Издателство Захарий Стоянов публикува преди броени дни книгата на социолога

Издателство " Захарий Стоянов " разгласява преди броени дни книгата на социолога проф. Петър-Емил Митев " Анамнеза на смяната ", създател на Института „ Иван Хаджийски “.
Книгата съдържа текстове, разбори, изявленията, които преглеждат взаимоотношенията сред обществената и политическата смяна в България през последните 50 години.

Новата книга е мотив да беседваме с създателя за упованията и контузиите на прехода, които раждат нови и нови стремежи за смяна – заричане, на което повярвахме още веднъж преди единствено няколко месеца. В изявлението проф. Митев твърди: „ В нашия преход имаше не неточности, а крупни провали “.

И още: „ Социалното неравноправие основава почва, на която израства и процъфтява политически популизъм. Това е модерният опиат за народа. “
Във фокуса на изявлението са и последните световни развития, които директно засягат България.
Социологът остава уверен в следното: „ Бъдещето е на обществената страна. Неолиберализмът не устоя историческия тест. “

- Проф. Митев, на книжния пазар е новата Ви книга „ Анамнеза на смяната “, която е събрала разбори, изявленията, оценки, размисли за значимите политически процеси в актуалната ни история. Думата „ смяна “ в заглавието звучи настоящо. Десетилетия наред все нещо променяме, а смяната продължава и продължава, стимулирана от всеобща незадоволеност от постигнатото. На какво се дължи желанието за рестарт? Големите упования ли провокират огромните разочарования?

- Да, смяна звучи настоящо. Но беше настоящо и през 1956 година, след това по време на перестройката, а и след 10 ноември 1989 година Динамизмът е съществена характерност на актуалният свят. Големият социолог Зигмунд Бауман вкара термина “liquid society”, “втечнено общество”. Коментирам го в книгата си.

Колкото до последния въпрос: естествените упования могат да стимулират също или даже по-големи разочарования. Хората желаеха вместо в далечно „ ярко бъдеще” да живеят по-добре тук и в този момент. А заживяха по-лошо. Масовото обедняване в България през 90-те години беше по-голямо в сравнение с в която и да е друга страна на някогашния Източен блок. Има безапелационни данни за това. А като връх на всичко по едно и също време с ровенето към кофи за отпадък се появиха „ кредитни милионери”, олигарси. Дълбоката увереност, че преходът не е протекъл както би трябвало, comme il faut, е в основата на утопичното предпочитание за рестарт. В точния смисъл преходът няма по какъв начин да се рестартира. Втори Десети ноември е толкоз вероятен, едвам се възкреси Тодор Живков и да се възвърне България от неговото време. Разбира се, допустимо е постпреходно презареждане.Последният опит е днешната „ промяна”.

- Кои са огромните неточности, които направихме на старта на прехода след 1989 година? Грешки, които сте отбелязвали във вашите разбори. От дистанцията на времето по какъв начин бихте ги подредили по значение? Създаването на силовите групировки, несправедливата приватизация, съсипването на селското стопанство или?

- „ Грешки” не е точната дума. Грешки прави ученикът в класното си. В нашия преход имаше крупни провали. Ще ги посоча в последователен ред.
Срив на селското стопанство. Аграрна промяна вършиха и други страни. Нито една не остави хора, които живеят на село, без земя. И не сътвори ликвидационни препоръки, с помощта на чиято активност бяха премахнати огромна част от домашните животни и образцови кооперативи.

Срив на банковата система. Хиперинфлацията беше резултат от финансова рецесия, провокирана от „ препоръката” към предприятията да не изплащат заемите си.

