Издателство Захарий Стоянов има честта да Ви покани на паметна

Издателство " Захарий Стоянов " има достойнството да Ви предложения на паметна вечер, отдадена на акад. Антон Дончев.

Събитието ще се извършен на 22 май (понеделник), от 18:00 ч. в огромния салон на Българска академия на науките.

___

ЧЛЕН-КОР. ПРОФ. Д. Н. ИВАН ГРАНИТСКИ

АКАД. АНТОН ДОНЧЕВ – СВЕЩЕНОСЛУЖИТЕЛ В ХРАМА НА БЪЛГАРСКОТО СЛОВО

Българската академия на науките, Съюзът на българските писатели и издателство „ Захарий Стоянов “ провеждат паметна вечер във връзка шест месеца от неговата кончина.

Изпълват се шест месеца откогато огромният български белеатрист и възвишена духовна персона акад. Антон Дончев отпътува към един може би по-добър и по-благороден свят.

Той беше последният от фалангата огромни български писатели. Той беше истински сановник на българското слово, нравствен будител, всестранно талантлива персона. След великите романи на Иван Вазов, Димитър Талев и Димитър Димов точно романът–поема на Антон Дончев „ Време разделно “ още приживе на създателя стана част от високата българска класика. След отпътуването на повелителят на думите Антон Дончев към света на отвъдните сенки освен българската литература, само че и цялото ни общество губи една от духовните си опори.

Тепърва откривателите ще проучват голямото творчество на акад. Антон Дончев, занапред ще се издават и преиздават освен „ Време разделно “, само че и другите знакови негови произведения – „ Сказание за времето на Самуила “, „ Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес “, „ Странният рицар на Свещената книга “ и други

Позволявам си да предложа малко есе за този популярен създател, което може да бъде възприето единствено като встъпление в неговия необхватен нравствен свят.

1.

Има в историята на българската литература произведения, които взривяват публичното успокоение и неудържимо магнетично притеглят интереса на публиката. Не единствено с естетико-художествените си достолепия, само че и с концентрацията на концепциите, с удивителната дарба да експонират огромното и загадъчно придвижване на историческите процеси, да улавят невидимите пулсации на времето. След романа на Иван Вазов „ Под игото ” такива са романите на Димитър Талев и Димитър Димов. След великата четирилогия на Димитър Талев – „ Железният светилник “, „ Илинден “, „ Преспанските камбани “, „ Гласовете ви слушам “ най-близко до безсмъртната Вазова творба стои романът поема на Антон Дончев „ Време разделно ”. Двете творби се родеят от вътрешния патриотичен огън, който ги озарява, от неистовата обич към Отечеството, разбирано освен като географска територия, само че и като духовна галактика.

За да разберем феноменалния триумф на романа „ Време разделно ” и у нас, и в чужбина (само в България над 30 издания в тираж надхвърлящ 1 000 000 екземпляра, а в чужбина – преводи на повече от 25 езика в тираж над 3 млн. екземпляра), от една страна, би трябвало да се потопим в духа на времето, когато се ражда творбата. А от друга, би трябвало да навлезем в странния, особен и вълшебен вътрешен свят на писателя Антон Дончев.

В началото на 60-те години на ХХ век към този момент са книжовен факт огромните романи на Димитър Талев, които са апотеоз на националноосвободителните битки на българите. Изминал е задоволителен интервал от време, с цел да може да се избистри философията на отечественото възкресение. Българското общество стартира да изпитва все по-силна жадност за история. Очевидна е публичната нужда от основаване на епически платна, които художествено да превъплътят перипетиите на странстващия и постоянно възраждащ се български дух, оживял в жестоките превратности на историята.

Голямата тематика постоянно намира своя подобаващ създател. В случая това е младият белетрист Антон Дончев, който идва в Родопите в един необикновен майски ден на 1962 година. Всичко е доста необичайно. Слънцето вае невидими облици, причудливи сенки и отражения играят в кристалния въздух, цветовете са ярки и в същото време меки и нежни. Криволичещите пътеки, заоблените хълмове, здрачните урви, всичко е някак нереално, сякаш релефно обрисувано и в същото време призрачно замъглено. Вечерта водят младия публицист да нощува в остаряла къща.

