Нов роман от Мануела Инуса
Издателска къща „ ХЕРМЕС “
п редставя
Шеста книга от поредицата „ Калифорнийски фантазии “
БОРОВИНКОВИ ГОДИНИ
от Мануела Инуса
Превод: Емилия Драганова
Три сестри, плантация за боровинки и късмет за ново начало
Очаквайте „ Боровинкови години “ на 21 януари!
За авторката
Мануела Инуса е родена през 1981 година в Хамбург и още от дете мечтае да стане писателка. Книгите ѝ за най-романтичната уличка на света „ Валери Лейн “ завоюваха сърцата на читателите и влязоха в листата с бестселъри на Spiegel.
„ Калифорнийски фантазии “ е идната вълнуваща поредност на Мануела Инуса. След огромния триумф на „ Зимна ванилия “, „ Портокалови фантазии “, „ Бадемово благополучие “, „ Ягодови обещания “ и „ Орехови стремежи “, излиза и шестата книга – „ Боровинкови години “.
За книгата
След тежък удар на ориста Алисън, Джилиан и Дилайла се местят да живеят при баба си и дядо си в фамилната плантация за боровинки в Калифорния. Последвалите години са изпълнени сигурно, схващане, обич и сладкото на баба Фран.
Но през днешния ден сестрите живеят надалеч една от друга и рядко се виждат. Докато баба Фран не ги моли да поемат дружно фермата за боровинки, тъй като тя и дядо Клиф желаят да се настанят в дом за възрастни. Трите се съгласяват и това е единствено началото на едно дълго пътешестване, изпълнено с доста трудности, само че и с вяра за ново начало и нова обич.
Откъс
Пролог
Април 1999 година, Лоудай, Калифорния
– Не прекалявайте да не ви заболят коремите – сгълча Алисън двете си по-малки сестри. Джилиан, съвсем десетгодишна, лапаше боровинките като невидяла, а петгодишната Дилайла я копираше.
– Ох, тооолкова са вкусни! – възкликна грейнало от благополучие изтърсачето в фамилията и за следващ път се протегна, с цел да стигне до най-сочните боровинки на върха на храста, който бе почти двойно по-висок от нея.
– Много значимо – нацупи се Джил и пъхна в устата си цяла шепа сладки плодчета. Устните ѝ бяха посинели, а очите издаваха какъв брой е гневна, обезверена и тъжна. Също като Алисън.
Но като кака тя отговаряше за по-малките си сестри – освен тъгата да не ги надвие, само че и през нощта да не се превиват от болки в корема.
Дванайсетгодишното момиче прегърна Джил и я притисна към себе си.
– Все в миналото нещата ще се оправят. Не мога да си показва, че ще страдаме до края на живота си.
– Аз пък си мисля, че ще стане тъкмо по този начин – отвърна Джил и се откопчи, с цел да си набере още боровинки.
– Мама и тате по кое време ще се върнат? – обърна се към каките си дребната Дилайла, които нали знаеха всичко. Е, най-малко много повече от нея.
– Не чу ли какво споделиха баба и дядо? – озъби ѝ се Джил. – Изобщо няма да се върнат. Сега са на небето. Или някъде другаде.
Али ѝ метна ядосан взор. Разбираше, че Джил е гневна, само че за какво трябваше да разстройва дребната. Приклекна и погледна Дилайла в очите.
– Те са горе при ангелите, сладурче. Дядо Боже пожела да ги прибере при себе си. – Повтори думите на баба Фран, казани след злополуката. Беше минала към този момент седмица, но ѝ се струваше, че беше през вчерашния ден, когато за финален път прегърна майка си, момент преди да се качи на лодката и да отплава вечно от живота ѝ.
В очите ѝ нахлуха сълзи. Извърна глава встрани, а дребната я погледна прочувствено.
– Не плачи, Али. Виж по какъв начин ни се усмихват от горната страна – рече и отметна глава обратно, уточни с показалец облаците.
Въпреки задушаващата я тъга Али несъзнателно се усмихна.
– Хайде, прегърни ме колкото мощ имаш – помоли сестричката си и тя обви ръце към шията ѝ.
Беше толкоз хубаво.
Добре че най-малко трите бяха дружно. И с баба и дядо, които от в този момент нататък щяха да се грижат за тях. Още в деня на злополуката баба Фран и дядо Клиф дойдоха в Сан Франциско и ги прибраха от вкъщи на съседката, където трите ги чакаха примрели от боязън. В оня прохладен и дъждовен ден никой не ги взе от учебно заведение и Алисън подбра сестрите си и ги поведе към автобусната спирка. Пет дни устояха, стиснали зъби, в къщата в квартал „ Лоръл Хайтс “, до момента в който баба Фран и дядо Клиф се занимаваха с споразумяване на погребението и всичко останало. В един миг споделиха, че е време девойките да стегнат багажа си и да заминат с тях за Лоудай, където двамата от десетилетия стопанисваха плантация за боровинки. И въпреки да не ѝ се тръгваше от Сан Франциско, Али съзнаваше, че нямат различен избор.
