Нов психотрилър от Тереза Дрискал
Издателска къща „ ХЕРМЕС “
п редставя
ПРИЯТЕЛКАТА
от
Тереза Дрискал
размер: 320 стр.
Цена 17,95 лева
ISBN 978-954-26-2233-8
Превод Стоянка Минчева Сербезова-Леви
Най-новият под напрежение психически трилър от авторката на бестселъра „ Наблюдавам те “
Очаквайте на 17 януари!
За създателя
По време на двайсет и петте си години като публицист – през петнайсет от които е водеща на новинарските излъчвания на Би Би Си – Тереза Дрискол отразява тъмната страна на живота.
Тя е разтърсена от последствията, които закононарушенията оказват върху околните, приятелите на жертвите и очевидците, по тази причина взема решение да сложи точно техните прекарвания в основата на романите си.
Тя също по този начин написа женска прозаичност и романите й са преведени на повече от 20 езика.
За книгата
Софи се среща с Ема, която идва в британското селце Тедбъри с тригодишния си наследник, и двете бързо се сближават. Децата им също си харесват и не след дълго стават неразделни. Софи е очарована от Ема, която е толкоз забавна, друга и магнетична. Тя ѝ доверява най-голямата си загадка, само че скоро осъзнава, че не знае съвсем нищо за предишното на новата си позната.
Селцето е разтърсено от ужасяващото ликвидиране на един от най-близките фамилни другари на Софи и брачна половинка ѝ Марк. Тя не може да повярва на случилото се, нито на все по-упоритите клюки, че Ема е имала връзка с него.
Когато на Софи ѝ се постанова да придружи Марк до Лондон, тя поверява сина им на приятелката си. Докато пътуват с влака към къщи, те научават, че двете момчета са признати в болница след злополучен случай. Едното дете е с повреден далак и се постанова да бъде оперирано по неотложност.
Дали Софи не е позволила голяма неточност, която ще ѝ коства скъпо? Безпомощна и на стотици киломери от вкъщи и сина си, тя най-сетне ще разбере шокиращата истина за Ема, само че дали не е прекомерно късно за амнистия и ново начало?
Откъс
Срещнахме се в четвъртък. Две момчета. Две майки. Впоследствие, изключително до момента в който пътувах с влака, щях да се укорявам поради любознанието и вълнението, които изпитвах, и поради готовността, с която позволих това да се случи.
Но тогава нямах никаква визия какви ще са последствията. Не знаех, че някой ще почине. Бях погълната от ежедневните грижи и сега на срещата позволих да бъда разсеяна от пащърнака.
Бях отишла във фермерския магазин, с цел да купя яйца, и носех единствено дамската си чанта, само че бях сюрпризирана от типа на пащърнака – корените бяха едри и твърди. Купих прекомерно доста, а хартиената торба беше тънка, и когато стигнах до шумния селски площад, носейки Бен на хълбок, торбата се скъса и пащърнакът се разхвърча на всички страни.
В първия миг не видях камиона, а единствено дребната навалица пред кръчмата. Някои от хората ме познаваха и заклатиха сепнато глави. Докато правех идната крачка, още няколко корена паднаха на земята и аз осъзнах какво се беше случило.
През четирите години, откогато живеехме в Тедбъри Крос, бях виждала два сходни случая – водачите на камионите не преценяваха добре завоя към хълма до кръчмата и се оказваха заклещени сред нейната стена и тази на къщата на клетата Хедър.
„ Клетата Хедър “ беше бедна художничка и плащаше най-високата застраховка в селото. Преди две години, откакто се наложи огромна част от стената на кухнята ѝ да бъде построена отначало, тя реши да се съобщи. Но слухът за опасността от камионите се беше популяризирал. Двама евентуални купувачи се отхвърлиха и защото притежателите на прилежащите къщи се опасяваха повече от този „ камшик “, в сравнение с от нуклеарна война, общината сложи началото на шумна, само че безплодна акция, чиято цел беше да бъде построен обходен път.
Хората от тълпата измърмориха „ О, не “ и „ Пак ли “, до момента в който стягах коремните си мускули, пробвайки се да събера пащърнака, без да изпусна Бен. Отстъпвайки обратно, я видях. Тя представляваше моят огледален облик. Удивителната непозната беше на моята възраст – беше застанала в позата, в която аз бях застанала, и крепеше на хълбока си едно момченце. Беше облечена в черно и носеше сребристи пантофки и аксесоари, които свидетелстваха за градски изискан. Зърнах Нейтън, който беше проектант и наш фамилен другар. Докато се взираше в дамата, той си беше глътнал корема. Прехапах долната си джука, с цел да не се засмея.