Посреща го чудно красива девственица в дълга бяла тога и руси коси, разпилени до кръста. Тя безмълвно носи запалена свещ и като че ли не върви, а постепенно се рее, отвеждайки Дончев в отредената му стая. Сетне ненадейно изчезва. Рано на другия ден вижда симпатична старица в двора пред къщата.

– Бабо, къде е момичето, което нощес ме посрещна? – пита той.
– Какво момиче? – отвръща учудено бабата. – Няма никакво момиче.
Това е автентичен случай, разказан от самия Антон Дончев. Ето по какъв начин се ражда възвишеният и блестящ облик на Елица. Може би нейният дух прелита през няколко епохи и се материализира пред писателя, с цел да заплени и взриви неговото ентусиазъм. След тази съвсем фантастична преживелица един от великите романи в новата българска литература – „ Време разделно ”, е написан за малко повече от месец.

Писателят си води дневник, който документира магията на основаването на романа. А може би по-точно е да го назовем поема. Поема за силата на българския народен дух, за неунищожимата сила на народностното съзнание. В новата българска литература няма книга, която да пресъздава по този начин блестящо невероятното благосъстояние на отечествената природа, да чува и да усеща всеки глас на дървета, растения, камъни, птици, животни и хора. Поразително е, че една така трагична история, като бруталната насилствена промяна на вярата, е показана от писателя като апотеоз на вярата.

Величието на героите на Антон Дончев е в това, че те са разбрали най-важната загадка за индивида през всички времена – когато душата осъзнае вътрешната си светлина и слуша гласа на своето сърце, тя е безсмъртна и неподчинима, свободна и непоробима. Свободата е Светлина, Отечеството е Любов, Човекът е Храм на достолепието, нравствеността и честната воля – уверен е писателят Антон Дончев. Затова и неговите герои – изключително Манол и неговите 100 братя и Елица, имат съвсем именито, митично лъчение и ореол.

2

Неслучайно таман Антон Дончев е създател на редица емблематични за новата българска литература романи: „ Пробуждане ”, „ Сказание за времето на Самуила ”, „ Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес ”, „ Странният рицар на Свещената книга ”. Този създател има епично схващане, въображението му сътворява магическо-реалната реалност на възникването на българската страна. Той има гения да концентрира своя взор върху преломни интервали и столетия в родната история. Бихме могли да създадем в по-голяма скоба самобитен паралел сред фундаменталния труд на Арнълд Тойнби „ Изследване на историята ” и романите на Антон Дончев, изключително романа „ Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес ”. Тойнби изследва възхода, развиването и залеза на велики цивилизации, дава отговор на най-трудните въпроси, свързани с философията на историческото развиване. Нашият създател в своята гигантска 4-томна сага, която обгръща повече от 1500 страници, ни предлага художествена интерпретация на философията на основаването на българската страна.
Тримата съществени герои – прабългаринът хан Аспарух, славянинът княз Слав и тракиецът сановник Терес, символизират три могъщи цивилизационни струи, три етнически потока, които се сливат, с цел да възникне страната България. Конниците българи са носители на чувството за придвижването, за огнената сила на непрекъснатия бяг против бъдещето. Земеделците славяни символизират омиротворената, утробна връзка със земята, невероятното чувство за мига, само че и за вечността. А траките са носители на свещеното знание, те пазят кристалното кълбо на мъдростта, тъй като имат вяра в безсмъртието на душата.

На Балканите пред очите на съзерцаващия сановник Терес се сблъскват номадите конници на Аспарух със земеделците славяни на княз Слав. Но в случай че в библейската алегория Каин убива Авел (земеделецът убива номада), в романа на Антон Дончев се прави чудо – трите народа намират историческа воля и сили да преодолеят разликите, несъгласията и пристрастеностите човешки в името на една велика цел – основаването на нова цивилизация. Тези герои са стигнали до истината, че синовете на една майка са братя, общата земя е обща майка. Следователно тези, които живеят на една земя и са нейни синове, са братя. И по този начин се получава удивителна сплав сред сегашното, носено от българите, бъдещето, символизирано от славяните, и предишното, съхранено от траките. В романа на Антон Дончев кацналата на земята на Балканите трикрила птица (траки, славяни, прабългари) трансформира ноктите си в корен, от който пониква колосалното дърво на бъдещата нова цивилизация и просвета.