Срив на промишлеността. Сега даже не си спомняме, че в България имаше фабрики за запаметяващи устройства, очебийно конкурентноспособни и че страната направи първата крачка към роботизация. Сривът пристигна с приватизацията. Първо, всеобщата. Имаше в Чешката република. Но там 80% от приватизираните предприятия не престават и до момента да работят. У нас са 8%. Касовата приватизация докара до основаване на прослойката от „ назначени капиталисти”.
Общият резултат беше съсипване на селското стопанство и деиндустриализация. Провалът беше заложен в самия метод. Вместо да се даде точна оценка на постигнатото, в случай че е належащо да се поправя нещо и да се надгражда, се потегли по пътя на разрушаването, стимулиран с политически лозунги, а дефакто с користни планове. Преходът беше изкористен, а страната – утилизирана. Когато това стана ясно, стартира тюхкането „ страна няма” и се роди утопията, че можем да създадем нов, по-успешен преход.

- Голяма Ваша болежка и действителен проблем е общественото неравноправие в България – рекордно за страните от Европейски Съюз. Може ли едно, безусловно казано раздирано от обществено неравноправие общество да излъчва здрав политически хайлайф?

- От опита на историята знаем, че общества с тежки обществени неравенства излъчват революционен хайлайф. Но в този момент няма революционна обстановка. Ние живеем в либерално-демократичен европейски подтекст, или даже по-широко – в евроатлантически подтекст. А в изискванията на народна власт да се построи „ здрав политически елит” откакто се е появила компрадорска каста, олигарси и мафиотски структури, е доста мъчно, доколкото въобще е допустимо. Социалното неравноправие основава почва, на която израства и процъфтява политически популизъм. Това е модерният опиат за народа.

- Много нови планове – с по-голям или с по-малък триумф, пробиваха през годините у нас. Последно това направи „ Продължаваме промяната “ - план, който още не е партия. Вярвате ли, че леви политики могат да бъдат сполучливи с десни принадлежности? Какъв е хоризонтът пред новата мощ и дали има терен за още нови субекти? Например – вляво.

- Десни принадлежности се употребяват в дясна политика. Значи става дума за „ лява дясна политика”. В логиката това се назовава contradictio in adjecto, в разговорния език – „ дървено желязо”. Вече имах опция да дефинира тази рекламация като „ дясна въдица за леви балъци”.

Безпрецедентно, още преди да е признат новият бюджет, се възнамерява неговото актуализиране. Това озадачава. Вероятно по-основателно би било да се замислим за актуализация на ръководството.
За нови субекти има политическа „ ниша”, само че няма възторг, няма настройки, няма въодушевление.

- Надявахме се на генерационна смяна в българската политика. В ход ли е тя? Неопитни или (само)уверени Ви се виждат новите във властта?

- Генерационната смяна е неизбежна. Но с цел да докара до възходящо развиване, би трябвало да се приготви. Това е обикновено да става посредством младежките организации на политическите партии. На процедура единствено една партия има дееспособна младежка организация. Това е Движение за права и свободи. От младежката организация израсна днешният водач на партията. Но генерационната последователност не може да се получи единствено с една партия. Поколенската щафета би трябвало да се носи от всички участници в политическия развой.
Новите ръководещи с авторитетни дипломи са и неопитни, и самоуверени.

- Управлява ни коалиция от четири партии и в полза на истината бяха направени редица взаимни отстъпки, с цел да се сглоби формулата. Има ли естетика сред четирите обединения? Гледат ли в една посока или всяка работи в собствен периметър и съгласно своите ползи? Полагат ли усърдие за създаване на нова съдружна просвета?

- Всяка партия има собствен периметър и ползи. Общата посока, в която гледат, е властта. Нито една партия не е самодостатъчна. Това поражда взаимна взаимозависимост. Ако политическият развой се движи обикновено, това може да продължи задоволително дълго, по принцип до края на мандата. Но ускорение или внезапен завой може да заплаши и събори нежната структура. Старание за създаване на нова съдружна просвета не се следи.

- Ваши са думите, че „ ориста на демокрацията в България не е в Брюксел или Страсбург, тя е в ръцете на елементарните български жители “. Увеличава ли се делът на жителите, които споделят Вашия извод, или след протестна вълна още веднъж потъваме с равнодушие и незаинтересованост?