От тук нататък всичко щеше да се промени, животът ѝ в никакъв случай нямаше да бъде същият.
Лоудай беше на час и половина с кола от Сан Франциско и сестрите познаваха града от гостуванията за уикенда и лятната почивка, само че принудата да живеят за непрекъснато там разсъни у всяка от тях комбинация от разнородни усеща. Алисън не искаше да напусне родния си град, улиците, които обичаше, стаята си с плакати на „ Бекстрийт Бойс “ и междинното учебно заведение „ Бенджамин Франклин “, в което бе записана през тази образователна година. Джилиан искаше да остане при приятелките си и да продължи да играе футбол. А дребната Дилайла не искаше да чества рождения си ден на никое място другаде с изключение на у дома, единствения дом, който познаваше.
– Али, а ще получа ли въпреки всичко торта за рождения си ден? – попита в този момент момиченцето.
След два дни щеше да навърши шест години и да прекара най-тъжния си рожден ден, Али го знаеше. Въпреки всичко обаче погледна сестричката си и се насили да ѝ се усмихне.
– Че по какъв начин другояче.
– А кой ще я изпече, откакто мама към този момент я няма?
– Сигурно баба Фран.
– Ама ще може ли торта с еднорог? Яркорозова?
– Няма метод да не се оправим, аз ще ѝ оказа помощ.
– Добре. – Отговорът очевидно удовлетвори Дилайла и тя попита: – А може ли да хапна още боровинки?
– Е, какво пък? – намигна кака ѝ.
В най-лошия случай щеше да я присвие коремът, само че това не беше болежка за умирачка. Али се изправи и дръпна надолу клон, обсипан с боровинки, тъй че дребната да го хване. Към тях се причисли и Джил и също посегна към боровинките, захарносладките сини плодчета, от които от в този момент нататък щяха да берат когато и колкото пожелаеха. Които щяха да станат част от живота им, каквито бяха от много време за техните баба и дядо.
– Поне трите сме дружно – обади се по някое време Джил.
– Да, и ще останем вечно сплотени, давам обещание ви го най-тържествено – рече Аби и подвигна взор към небето.
Обеща го и на родителите им.
п редставя
Шеста книга от поредицата „ Калифорнийски фантазии “
БОРОВИНКОВИ ГОДИНИ
от Мануела Инуса
Превод: Емилия Драганова
Три сестри, плантация за боровинки и късмет за ново начало
Очаквайте „ Боровинкови години “ на 21 януари!
За авторката
Мануела Инуса е родена през 1981 година в Хамбург и още от дете мечтае да стане писателка. Книгите ѝ за най-романтичната уличка на света „ Валери Лейн “ завоюваха сърцата на читателите и влязоха в листата с бестселъри на Spiegel.
„ Калифорнийски фантазии “ е идната вълнуваща поредност на Мануела Инуса. След огромния триумф на „ Зимна ванилия “, „ Портокалови фантазии “, „ Бадемово благополучие “, „ Ягодови обещания “ и „ Орехови стремежи “, излиза и шестата книга – „ Боровинкови години “.
За книгата
След тежък удар на ориста Алисън, Джилиан и Дилайла се местят да живеят при баба си и дядо си в фамилната плантация за боровинки в Калифорния. Последвалите години са изпълнени сигурно, схващане, обич и сладкото на баба Фран.
Но през днешния ден сестрите живеят надалеч една от друга и рядко се виждат. Докато баба Фран не ги моли да поемат дружно фермата за боровинки, тъй като тя и дядо Клиф желаят да се настанят в дом за възрастни. Трите се съгласяват и това е единствено началото на едно дълго пътешестване, изпълнено с доста трудности, само че и с вяра за ново начало и нова обич.
Откъс
Пролог
Април 1999 година, Лоудай, Калифорния
– Не прекалявайте да не ви заболят коремите – сгълча Алисън двете си по-малки сестри. Джилиан, съвсем десетгодишна, лапаше боровинките като невидяла, а петгодишната Дилайла я копираше.
– Ох, тооолкова са вкусни! – възкликна грейнало от благополучие изтърсачето в фамилията и за следващ път се протегна, с цел да стигне до най-сочните боровинки на върха на храста, който бе почти двойно по-висок от нея.
– Много значимо – нацупи се Джил и пъхна в устата си цяла шепа сладки плодчета. Устните ѝ бяха посинели, а очите издаваха какъв брой е гневна, обезверена и тъжна. Също като Алисън.
Но като кака тя отговаряше за по-малките си сестри – освен тъгата да не ги надвие, само че и през нощта да не се превиват от болки в корема.
