„Сватба в провинцията“ от Барбара Ханей
Издателска къща „ ХЕРМЕС “
п редставя
СВАТБА В ПРОВИНЦИЯТА
от Барбара Ханей
размер: 384 стр.
Цена 19,95 лева
ISBN 978-954-26-2326-7
Превод: Пепа Стоилова
Петдесет години… Две сватби в провинцията… И чудото да получиш втори късмет в любовта.
Очаквайте „ Сватба в провинцията “ на 20 февруари!
За създателя
Барбара Ханей е неведнъж награждавана австралийска писателка. Автор на повече от 40 сантиментални заглавия, продадени в 12 милиона екземпляра, в над 35 страни по целия свят. Романите й са както модерни, по този начин и исторически, а действието постоянно се развива в разнообразни австралийски местности. Голяма част от тях са включени в сантименталната поредност на „ Арлекин “. Барбара Ханей е носителка на влиятелните награди за сантиментални четива RITA и австралийския й еквивалент RUBY. Два пъти е печелила и наградата Романтичен разказ на годината за Австралия.
На българските читатели е позната с романите „ Да се срещнем във Венеция “, „ Тайни от острова “ и „ Лятото на тайните “.
За книгата
Флора се завръща в австралийското градче Буралея след токсична връзка, която ѝ нанася тежки прочувствени контузии. Тя се приготвя да свири на цигулка на сватбата на приятеля си, служителя на реда Мич, който е и първата ѝ любовна тръпка като тийнейджърка. Привлекателният жених с боязън чака избраницата си в дребната черква, само че тя по този начин и не се появява. Унизен и унищожен, Мич се затваря в себе си, само че работата не му разрешава да се поддава прекомерно дълго на самосъжаление.
В земята към къщата на брата на Флора са открити костите на мъж, умрял преди седемдесет години. Мич се заема с мистериозния случай, само че по този начин и не съумява да разпознава мъжа, който като че ли в никакъв случай не е съществувал.
Оказва се, че преди десетилетия друга женитба в църквата в Буралея също приключва със сълзи и страдалчество. Лишена от опцията да се омъжи за първата си обич, в този момент Хати се завръща в градчето, с цел да спомага на следствието. И да се изправи лице в лице с тогавашния си обичан, само че дали не е прекомерно късно за втори късмет?
Откъс
Буралея, 1958
Денят беше ужасяващ. Слънцето напичаше безмилостно и потта се стичаше под яката на младоженеца. За страдание, времето не беше единствената причина за дискомфорта му, до момента в който чакаше пред старинната бяла черква, кацнала на хълма над Буралея.
– Изглеждаш по този начин, като че ли имаш потребност от цигара, Джо. – Кумът му Клиф му подаде пакет „ Кемълс “.
Джо се поколеба, спомняйки си лелите, които трябваше да целуне незабавно след края на церемонията. После се замисли за годеницата си, която носеше детето му и всеки миг щеше да поеме по пътеката в изискана бяла булчинска рокля, особено доставена от повече от хиляда благи от магазин в Бризбейн.
Майната му. Имаше потребност да пуши.
– Благодаря – сподели той, измъкна тънка цигара, след това наведе глава към пламъчето в шепите на Клиф.
– Смята се, че всеки жених е нервозен – подмятна кумът му.
– Да. Естествено.
– Предполагам, номерът е от самото начало да мислиш за медения месец.
Джо дръпна малко по-силно от цигарата. Сиви облаци се трупаха на хоризонта, само че не обещаваха облекчение от палещото слънце.
– Ще прекарате отлично на остров Хейман – продължи Клиф.
Той беше опората на Джо през последните няколко седмици, още от пиянското крушение на празненството за двайсет и първия му рожден ден. Нощта, в която бе потеглил този брачен трен. И към момента даваше всичко от себе си, горкият човек.
– Чувам, че в действителност е ужасно.
Джо кимна, само че нямаше никакво желание да признае, че бащата на булката бе кихнал парите за първокласния курорт на Бариерния риф. Разбира се, Тед Уокър искаше най-хубавото за щерка си и като притежател на единствената странноприемница в Буралея, внушителна двуетажна сграда с прелестна камина и превъзходно дъбово стълбище, можеше елементарно да си го разреши. Плащаше също по този начин и за сватбеното празненство, което щеше да се организира в голямата зала на ресторанта.
Джо не разполагаше с такива пари. Управляваше дребна животновъдна плантация с татко си близо до града. „ Курингъл “ изглеждаше непретенциозно място спрямо големите имения на запад, само че двамата произвеждаха говеждо месо с положително качество и успяваха да държат главите си над повърхността.