- Вижте какъв брой бързо обществото беше успокоено с това, че натовските войски ще бъдат в действителност български войски под българско командване. Разбира се, въпросите на войната вълнуват хората повече от политическото ежедневие. Партии-еднодневки и неубедително ръководство провокират отмалялост и незаинтересованост. Шокът на цените обаче може да разсъни всеобщия човек и напролет да следим още веднъж протестна вълна.

- Прогнозирахте и познахте, че в случай че не направи неточности президентът Радев ще има триумф. Вторият му мандат е реалност. По-труден ли ще бъде той и очаквате ли нов Радев, освободен от потребността да мисли за своето преизбиране? Критика или спор виждате в връзките му с изпълнителната власт?

- Вторият мандат на Радев ще бъде по-труден. Младият сътрудник Димитър Ганев обърна внимание на едно базово събитие. Президентът има прекомерно лимитирани конституционни пълномощия, а се избира от целия народ. Всъщност най-значителна опция да повлияе на публичния развой е тежестта на гласа му. Именно гласът му се чува и извисява, когато той се разграничава и опълчва на държавното управление. Така Радев трупаше престиж посредством противостоенето на кабинета „ Борисов”. Сега, при съществуването на пропрезидентска власт, той ще би трябвало или да се смири с неналичието на първостепенна роля в решаването на публичните проблеми, или да вземе думата в дисонанс с изпълнителната власт.Това е по-трудна задача. Българската процедура го е потвърдила.

- В изявление за „ Епицентър “ (април 2020-а), оповестено във Вашата книга, казвате следното: „ Пандемията е самобитен отрицателен успех на глобализацията “. С Вас разговаряхме единствено месец-два след началото на болестта. Очаквахте ли да продължи толкоз дълго този „ отрицателен успех “ и по какъв начин се отразява на обществените процеси? Да чакаме ли завършек на глобализацията в познатата дотук форма?

- Пандемията се отрази на световния политически баланс. Китай беше първата страна, „ нападната” от пандемията, само че и първа излезе от нея. Обратно, Съединени американски щати станаха „ шампиони” и по брой инфектирани, и по смъртни случаи. Американската стопанска система беше по-силно ощетена. Като цяло навлязохме в многополюсния свят, Съединени американски щати на процедура изгубиха своята безусловна надмощие. По-нататък глобализацията ще протече в нова форма посредством ново взаимодействие сред западния и незападния свят.

- Освен за пандемия към този момент се приказва и за война. Като следите държанието на европейските и на българските водачи имат ли те поредна позиция? Намират ли мястото си в усложнената геополитическа среда?

- Последователното държание на евроатлантическите водачи се състои в изказванията, че Русия ще нападне Украйна, ще й бъдат наложени свръхтежки наказания, а НАТО би трябвало да вземе ограничения за подсилване на източния фланг. Има известни нюанси, разлики, само че отвън тази позиция като цяло се изяви единствено Хърватия. Русия твърди, че няма желание да атакува никого, съветските войски се намират на съветска територия и това не би трябвало да тормози който и да било. Има нещо необичайно в цялата обстановка. Украйна е струпала войска в Донбас (според някои оценки – до 150 000 войници) дружно с съвременна техника, в това число турските безпилотници „ Байрактар”. Ако НАТО е срещу войната, най-простото нещо е да се посъветва Украйна да направи крачка обратно и да се разгласи против вероятни провокации, а по-късно или дружно с това да изиска оттегляне на войските от Русия. Не се чува нито една сериозна дума за Украйна, въпреки че тя не съблюдава Минските съглашения и таман това е в основата на напрежението.
Българските водачи маневрират сред атлантическия конформизъм и здравия разсъдък, който не е напуснал българските жители.

- Оставате ли оптимист, че бъдещето е на обществената страна? Какъв късмет има тя в световния свят или в страни с неукрепнала или незадоволителна народна власт?

- Убеден съм, че бъдещето е на обществената страна. Неолиберализмът не устоя историческия тест.