Дванайсетгодишното момиче прегърна Джил и я притисна към себе си.
– Все в миналото нещата ще се оправят. Не мога да си показва, че ще страдаме до края на живота си.
– Аз пък си мисля, че ще стане тъкмо по този начин – отвърна Джил и се откопчи, с цел да си набере още боровинки.
– Мама и тате по кое време ще се върнат? – обърна се към каките си дребната Дилайла, които нали знаеха всичко. Е, най-малко много повече от нея.
– Не чу ли какво споделиха баба и дядо? – озъби ѝ се Джил. – Изобщо няма да се върнат. Сега са на небето. Или някъде другаде.
Али ѝ метна ядосан взор. Разбираше, че Джил е гневна, само че за какво трябваше да разстройва дребната. Приклекна и погледна Дилайла в очите.
– Те са горе при ангелите, сладурче. Дядо Боже пожела да ги прибере при себе си. – Повтори думите на баба Фран, казани след злополуката. Беше минала към този момент седмица, но ѝ се струваше, че беше през вчерашния ден, когато за финален път прегърна майка си, момент преди да се качи на лодката и да отплава вечно от живота ѝ.
В очите ѝ нахлуха сълзи. Извърна глава встрани, а дребната я погледна прочувствено.
– Не плачи, Али. Виж по какъв начин ни се усмихват от горната страна – рече и отметна глава обратно, уточни с показалец облаците.
Въпреки задушаващата я тъга Али несъзнателно се усмихна.
– Хайде, прегърни ме колкото мощ имаш – помоли сестричката си и тя обви ръце към шията ѝ.
Беше толкоз хубаво.
Добре че най-малко трите бяха дружно. И с баба и дядо, които от в този момент нататък щяха да се грижат за тях. Още в деня на злополуката баба Фран и дядо Клиф дойдоха в Сан Франциско и ги прибраха от вкъщи на съседката, където трите ги чакаха примрели от боязън. В оня прохладен и дъждовен ден никой не ги взе от учебно заведение и Алисън подбра сестрите си и ги поведе към автобусната спирка. Пет дни устояха, стиснали зъби, в къщата в квартал „ Лоръл Хайтс “, до момента в който баба Фран и дядо Клиф се занимаваха с споразумяване на погребението и всичко останало. В един миг споделиха, че е време девойките да стегнат багажа си и да заминат с тях за Лоудай, където двамата от десетилетия стопанисваха плантация за боровинки. И въпреки да не ѝ се тръгваше от Сан Франциско, Али съзнаваше, че нямат различен избор.
От тук нататък всичко щеше да се промени, животът ѝ в никакъв случай нямаше да бъде същият.
Лоудай беше на час и половина с кола от Сан Франциско и сестрите познаваха града от гостуванията за уикенда и лятната почивка, само че принудата да живеят за непрекъснато там разсъни у всяка от тях комбинация от разнородни усеща. Алисън не искаше да напусне родния си град, улиците, които обичаше, стаята си с плакати на „ Бекстрийт Бойс “ и междинното учебно заведение „ Бенджамин Франклин “, в което бе записана през тази образователна година. Джилиан искаше да остане при приятелките си и да продължи да играе футбол. А дребната Дилайла не искаше да чества рождения си ден на никое място другаде с изключение на у дома, единствения дом, който познаваше.
– Али, а ще получа ли въпреки всичко торта за рождения си ден? – попита в този момент момиченцето.
След два дни щеше да навърши шест години и да прекара най-тъжния си рожден ден, Али го знаеше. Въпреки всичко обаче погледна сестричката си и се насили да ѝ се усмихне.
– Че по какъв начин другояче.
– А кой ще я изпече, откакто мама към този момент я няма?
– Сигурно баба Фран.
– Ама ще може ли торта с еднорог? Яркорозова?
– Няма метод да не се оправим, аз ще ѝ оказа помощ.
– Добре. – Отговорът очевидно удовлетвори Дилайла и тя попита: – А може ли да хапна още боровинки?
– Е, какво пък? – намигна кака ѝ.
В най-лошия случай щеше да я присвие коремът, само че това не беше болежка за умирачка. Али се изправи и дръпна надолу клон, обсипан с боровинки, тъй че дребната да го хване. Към тях се причисли и Джил и също посегна към боровинките, захарносладките сини плодчета, от които от в този момент нататък щяха да берат когато и колкото пожелаеха. Които щяха да станат част от живота им, каквито бяха от много време за техните баба и дядо.
– Поне трите сме дружно – обади се по някое време Джил.
– Да, и ще останем вечно сплотени, давам обещание ви го най-тържествено – рече Аби и подвигна взор към небето.
Обеща го и на родителите им.
Източник: plovdiv-online.com
КОМЕНТАРИ