Знаеше, че семейство Уокър не са изключително удовлетворени от това, че щерка им подписва неравностоен брак, само че когато Глория им заяви, че е бременна, нямаха огромен избор. Настояха за женитба и самоуверено одобриха неизбежното.
Джо познаваше това възприятие. Щеше да му е нужно в този момент, когато чу хриптящия орган и отец Гибсън подаде глава през църковната врата. Свещеникът махна на Джо и Клиф.
– Време е, господа.
Това беше.
Усети ледени тръпки на суматоха. Краката му бяха омекнали, до момента в който стъпкваше цигарата в пръстта.
Не искаше да прави това. Просто нямаше избор.
Клиф потупа джобовете на палтото си.
– Пръстенът е към момента у мен – сподели той с окуражителна усмивка.
Джо не съумя да се насили да се усмихне в отговор.
– Добро момче.
С изправени плещи, той последва отец Гибсън в дребната черква, изпълнена с публично облечени родственици и другари. На пейка на първия ред видя родителите си – майка му с навлажнени очи и татко му, непоколебим, само че горделив. И двамата изглеждаха разочаровани, че по-голямата му сестра Маргарет не бе пристигнала от Мелбърн за огромния ден, само че той разбираше за какво тя избира да стои настрани. Освен това през днешния ден си имаше по-големи грижи.
Усети, че яката го задушава, само че из множеството се разнесе разчувствуван шепот, а в задната част на църквата стартира някакво оживление. Нямаше време да облекчи възела, стегнал гърлото му. Някак прекомерно скоро органистът подхвана смразяващите акомпанименти, възвестяващи появяването на булката. Джо се стегна като пандизчия, изправен пред углавен взвод за разстрел.
Успокояваше се, че след края на церемонията ще се почувства по-добре. Просто щеше да изживее остатъка от живота си по допустимо най-хубавия метод. Не беше първият мъж, който се дами по нужда, и двамата с Глория щяха да се оправят някак си. Предполагаше се, че романтиката е нещо прекомерно надценявано, само че Джо, потопен в надълбоко страдание, знаеше, че това не е правилно.
Обърна се нервно и видя Тед Уокър и контур в пенливо бяло да вървят по пътеката към него.
Шумолене на сатен до него оповести идването на Глория, която изглеждаше красива и изумително почтена зад спуснатия воал. Музиката утихна.
Тогава прогърмя гласът на отец Гибсън:
– Скъпи възлюбени, през днешния ден сме се събрали тук пред очите на Бог…
Джо си пое надълбоко въздух и извечната гала пое безпрепятствено към своя неминуем край.
По-късно се подредиха на предните стъпала на църквата за фотоси. Позираха с околните на младоженката, с родителите си, с лели и чичовци, с другари.
Междувременно се бяха натрупали още облаци, които хвърляха мрачни сенки в ранния следобяд. Джо примигваше против светкавиците на фотоапаратите, когато видя самотна фигура в далечината.
От стъпалата на църквата на върха на хълма се откриваше панорама към улицата. По средата на пътя една жена стоеше под леопардово дърво* и ги наблюдаваше.
Сърцето му спря.
Беше очарователно стройна и носеше зелена рокля, която той си спомняше доста добре, със заоблено деколте, подчертаващо съвършената ѝ бледа кожа, и стеснен колан, обгръщащ тънката ѝ талия. Въпреки струпаните облаци, косата ѝ блестеше като мед.
Хати.
За един ужасяващ, рязък стомаха му момент Джо се взря в нея. Безпомощен. Смутен. Беше на повече от 100 ярда от него и не можеше да разграничи изражението на лицето ѝ, само че усети отчаянието ѝ като удар, като секира, забита в сърцето му.
Беше се опитал да изрази съжалението си поради тази сърцераздирателна неразбория, само че никакво опрощение не можеше да оправдае глупавата му, безразсъдна, непростима неточност.
– Хей, Джо, ти не се усмихваш – извика властно вуйна му Гертруд.
Той преглътна и направи обезверен опит да се усмихне. В този миг проблесна мълния и нов облак, мрачен като синина, надвисна над покрива на църквата. С него връхлетя плевел ентусиазъм напразно и всички посетители на сватбата подвигнаха глави, осъзнавайки, че всеки миг ще бъдат намокрени до кости.
Дъждът плисна ненадейно и принуди тълпата бързо да се разпръсне. Бащата на Глория пристъпи напред с голям черен чадър, с цел да защищити щерка си.
Долу на улицата момичето в зелено се качи в дребен бял фолксваген и потегли.