Би могло да се каже, че и този разказ на Антон Дончев звучи като поема. Той не се написа, а се споделя, подрежда, пее. Повествованието е издигнато в доста случаи на правилата на построяването на една музикална творба. С романа „ Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес ” Антон Дончев демонстрира, че е от най-могъщите епически гении от Възраждането насам...

3

Но да се върнем към романа „ Време разделно ”. Българската рецензия постоянно е посочвала, че тази творба е отдадена на съдбовното устояване на християнската религия в конфликта й с нападателния ислям. Но не по-малко мощен акцент би трябвало да сложим и върху обстоятелството, че героите на романа в хода на повествованието непрестанно осъзнават своята родова и национална принадлежност. Дори вековете не замъгляват тяхното съзнание.

Панко Анчев формулира забавното наблюдаване, че трагичните събития, описвани в романа, бележат началото на подобен интервал в българската история, при който видимо отслабва силата на националното сцепление. Конфликтът сред два свята, два мирогледа, два морала построява непроходима бездна сред героите и в това време невидимите мостове сред персонажите са доста повече, в сравнение с наподобяват на пръв взор. Романът не дава еднопосочни отговори точно тъй като в художествената логика на психиката и философия на създателя е залегнало убеждението за многопластовост, амбивалентност, поливалентност на историческите процеси и трендове. Манол е сантиментално величествен в отбраната на своята национална същина и достолепие. Караибрахим е трагично величествен в обречеността си на съдбовното предназначение. Противоборството не ни сервира единствено делението черно – бяло, низко – възвишено, героично – подло. Пред очите ни създателят извайва цяла изложба персонажи от плът и кръв с техните недостатъци и човешки дефекти, само че и с проблясъците на нравствена смелост и величие – дядо Галушко и баба Сребра, Горан и Севда, Сюлейман ага и Гюлфие, дядо Кральо и Момчил, шейхът Шабан Шибил и молла Сулфикар Софта...

Много цели си слага със своя разказ Антон Дончев. Той сътворява лична космогония, при която мъртвите живеят непрестанно в съзнанието на живите, живите живеят в свят, обитаем със сенките на предишното и предчувствията за бъдещето. Патосът на романа се разгъва като в антична покруса. Непредотвратимото идва, само че героите го осъзнават не с фаталистично примирие, а с просветление за величието на мига на нравствената им опозиция, което е начало на тяхната безкрайност. Не може да бъде победена вярата с принуждение, не може да бъде завладяна Родопа планина, защото тя е защитавана и от живи, и от мъртви. В подобен аспект тя е невидимата и непревземаема цитадела на духа български.

Има една поразителна сцена в романа, при която Манол купува със своите сребърни чанове Петгласец като нова земя за своите хора. Манол напомня на бея, че подземен е съхранена цитадела, строена от неговите татковци и предци. И там, долу, в недрата, като че ли продължава безмълвно и невидимо животът на една сякаш изчезнала цивилизация, сякаш тази подземна цитадела на минало великолепие, достойнство и господство облъчва и зарежда през столетията Манол и неговите съселяни с силата на националното устояване. Прави ги непобедими и непокорими.

Във „ Време разделно ” във висша степен е изразено удивителното качество на Антон Дончев да демонстрира придвижването на времето. Според него то не е линейно, не е еднопосочно. Античното светоусещане, духът на орфическите мистерии, магията на езичеството се преплитат по особен и приказен метод с духа на съвремието. Реалното е отвъдно, отвъдното е действително.

Разбирането на Антон Дончев, че всичко е едно, ражда полифоничния темперамент на неговата прозаичност. Повествованието е построено от елиптични метафорично заредени изречения, необикновено натоварени с асоциации и намеци. Антон Дончев рисува като че ли със сурови Микеланджелови краски. Не единствено сюжетът издава извънредно напрежение и драматизъм, само че и самият роман на хронистите припомня прекомерно постоянно на разпореждане, на оплакваческа ария. В този разказ българският език разкрива невероятните си качества за енергийната натовареност на думите, за вътрешната експресия на изрече. Творбата се разпростира като гигантска словесна фуга. И най-трагичните и жестоки подиуми, и най-прелестните пейзажи и лирични отклонения са реализирани с напластяването на удивителни съпоставения. Умението да усети баграта, цвета, естествената естетика придава на романа „ Време разделно ” звученето на поема:

“Бяла кърпа светеше на кестенявите й коси като преспите по високите върхове.
Вълненикът й падаше надолу черно-син – като оная бездна от далечни борови гори, които видях от превала. По престилката й се преплитаха зелени и жълто-червени линии като необятните ливади, осеяни с цветя.
Терлиците й белееха на нозете като цъфнали плодни дървета в подножието на планината.