– Това е камионът, в който са натоварени движимостите ви? – Видях, че децата ни се взираха срамежливо едно в друго, и пристъпих напред.
– Да – отвърна дамата. – Не изключително положително начало, нали? – Синът ѝ зарови глава във врата ѝ. На собствен ред Бен зарови глава във врата ми и двете момченца започнаха да поглеждат скришом едно към друго. Бяха доста смешни.
От отсрещния завършек на площада се чуваха гласовете на хората, които даваха спорни инструкции на водача на камиона, чиято кабина беше заклещена сред двете каменни стени.
„ Навий до дъно кормилото наляво… “
„ Не. Не. Той би трябвало да изправи камиона. Първо дай напред, а след това обърни. “
– Нанасяме се в Прайъри Хаус. – Жената се намръщи. – Или най-малко подобен беше проектът. Аз съм Ема. Ема Картър. – Тя понечи да протегне ръката си към мен, само че сви извинително плещи, тъй като синът ѝ се раздвижи и ѝ се наложи да го вдигне.
Усмихнах се.
– Вижте… пребивавам наоколо. Предлагам да изпием по чаша чай. Аз съм Софи, а това е Бен.
– Много благо от ваша страна, само че не мога да приема. Наистина не мога. Трябва да оказа помощ за оправянето на тази неразбория.
– Повярвайте ми, това ще отнеме много време. А и има задоволително искащи. Възможно е да се появи и ефирен екип. Не се случва за първи път. В момента се организира акция, чиято цел е разрешаването на казуса. – Изражението на дамата се промени и аз се почувствах отговорна. – Много скърбя, Ема. Разтревожих ви. И двамата се нуждаете от освежаваща напитка. Защо не изчакате вкъщи? Момчетата ще поиграят. Всичко ще бъде наред.
– Чувствам се отговорна…
– Глупости. Вината не е ваша. Хайде да тръгваме. – Докато се приближавах към Нейтън, с цел да му обясня какво имам намерение да направя, още няколко корена пащърнак паднаха на земята и Ема се засмя. Няколко индивида пристъпиха напред и ги подвигнаха. Двете с Ема се усмихнахме, развеселени от нелепото състояние, в което бях изпаднала, и тръгнахме към къщи.
Докато отварях входната врата, усетих странните тръпки на неспокойствие, които ме обземат в наличието на чужд. Забелязах, че Ема погледна надолу, и си спомних възприятието, което изпитах, когато видях пода за първи път. Понякога, откакто се върнем от отмора, към момента се сюрпризирам от плочките. Те нямат нищо общо с ъгловатата точност на изрязаните с елмаз плочки в магазините за съвременни кухни, които двамата с Марк посещавахме, до момента в който живеехме в града, а съставляват внимателно, неясно удостоверение за живота, който се случва. За живота, който понасяме търпеливо. Плочките са гладки – ръбовете им са изтрити от стотиците крайници, които са стъпвали по тях стотици години, и когато ги видях за първи път, ми се прииска да падам на колене и да ги погаля. Изпитах мощно предпочитание да прокарам пръсти по студения камък. Смутих се, брокерът бе усмихнат до уши, а Марк прошепна зад тила ми, че не би трябвало да демонстрирам прекален възторг.
„ Това не е в наш интерес за договарянето на договорката, Софи. “
– Къщата ви е доста красива. – Ема смъкна сина си на пода, оправи облеклата си, коленичи, прокара длан по пода и наблюдава с пръсти формата на вкаменелостите в ъгъла на една от по-големите плочки, преди да се отпусне обратно. – Завиждам ви. Плочките са превъзходни. – Докато прокарваше още веднъж пръсти по обичаната ми плочка, забелязах, че ноктите ѝ бяха къси и неподдържани, а кожата на ръцете ѝ суха и груба. – Жалко че множеството каменни подове са унищожени. Подовете в Прайъри Хаус са покрити с килими. Надявах се, че ще открия нещо забавно изпод, само че се оказа, че са залети с бетон.
– Да, знам. – Бях объркана и усещах нещо, което не бях в положение да дефинира. Поведох момчетата към кухнята и преди да им налея ябълков сок, коленичих и погледнах сина на Ема в очите.
