Защо и как някои портрети могат да ни следят с очи
Изкуството, както споделят, е субективно – това, което за едни е скъп шедьовър, за други е просто черен квадрат. Но има един тип картини, на които всички гледат по един и същи подозрителен метод – тези, които те наблюдават, до момента в който вървиш из стаята.
Както тъкмо се случва по-късно в мозъците ни, с цел да ни се стори, че картината ни гледа, когато сме настрана от нея? През 2004 година екип откриватели от Университета в Охайо ни демонстрира, че когато се движим настрана от картината, нейните „ най-близката “ и „ най-далечната “ точка не се трансформират. Тези точки са дефинирани като точките, които биха били най-близо и най-далеч от нас под избран ъгъл, в случай че картината беше триизмена. Съавторът на проучването Джейм Тод обобщава резултатите по следния метод:
„ Идеята е елементарна – без значение от кое място гледате картината, тя не се трансформира, постоянно гледате една плоска повърхност… Номерът е най-близката и най-далечната точка да бъдат постоянно същите от всички ъгли на гледане. Когато гледаме предмети в действителния свят, тези точки се трансформират. Когато гледаме обаче картина на стената, най-близката и най-далечната точка не се трансформират, когато променяме ъгъла, само че все пак я интерпретираме като действителен (а не 2D) обект… “
Следователно, тъй като вероятността, сенките и светлината върху картината не се трансформират, в случай че очите на портрета са гледали непосредствено в нас, когато сме били пред него, ще продължава да ни се коства, че гледат в нас когато сменим вероятността си.
Тази техника за първи път се появява през 14 век, когато италианският художник и проектант Филипо Брунелески среща света на изкуството с концепцията за вероятност, която ще оказва помощ на създателите да основат заблуда за дълбочина. Тази техника дружно с малко игра на сенки и светлина разрешава основаването на извънредно реалистични портрети, в това число и такива, които те наблюдават без значение къде отидеш.