А по елека й имаше сребърни обшивки, като че по планината слизаха разперени потоци и водопади.

Очите й изглеждаха пронизани от светлина, те бяха напълно светлокафяви – такива са очите на сърните – на младите сърнета очите са по-тъмни, даже черни. Устните й трептяха, слепваха се и се разлепваха като крилата на кацнала пеперуда. ”

4.

Магическият резултат на романа „ Време разделно ” се дължи на обстоятелството, че самата творба е построена като национална песен – действието е ту провлечено и протяжно, ту взривно съсредоточено в едно положение, едно въодушевление, една визия. Това е творба, която следва ритъма на националното сърце, пулсациите на националния организъм. Тук долавяме невероятните ритми на националните песни и танци, любуваме се на изумителното багрено разнообразие на националните носии, побрали цялото величие на отечествената природа, чуваме шепота на стародавни поверия, виждаме по какъв начин оживяват неунищожими обреди, по какъв начин обичаите трансферират невидими мостове сред вековете и хилядолетията...

От бездните на националното творчество извира приказното, баладичното, елегичното и образува белетристичния хемоглобин на Антон Дончев. Само по този начин можем да си разбираем освен възторга от романа „ Време разделно ” в България, само че и изключителното усещане, което прави той на международни критици и литературни откриватели. Те ту го оприличават на епоса за крал Артур и рицарите на кръглата маса, ту виждат в него „ Песента на Ролан ” за българското страдалчество, ту го съпоставят с Яшар Кемал, Жан Жионо, Мика Валтари, Исмаил Кадаре, Иво Андрич или Никос Казандзакис. За малко български книги е говорено и писано по този начин прочувствено и ликуващо. Ето по какъв начин в. „ Гардиън ” прави оценка романа:
“Време разделно ” е като огромна жестоко обработена меча кожа, просната пред огнището, която дъхти на страдалчески подвиг и романтика. Това е могъща плът, изтъкана от позорна свирепост и пламтяща храброст, от лай на кучета и грандиозни пейзажи, в която се преплитат национални легенди и суеверия с история. Анатомията на една легенда се оформя по този начин, както се е оформила в сърцата и преданията на непросветените, самотни планинци. ”
Или да вземем обявата в „ Ню Йорк таймс ” (САЩ):
“Вариациите, които Антон Дончев изтъкава върху мита за Орфей, задълбочават духовните измерения на неговия разказ с едно майсторство, толкоз изискано, като това на Джойс или на Томас Ман. ”
Чуждите наблюдаващи са изумени от неизчерпаемата новост на тази творба: „ Описанията на пейзажите и борбите са грандиозни... книгата съумява да пресъздаде една ера и едно място на деяние, които би трябвало да бъдат далечни и мъчноразбираеми за междинния четец. Антон Дончев основава възприятие за непосредственост с неспокойната левантийска история, от която и до през днешния ден, три века по-късно, светът продължава да се интересува ” ( “Ню Стейтсмън ”).
Балканските нации най-добре могат да усетят драмата на описваните събития. За жал няколко века по-късно историята още веднъж им сервира злокобните си смешки...

5

Писателят Антон Дончев има чудната дарба да се превъплъщава в душите на разнообразни хронисти. Един път това е поп Алигорко, различен път – Венецианеца, трети път – слепият хронист, разказващ сказанието за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес, четвърти път – очевидецът, свидетелстващ за сетните мигове на богомилите, катарите, албигойците, чиито лица са трагично огряни от отблясъците на хилядите клади... И постоянно ни поразяват страшните очи на превъплътения – тъмни, само че светят. Онези, които могат да виждат, знаят, че това е светлината на търсещия дух. Ако в българската литература през днешния ден има повече такива търсещи духове, може би не всичко е изгубено и креативният огън на високата традиция, която потегля от Иван Вазов и Алеко Константинов, Йордан Йовков и Елин Пелин, Димитър Талев и Димитър Димов, ще бъде пренесен и съхранен през ХХI век.