– Как се казваш?
– Тео. Съкратено от Те-о-дор.
– Така ли? Хубаво име. За първи път слушам името Те-о-дор. – Наблегнах на сричките, само че момчето не реагира, даже не се усмихна, и аз се обърнах към сина си. – Бен, заведи Тео в детската и му покажи играчките си. Сложих нови акумулатори на влакчетата.
Докато се изправях, я усетих още по-силно. Онази приятна комбинация от раздразнителност и очакване, за която бях не запомнила. Непознат човек. Промяна. Глътка пресен въздух.
– Познавате Прайъри Хаус, по този начин ли, Софи? Всъщност евентуално всички къщи в селото са ви познати.
– Не трябваше да сядате на пода, тъй като е затрупан с котешки косми. Какво предпочитате, кафе или чай?
– Чай, апелирам, с цел да ви се отблагодаря, като ви виждам на чаени листенца. О, господи. Погледнете. – Тя беше коленичила на пейката до прозореца. – Някой се пробва да влезе в кабината на камиона през прозореца ѝ. Смятате ли, че е добра концепция?
– Да, концепцията е доста добра, в случай че индивидът е служащ в някоя от фермите. Тези мъже са в положение да създадат завой с камион върху монета от шест пенса. Извинявайте, не ви чух какво казахте. За чая.
Ема се извърна от прозореца.
– Това е коронният ми номер на всяко празненство. Гледането на чаени листенца. Научих го от баба си. Гледам и на ръка. Нали нямате нищо срещу? – След като видя, че се намръщих, тя добави: – Извинявайте, Софи. Поставих ви в неловко състояние.
– Ни минимум. – Лъжа. – Добре. Но мисля, че имам единствено чай на пакетчета.
Ема се засмя, откакто започнах да дълбая в закачения на стената долап.
– Всичко е наред. Не се тормозете. Една чаша мощен чай иска ми се отрази добре, въпреки че не се майтапя за гледането на чаени листенца. Ще го създадем някой различен път. – Ема още веднъж се обърна към прозореца. – Споменахте, че може да дойде ефирен екип?
– Напълно е допустимо. Сагата с камионите и обходния път е безкрайна. Всичко зависи от това докога камионът ще остане заклещен там и от ангажираността на репортерите. Макар че в случай че някой от служащите се заеме с това, може да стане по-бързо. – Отказах се от ровенето в шкафа, защото знаех доста добре, че в него нямаше насипен чай. Сложих три пакетчета в синия порцеланов чайник и до момента в който наливах горещата вода в него, се наведох встрани, с цел да се предпазя от парата.
– Беше доста благо от ваша страна, че ни спасихте. Това не би могло да се случи в Стретам.
– Значи сте пристигнали от Лондон?
– Всъщност от Франция. Прекарахме няколко месеца при майка ми.
– Разбирам.
– Едва ли. Много е комплицирано. Ако се чудите къде е господин Картър, той не съществува и в никакъв случай не е съществувал. Надявам се, че този факт няма да породи проблеми. Имам поради за Тео. Селото е малко.
– Разбира се, че няма. – Докато носех чайника и две от най-красивите ни чаши към масата, усетих, че лицето ми пламна. – Били сте във Франция няколко месеца? Това е прелестно.
Ема още веднъж ме изненада. Тя потрепери, до момента в който си играеше с един кичур от дългата си тъмна коса, а удивителните ѝ очите блестяха. Стори ми се необичайно и ненадейно, защото излъчваше убеденост.
Докато Ема се опитваше да се вземе в ръце, ми дожаля за нея. Тя извърна очи от мен и погледна към детската стая. Момчетата бяха легнали на пода и поставяха вагончетата върху релсите. Двете с Ема дълго се взирахме в тях. Чаках я да продължи да приказва.
– Момчетата, наподобява, се схващат добре. Тео беше доста нервозен поради преместването ни, както и аз. – Гласът на Ема още веднъж беше спокоен. – Но мисля, че тук ще ми хареса. – Усмивката се върна освен върху устните, само че и в очите ѝ. Едва в този момент забелязах, че сините ѝ очи бяха изпъстрени със зелени и кафяви точици, което беше извънредно. Застанах още веднъж нащрек, осъзнавайки смесицата от непредвидени усеща, които изпитвах. Любопитство и нещо изключително.
Нещо, което не бях в положение да дефинира.
