остарялата икона:
аз пристигнах да дочакам кротичък заник,
че мойто слънце своя път измина…

Не, твоето слънце занапред ще изгрява, безпаричен подпоручико! Ти, който не дочака да пристигна твоята „ Морна, Морна, в стихия скършен злак “, ти, който, с цел да забравиш немотията и хъшовските кръчми, самичък се изправи пред куршумите; ти, който се луташе сред светлата религия и лудия Ницше, ти се завърна в бащината къща! Завърна се, когато вечерта смирено гаснеше. Завърна се дружно с мене през една жълта есенна вечер…

Аз вървях из глухия ти копривщенски дом, а чужденците, които щракаха с фотоапаратите си в близост, гледаха втрещено сълзите ми. Не ги разбираха, не можеха и да ги разберат…

А аз плачех, тъй като пред очите ми като кошмари седяха два страшни експоната: твоята мъничка бебешка люлка и дъсченият куфар, който се бе върнал вместо теб от фронта. Не погледнах дали в него има „ с кръв опръскани писма “, само че ми стана ужасно от близостта на тези два края — детството и патрона. Ах, този прокълнат патрон не бе ли видял, че се забива в дете! Защото ти бе дете и с цел да скриеш това, си бе пуснал брада! Само децата отиват по този начин на война…

Излязох от къщата и помилвах майка ти, която се бе вкаменила на прага от очакване. Помилвах я и й прошепнах, че ще се завърнеш, че ти към този момент си се върнал. Завинаги си се върнал, желаех най-малко нея да утеша, тъй като

И в мирен захлас чака тя
да пристигна нейното дете.

Из: „ Живей по този начин, че… “ - април-декември 1968 година, Дамян Дамянов
Снимка: dictionarylit-bg.eu
* Димчо Дебелянов, нарисуван от художника Георги Машев