6

Антон Дончев – актуалната реинкарнация на духа на Патриарха Иван Вазов – обича да цитира Давидовия псалом: „ Господи, какъв брой чудно е организиран индивидът! ” И в действителност невероятни, фантастични, непостижими за човешкия разсъдък са благосъстоянието и хармонията на всяко единично човешко създание. Ние мислехме, че след „ Време разделно ” е невероятно да бъде основана по-поетична, по-романтична, по-трагико-героична поема. Слава Богу, лъгали сме се. Доказателство е другото епично платно на писателя „ Трите живота на Кракра ”. Възторг и замайване, мъка и трагика, съзерцаване и бравурна динамичност, наслада и сияние – ето какво ни облъчва, когато разлистваме с треперещи от неспокойствие ръце страниците на тази творба.
Антон Дончев е сътворил същинска поема за величието на българския дух. Той ни споделя за героизма на тези наши прародители, които преди хиляда години са защитавали българската чест, достолепие и съзнание, които са воювали повече от петдесет години против най-силната империя на света – Византия, и против най-силния император на Византийската империя – Василий II, наименуван още Българоубиец. Баща, наследник и внук героически противодействат на международната империя и не желаят да предадат себе си и Отечеството. Борба обезверена, битка неистова, битка невъзможна! Но те мъжествено се съпротивляват. Те пазят освен територията на Отечеството, тези почтени люде отвоюват момент след момент, година след година, век след век територията на българския дух.
Творецът Антон Дончев обича да загатва и надписа на плочата на цар Иван Владислав, отдаден на съзиждането на Битолската цитадела. На тринайсет реда четири пъти се загатва името българин, българско, и то по време, когато в Европа още няма народи. Какво може да накара при минус 40 градуса мраз да излезе народът и да строи крепост – нито с копия, нито с мечове, нито с бичове, нито с цялата мощност на формалната страна могат да бъдат стимулирани тогавашните българи да строят тази и други твърдини. Но те са я издигнали, тъй като са били движени от изключителното си родолюбиво възприятие.
Идеите раждат епохите, плътта е немощна, духът е животворящ! Ето това е чудото, пренесло през цяло едно хилядолетие златозарното сърце на българската националност. И което през днешния ден ни легитимира като антична и в това време съвременна нация. И неслучайно – тъй като става дума за страната на българския дух, за Словото, което е превъплътено в държавност, нация, народ.
Романът на Антон Дончев „ Трите живота на Кракра ” ни връща към една величава ера, ера на трагизъм и героика. Нищо нямаше да остане от нас като страна, нация и етнос, в случай че Провидението не ни беше изпратило тези величави фигури. Кракра е освен историческа персона за нас, българите, той е митологически облик. Това е нашият Одисей, това е нашият Аякс, това е нашият Ахил! Антон Дончев приказва с езика на великите сенки, те му се явяват като възвишени и трагични нощни процесии, те са нощната стража на ориста, българската трагическа орис.

7

Не е мястото тук и времето да приказваме за вещината на романиста. И децата от предучилищна възраст към този момент знаят, че той е най-големият занаятчия на отечествената прозаичност за последния половин век. Но не можем да не покажем възхищението и ликуването си от основаването на нова именита романова епопея. Антон Дончев не написа, той пее, той подрежда, както се подрежда националната ария. Именно по тази причина „ Трите живота на Кракра ” е както романов епос, самобитно философско пояснение на националната ни история, по този начин и поема. Езикът, структурата на повествованието, стилът – всичко приказва за поетическо съзнание, за метафорично възсъздаване. Жив е духът на романистите Иван Вазов, Димитър Талев, Димитър Димов, Емилиян Станев! Нещо повече, нашият създател тласка напред развиването на българския разказ. Обогатява го с нови хрумвания, инвенции, пластически нововъведения и формалистични пробиви. Деветдесет и две годишният Антон Дончев е по-модерен от всички, взети дружно през днешния ден, псевдомодернисти и литературни инсталационисти, които безпардонно се шляят по литературните стъгди с разкопчани естетически панталонки.
Ето индивида, eccе homo – би възкликнал великият дух Фридрих Ницше. И ние възкликваме с думите на философа – ето Човека, ето романиста, ето въплътеното величаво българско Слово, ето Логоса, ето другото име на Отечеството!