п редставя
ПРИЯТЕЛКАТА
от
Тереза Дрискал
размер: 320 стр.
Цена 17,95 лева
ISBN 978-954-26-2233-8
Превод Стоянка Минчева Сербезова-Леви
Най-новият под напрежение психически трилър от авторката на бестселъра „ Наблюдавам те “
Очаквайте на 17 януари!
За създателя
По време на двайсет и петте си години като публицист – през петнайсет от които е водеща на новинарските излъчвания на Би Би Си – Тереза Дрискол отразява тъмната страна на живота.
Тя е разтърсена от последствията, които закононарушенията оказват върху околните, приятелите на жертвите и очевидците, по тази причина взема решение да сложи точно техните прекарвания в основата на романите си.
Тя също по този начин написа женска прозаичност и романите й са преведени на повече от 20 езика.
За книгата
Софи се среща с Ема, която идва в британското селце Тедбъри с тригодишния си наследник, и двете бързо се сближават. Децата им също си харесват и не след дълго стават неразделни. Софи е очарована от Ема, която е толкоз забавна, друга и магнетична. Тя ѝ доверява най-голямата си загадка, само че скоро осъзнава, че не знае съвсем нищо за предишното на новата си позната.
Селцето е разтърсено от ужасяващото ликвидиране на един от най-близките фамилни другари на Софи и брачна половинка ѝ Марк. Тя не може да повярва на случилото се, нито на все по-упоритите клюки, че Ема е имала връзка с него.
Когато на Софи ѝ се постанова да придружи Марк до Лондон, тя поверява сина им на приятелката си. Докато пътуват с влака към къщи, те научават, че двете момчета са признати в болница след злополучен случай. Едното дете е с повреден далак и се постанова да бъде оперирано по неотложност.
Дали Софи не е позволила голяма неточност, която ще ѝ коства скъпо? Безпомощна и на стотици киломери от вкъщи и сина си, тя най-сетне ще разбере шокиращата истина за Ема, само че дали не е прекомерно късно за амнистия и ново начало?
Откъс
Срещнахме се в четвъртък. Две момчета. Две майки. Впоследствие, изключително до момента в който пътувах с влака, щях да се укорявам поради любознанието и вълнението, които изпитвах, и поради готовността, с която позволих това да се случи.
Но тогава нямах никаква визия какви ще са последствията. Не знаех, че някой ще почине. Бях погълната от ежедневните грижи и сега на срещата позволих да бъда разсеяна от пащърнака.
Бях отишла във фермерския магазин, с цел да купя яйца, и носех единствено дамската си чанта, само че бях сюрпризирана от типа на пащърнака – корените бяха едри и твърди. Купих прекомерно доста, а хартиената торба беше тънка, и когато стигнах до шумния селски площад, носейки Бен на хълбок, торбата се скъса и пащърнакът се разхвърча на всички страни.
В първия миг не видях камиона, а единствено дребната навалица пред кръчмата. Някои от хората ме познаваха и заклатиха сепнато глави. Докато правех идната крачка, още няколко корена паднаха на земята и аз осъзнах какво се беше случило.
През четирите години, откогато живеехме в Тедбъри Крос, бях виждала два сходни случая – водачите на камионите не преценяваха добре завоя към хълма до кръчмата и се оказваха заклещени сред нейната стена и тази на къщата на клетата Хедър.
„ Клетата Хедър “ беше бедна художничка и плащаше най-високата застраховка в селото. Преди две години, откакто се наложи огромна част от стената на кухнята ѝ да бъде построена отначало, тя реши да се съобщи. Но слухът за опасността от камионите се беше популяризирал. Двама евентуални купувачи се отхвърлиха и защото притежателите на прилежащите къщи се опасяваха повече от този „ камшик “, в сравнение с от нуклеарна война, общината сложи началото на шумна, само че безплодна акция, чиято цел беше да бъде построен обходен път.
Хората от тълпата измърмориха „ О, не “ и „ Пак ли “, до момента в който стягах коремните си мускули, пробвайки се да събера пащърнака, без да изпусна Бен. Отстъпвайки обратно, я видях. Тя представляваше моят огледален облик. Удивителната непозната беше на моята възраст – беше застанала в позата, в която аз бях застанала, и крепеше на хълбока си едно момченце. Беше облечена в черно и носеше сребристи пантофки и аксесоари, които свидетелстваха за градски изискан. Зърнах Нейтън, който беше проектант и наш фамилен другар. Докато се взираше в дамата, той си беше глътнал корема. Прехапах долната си джука, с цел да не се засмея.