п редставя
СВАТБА В ПРОВИНЦИЯТА
от Барбара Ханей
размер: 384 стр.
Цена 19,95 лева
ISBN 978-954-26-2326-7
Превод: Пепа Стоилова
Петдесет години… Две сватби в провинцията… И чудото да получиш втори късмет в любовта.
Очаквайте „ Сватба в провинцията “ на 20 февруари!
За създателя
Барбара Ханей е неведнъж награждавана австралийска писателка. Автор на повече от 40 сантиментални заглавия, продадени в 12 милиона екземпляра, в над 35 страни по целия свят. Романите й са както модерни, по този начин и исторически, а действието постоянно се развива в разнообразни австралийски местности. Голяма част от тях са включени в сантименталната поредност на „ Арлекин “. Барбара Ханей е носителка на влиятелните награди за сантиментални четива RITA и австралийския й еквивалент RUBY. Два пъти е печелила и наградата Романтичен разказ на годината за Австралия.
На българските читатели е позната с романите „ Да се срещнем във Венеция “, „ Тайни от острова “ и „ Лятото на тайните “.
За книгата
Флора се завръща в австралийското градче Буралея след токсична връзка, която ѝ нанася тежки прочувствени контузии. Тя се приготвя да свири на цигулка на сватбата на приятеля си, служителя на реда Мич, който е и първата ѝ любовна тръпка като тийнейджърка. Привлекателният жених с боязън чака избраницата си в дребната черква, само че тя по този начин и не се появява. Унизен и унищожен, Мич се затваря в себе си, само че работата не му разрешава да се поддава прекомерно дълго на самосъжаление.
В земята към къщата на брата на Флора са открити костите на мъж, умрял преди седемдесет години. Мич се заема с мистериозния случай, само че по този начин и не съумява да разпознава мъжа, който като че ли в никакъв случай не е съществувал.
Оказва се, че преди десетилетия друга женитба в църквата в Буралея също приключва със сълзи и страдалчество. Лишена от опцията да се омъжи за първата си обич, в този момент Хати се завръща в градчето, с цел да спомага на следствието. И да се изправи лице в лице с тогавашния си обичан, само че дали не е прекомерно късно за втори късмет?
Откъс
Буралея, 1958
Денят беше ужасяващ. Слънцето напичаше безмилостно и потта се стичаше под яката на младоженеца. За страдание, времето не беше единствената причина за дискомфорта му, до момента в който чакаше пред старинната бяла черква, кацнала на хълма над Буралея.
– Изглеждаш по този начин, като че ли имаш потребност от цигара, Джо. – Кумът му Клиф му подаде пакет „ Кемълс “.
Джо се поколеба, спомняйки си лелите, които трябваше да целуне незабавно след края на церемонията. После се замисли за годеницата си, която носеше детето му и всеки миг щеше да поеме по пътеката в изискана бяла булчинска рокля, особено доставена от повече от хиляда благи от магазин в Бризбейн.
Майната му. Имаше потребност да пуши.
– Благодаря – сподели той, измъкна тънка цигара, след това наведе глава към пламъчето в шепите на Клиф.
– Смята се, че всеки жених е нервозен – подмятна кумът му.
– Да. Естествено.
– Предполагам, номерът е от самото начало да мислиш за медения месец.
Джо дръпна малко по-силно от цигарата. Сиви облаци се трупаха на хоризонта, само че не обещаваха облекчение от палещото слънце.
– Ще прекарате отлично на остров Хейман – продължи Клиф.
Той беше опората на Джо през последните няколко седмици, още от пиянското крушение на празненството за двайсет и първия му рожден ден. Нощта, в която бе потеглил този брачен трен. И към момента даваше всичко от себе си, горкият човек.
– Чувам, че в действителност е ужасно.
Джо кимна, само че нямаше никакво желание да признае, че бащата на булката бе кихнал парите за първокласния курорт на Бариерния риф. Разбира се, Тед Уокър искаше най-хубавото за щерка си и като притежател на единствената странноприемница в Буралея, внушителна двуетажна сграда с прелестна камина и превъзходно дъбово стълбище, можеше елементарно да си го разреши. Плащаше също по този начин и за сватбеното празненство, което щеше да се организира в голямата зала на ресторанта.
Джо не разполагаше с такива пари. Управляваше дребна животновъдна плантация с татко си близо до града. „ Курингъл “ изглеждаше непретенциозно място спрямо големите имения на запад, само че двамата произвеждаха говеждо месо с положително качество и успяваха да държат главите си над повърхността.