– Това е камионът, в който са натоварени движимостите ви? – Видях, че децата ни се взираха срамежливо едно в друго, и пристъпих напред.
– Да – отвърна дамата. – Не изключително положително начало, нали? – Синът ѝ зарови глава във врата ѝ. На собствен ред Бен зарови глава във врата ми и двете момченца започнаха да поглеждат скришом едно към друго. Бяха доста смешни.
От отсрещния завършек на площада се чуваха гласовете на хората, които даваха спорни инструкции на водача на камиона, чиято кабина беше заклещена сред двете каменни стени.
„ Навий до дъно кормилото наляво… “
„ Не. Не. Той би трябвало да изправи камиона. Първо дай напред, а след това обърни. “
– Нанасяме се в Прайъри Хаус. – Жената се намръщи. – Или най-малко подобен беше проектът. Аз съм Ема. Ема Картър. – Тя понечи да протегне ръката си към мен, само че сви извинително плещи, тъй като синът ѝ се раздвижи и ѝ се наложи да го вдигне.
Усмихнах се.
– Вижте… пребивавам наоколо. Предлагам да изпием по чаша чай. Аз съм Софи, а това е Бен.
– Много благо от ваша страна, само че не мога да приема. Наистина не мога. Трябва да оказа помощ за оправянето на тази неразбория.
– Повярвайте ми, това ще отнеме много време. А и има задоволително искащи. Възможно е да се появи и ефирен екип. Не се случва за първи път. В момента се организира акция, чиято цел е разрешаването на казуса. – Изражението на дамата се промени и аз се почувствах отговорна. – Много скърбя, Ема. Разтревожих ви. И двамата се нуждаете от освежаваща напитка. Защо не изчакате вкъщи? Момчетата ще поиграят. Всичко ще бъде наред.
– Чувствам се отговорна…
– Глупости. Вината не е ваша. Хайде да тръгваме. – Докато се приближавах към Нейтън, с цел да му обясня какво имам намерение да направя, още няколко корена пащърнак паднаха на земята и Ема се засмя. Няколко индивида пристъпиха напред и ги подвигнаха. Двете с Ема се усмихнахме, развеселени от нелепото състояние, в което бях изпаднала, и тръгнахме към къщи.
Докато отварях входната врата, усетих странните тръпки на неспокойствие, които ме обземат в наличието на чужд. Забелязах, че Ема погледна надолу, и си спомних възприятието, което изпитах, когато видях пода за първи път. Понякога, откакто се върнем от отмора, към момента се сюрпризирам от плочките. Те нямат нищо общо с ъгловатата точност на изрязаните с елмаз плочки в магазините за съвременни кухни, които двамата с Марк посещавахме, до момента в който живеехме в града, а съставляват внимателно, неясно удостоверение за живота, който се случва. За живота, който понасяме търпеливо. Плочките са гладки – ръбовете им са изтрити от стотиците крайници, които са стъпвали по тях стотици години, и когато ги видях за първи път, ми се прииска да падам на колене и да ги погаля. Изпитах мощно предпочитание да прокарам пръсти по студения камък. Смутих се, брокерът бе усмихнат до уши, а Марк прошепна зад тила ми, че не би трябвало да демонстрирам прекален възторг.
„ Това не е в наш интерес за договарянето на договорката, Софи. “
– Къщата ви е доста красива. – Ема смъкна сина си на пода, оправи облеклата си, коленичи, прокара длан по пода и наблюдава с пръсти формата на вкаменелостите в ъгъла на една от по-големите плочки, преди да се отпусне обратно. – Завиждам ви. Плочките са превъзходни. – Докато прокарваше още веднъж пръсти по обичаната ми плочка, забелязах, че ноктите ѝ бяха къси и неподдържани, а кожата на ръцете ѝ суха и груба. – Жалко че множеството каменни подове са унищожени. Подовете в Прайъри Хаус са покрити с килими. Надявах се, че ще открия нещо забавно изпод, само че се оказа, че са залети с бетон.
– Да, знам. – Бях объркана и усещах нещо, което не бях в положение да дефинира. Поведох момчетата към кухнята и преди да им налея ябълков сок, коленичих и погледнах сина на Ема в очите.
– Как се казваш?
– Тео. Съкратено от Те-о-дор.
– Така ли? Хубаво име. За първи път слушам името Те-о-дор. – Наблегнах на сричките, само че момчето не реагира, даже не се усмихна, и аз се обърнах към сина си. – Бен, заведи Тео в детската и му покажи играчките си. Сложих нови акумулатори на влакчетата.
Докато се изправях, я усетих още по-силно. Онази приятна комбинация от раздразнителност и очакване, за която бях не запомнила. Непознат човек. Промяна. Глътка пресен въздух.
– Познавате Прайъри Хаус, по този начин ли, Софи? Всъщност евентуално всички къщи в селото са ви познати.
– Не трябваше да сядате на пода, тъй като е затрупан с котешки косми. Какво предпочитате, кафе или чай?
– Чай, апелирам, с цел да ви се отблагодаря, като ви виждам на чаени листенца. О, господи. Погледнете. – Тя беше коленичила на пейката до прозореца. – Някой се пробва да влезе в кабината на камиона през прозореца ѝ. Смятате ли, че е добра концепция?
– Да, концепцията е доста добра, в случай че индивидът е служащ в някоя от фермите. Тези мъже са в положение да създадат завой с камион върху монета от шест пенса. Извинявайте, не ви чух какво казахте. За чая.
Ема се извърна от прозореца.
– Това е коронният ми номер на всяко празненство. Гледането на чаени листенца. Научих го от баба си. Гледам и на ръка. Нали нямате нищо срещу? – След като видя, че се намръщих, тя добави: – Извинявайте, Софи. Поставих ви в неловко състояние.
– Ни минимум. – Лъжа. – Добре. Но мисля, че имам единствено чай на пакетчета.
Ема се засмя, откакто започнах да дълбая в закачения на стената долап.
– Всичко е наред. Не се тормозете. Една чаша мощен чай иска ми се отрази добре, въпреки че не се майтапя за гледането на чаени листенца. Ще го създадем някой различен път. – Ема още веднъж се обърна към прозореца. – Споменахте, че може да дойде ефирен екип?
– Напълно е допустимо. Сагата с камионите и обходния път е безкрайна. Всичко зависи от това докога камионът ще остане заклещен там и от ангажираността на репортерите. Макар че в случай че някой от служащите се заеме с това, може да стане по-бързо. – Отказах се от ровенето в шкафа, защото знаех доста добре, че в него нямаше насипен чай. Сложих три пакетчета в синия порцеланов чайник и до момента в който наливах горещата вода в него, се наведох встрани, с цел да се предпазя от парата.
– Беше доста благо от ваша страна, че ни спасихте. Това не би могло да се случи в Стретам.
– Значи сте пристигнали от Лондон?
– Всъщност от Франция. Прекарахме няколко месеца при майка ми.
– Разбирам.
– Едва ли. Много е комплицирано. Ако се чудите къде е господин Картър, той не съществува и в никакъв случай не е съществувал. Надявам се, че този факт няма да породи проблеми. Имам поради за Тео. Селото е малко.
– Разбира се, че няма. – Докато носех чайника и две от най-красивите ни чаши към масата, усетих, че лицето ми пламна. – Били сте във Франция няколко месеца? Това е прелестно.
Ема още веднъж ме изненада. Тя потрепери, до момента в който си играеше с един кичур от дългата си тъмна коса, а удивителните ѝ очите блестяха. Стори ми се необичайно и ненадейно, защото излъчваше убеденост.
Докато Ема се опитваше да се вземе в ръце, ми дожаля за нея. Тя извърна очи от мен и погледна към детската стая. Момчетата бяха легнали на пода и поставяха вагончетата върху релсите. Двете с Ема дълго се взирахме в тях. Чаках я да продължи да приказва.
– Момчетата, наподобява, се схващат добре. Тео беше доста нервозен поради преместването ни, както и аз. – Гласът на Ема още веднъж беше спокоен. – Но мисля, че тук ще ми хареса. – Усмивката се върна освен върху устните, само че и в очите ѝ. Едва в този момент забелязах, че сините ѝ очи бяха изпъстрени със зелени и кафяви точици, което беше извънредно. Застанах още веднъж нащрек, осъзнавайки смесицата от непредвидени усеща, които изпитвах. Любопитство и нещо изключително.
Нещо, което не бях в положение да дефинира.
Източник: plovdiv-online.com
КОМЕНТАРИ