Знаеше, че семейство Уокър не са изключително удовлетворени от това, че щерка им подписва неравностоен брак, само че когато Глория им заяви, че е бременна, нямаха огромен избор. Настояха за женитба и самоуверено одобриха неизбежното.
Джо познаваше това възприятие. Щеше да му е нужно в този момент, когато чу хриптящия орган и отец Гибсън подаде глава през църковната врата. Свещеникът махна на Джо и Клиф.
– Време е, господа.
Това беше.
Усети ледени тръпки на суматоха. Краката му бяха омекнали, до момента в който стъпкваше цигарата в пръстта.
Не искаше да прави това. Просто нямаше избор.
Клиф потупа джобовете на палтото си.
– Пръстенът е към момента у мен – сподели той с окуражителна усмивка.
Джо не съумя да се насили да се усмихне в отговор.
– Добро момче.
С изправени плещи, той последва отец Гибсън в дребната черква, изпълнена с публично облечени родственици и другари. На пейка на първия ред видя родителите си – майка му с навлажнени очи и татко му, непоколебим, само че горделив. И двамата изглеждаха разочаровани, че по-голямата му сестра Маргарет не бе пристигнала от Мелбърн за огромния ден, само че той разбираше за какво тя избира да стои настрани. Освен това през днешния ден си имаше по-големи грижи.
Усети, че яката го задушава, само че из множеството се разнесе разчувствуван шепот, а в задната част на църквата стартира някакво оживление. Нямаше време да облекчи възела, стегнал гърлото му. Някак прекомерно скоро органистът подхвана смразяващите акомпанименти, възвестяващи появяването на булката. Джо се стегна като пандизчия, изправен пред углавен взвод за разстрел.
Успокояваше се, че след края на церемонията ще се почувства по-добре. Просто щеше да изживее остатъка от живота си по допустимо най-хубавия метод. Не беше първият мъж, който се дами по нужда, и двамата с Глория щяха да се оправят някак си. Предполагаше се, че романтиката е нещо прекомерно надценявано, само че Джо, потопен в надълбоко страдание, знаеше, че това не е правилно.
Обърна се нервно и видя Тед Уокър и контур в пенливо бяло да вървят по пътеката към него.
Шумолене на сатен до него оповести идването на Глория, която изглеждаше красива и изумително почтена зад спуснатия воал. Музиката утихна.
Тогава прогърмя гласът на отец Гибсън:
– Скъпи възлюбени, през днешния ден сме се събрали тук пред очите на Бог…
Джо си пое надълбоко въздух и извечната гала пое безпрепятствено към своя неминуем край.
По-късно се подредиха на предните стъпала на църквата за фотоси. Позираха с околните на младоженката, с родителите си, с лели и чичовци, с другари.
Междувременно се бяха натрупали още облаци, които хвърляха мрачни сенки в ранния следобяд. Джо примигваше против светкавиците на фотоапаратите, когато видя самотна фигура в далечината.
От стъпалата на църквата на върха на хълма се откриваше панорама към улицата. По средата на пътя една жена стоеше под леопардово дърво* и ги наблюдаваше.
Сърцето му спря.
Беше очарователно стройна и носеше зелена рокля, която той си спомняше доста добре, със заоблено деколте, подчертаващо съвършената ѝ бледа кожа, и стеснен колан, обгръщащ тънката ѝ талия. Въпреки струпаните облаци, косата ѝ блестеше като мед.
Хати.
За един ужасяващ, рязък стомаха му момент Джо се взря в нея. Безпомощен. Смутен. Беше на повече от 100 ярда от него и не можеше да разграничи изражението на лицето ѝ, само че усети отчаянието ѝ като удар, като секира, забита в сърцето му.
Беше се опитал да изрази съжалението си поради тази сърцераздирателна неразбория, само че никакво опрощение не можеше да оправдае глупавата му, безразсъдна, непростима неточност.
– Хей, Джо, ти не се усмихваш – извика властно вуйна му Гертруд.
Той преглътна и направи обезверен опит да се усмихне. В този миг проблесна мълния и нов облак, мрачен като синина, надвисна над покрива на църквата. С него връхлетя плевел ентусиазъм напразно и всички посетители на сватбата подвигнаха глави, осъзнавайки, че всеки миг ще бъдат намокрени до кости.
Дъждът плисна ненадейно и принуди тълпата бързо да се разпръсне. Бащата на Глория пристъпи напред с голям черен чадър, с цел да защищити щерка си.
Долу на улицата момичето в зелено се качи в дребен бял фолксваген и потегли.
Източник: plovdiv-online.com
КОМЕНТАРИ