Роман за сестрата на царица Йоанна Българска
Издателска къща „ ХЕРМЕС “
показва
ПРИНЦЕСАТА ОТ „ БУХЕНВАЛД “
от Ана Андреу Бакеро
Обем: 432 стр.
Цена: 22,95 лева
ISBN: 978-954-26-2386-1
Превод: Стела Илиева
Печалната история на Мафалда Савойска, сестра на кралица Йоанна Българска
Очаквайте на 27 август!
За книгата
Ваймар, Германия, 1945 година
Скоро след освобождението на концентрационния лагер „ Бухенвалд “ седем мъже от италианската „ Реджа Марина “ влизат в градското гробище и се насочат към безстопанствен сектор със забити в земята колове. След доста старания и огромна доза шанс намират имот номер 262, където съгласно регистъра почиват останките на unbekannte Frau – непозната жена. Когато изтръгват кола, виждат, че в основата му е написано име. Най-накрая могат да го заменят с паметната плоча, с която са се сдобили с цената на доста жертви в тези първи дни след края на войната. Сега към този момент гробът е маркиран уместно и злокобният номер е сменен със знатно име: Мафалда Савойска.
Романът наблюдава живота на италианската принцеса от най-изисканите дворци на Европа до концентрационния лагер „ Бухенвалд “, където е изпратена след залавянето ѝ на връщане от България от погребението на шурей ѝ цар Борис III. С риск за сигурността си Мафалда е решена да се добере до окупирания от нацистите Рим, с цел да се събере с децата си. А това решение ще предопредели ориста ѝ.
Интервю с авторката
И мам възприятието, че човечеството не е научило нищо, че сме обречени да повтаряме грешките от предишното.
Ана Андреу Бакеро е родена и израснала в Албасете, Испания. Завършва британска лингвистика в университета в Мурсия и технология на превода в Автономния университет на Барселона. Освен майчиния си кастилски, приказва каталунски, британски, немски и италиански. Кариерата ѝ е обвързвана с преподавателска активност и преводи за разнообразни издателства. През 2010 година разгласява книга с любопитни истории от света на литeратурата. Прави дебюта си в историческите романи с „ Принцесата на Бухенвалд “. В разнообразни интервали е живяла във Англия, Германия и Италия, а сега живее в Барселона.
Разкажете ни малко за себе си. К акво ви притегли към литературата?
От доста ранна възраст обичах да чета и когато пораснах и постъпих в университета, пристрастеността ми, естествено, се трансформира в моя специалност, първо като книжовен преводач, а по-късно и като публицист.
Защо решихте да разкажете историята на Мафалда Савойска?
За първи път чух за Мафалда напълно инцидентно, в един документален филм по RAI (съпругът ми е италианец и постоянно гледаме италианска телевизия), и въпреки че единствено загатнаха името ѝ, то незабавно разсъни любознанието и желанието ми да науча повече за нея. Тогава започнах да изследвам и скоро взех решение, че това е история, която си заслужава да бъде разказана.
Как успяхте да се потопите толкоз надълбоко в историческия подтекст и какви изследвания направихте за романа?
Извърших доста задълбочена изследователска работа, която включваше прочит както на университетски книги, по този начин и на биографиите на многочислени исторически персони, които след това се появиха в романа. Някои от материалите бяха доста значими, с цел да бъда допустимо най-точна с историческите обстоятелства, а други ми дадоха повече информация за Мафалда като персона и за нейния съкровен и прочувствен живот, като да вземем за пример биографията на един от синовете ѝ, Хайнрих. Посетих и няколко места, където е живяла, в това число Бухенвалд, и даже организирах изявление с един от италианските моряци, взели участие в търсенето на останките ѝ.
Споменавате България в романа си, като даже описвате визитата на цар Борис III при Хитлер и погребението му скоро по-късно. Откъде по черпи х те информация?
Част от нея взех от обичайните учебници по история, само че използвах и биографията на кралица Йоанна и свидетелствата на самия брачен партньор на Мафалда, Филип, до които имах достъп с помощта на автобиографията на сина му и на една чудесна книга, наречена „ Кралете и Райхът “ от Джонатан Петропулос. Намерих и фрагменти от погребението, които ми бяха доста потребни, с цел да добия визия за атмосферата на тези дни в България.
След публикуването на книгата ви се срещнахте с ъс Симеон Сакскобурготски, който е племенник на Мафалда . Разкажете ни за тази среща.
Това беше извънредно прекарване. Бях му изпратила образец от романа от вежливост, защото смятах за собствен дълг да го уведомя за съществуването му. След като го получи, той ми изпрати доста общителен имейл, а по-късно ми писа, с цел да ми заяви, че го е прочел и ме поздравява за резултата. Именно тогава ми предложи да се срещнем в резиденцията му в Мадрид и бих споделила, че това е едно от най-големите задоволения, които романът ми донесе. Проведохме дълъг диалог за самата Мафалда, за фамилията ѝ и за персоналните ѝ прекарвания. Той ме накара да се усещам доста удобно и ми сподели, че е бил прелестно сюрпризиран от отличната документална работа. Бях мощно впечатлена от личността му и непринуденото му поведение.
Не смятате ли, че през днешния ден повтаряме грешките от предишното? Какъв урок не сме си взели от събитията, довели до експлоадирането на Втората международна война?
Всъщност от време на време имам възприятието, че човечеството не е научило нищо, че сме обречени да повтаряме грешките от предишното. В процеса на изследване за романа си съумях да открия доста прилики сред събития от предишното и протичащото се през днешния ден. Едно от най-големите ми терзания е по какъв начин хората въобще не обръщат внимание на посланията, които някои политици насочат, а това е моментът, когато би трябвало да се задейства вътрешната тревога у всеки от нас. И, несъмнено, по какъв начин доста други се придържат единствено към това, което желаят да чуят, и омаловажават доста рискови изявления. Накратко, мисля, че би трябвало да сме по-малко толерантни към нетолерантността.
Откъс
Ваймар, Германия
1945 година
Слънцето към този момент изгряваше, когато група мъже прекоси входа на гробището и пое по алеята, водеща към южната част. Двама от тях носеха мраморната плоча, с която толкоз мъчно се бяха сдобили, а другите петима си бяха разпределили останалите такъми: желязна верига, четири пръта, дървен кръст и дребна ваза с цветя.
Апостоло Фуско вървеше малко по-назад и наблюдаваше шествието, тържествено напредващо към задачата си. За разлика от деня, в който за първи път стъпиха на това място, в този момент не се лутаха слепешката измежду гробовете, без да знаят къде да търсят, потиснати от тежката задача, с която бяха решили да се нагърбят. Този път те знаеха сигурно каква е тяхната орис и тази убеденост им вдъхваше жизнеспособност, която от дълго време бяха изгубили.
В този миг Апостоло Фуско се запита дали тази задача не беше повода той и неговите приятели да са към момента живи. От залавянето им при военния склад в Пула и през двете години затвор бяха виждали по какъв начин умират доста техни сънародници, някои поради безкрайните часове тежък труд, други, станали жертва на апетит или заболявания, и немалка част – убити от ръцете на похитителите си.
Те обаче имаха това, за което толкоз бяха копнели: свободата. И я получиха по най-неочаквания метод, без сражения и кръвопролития. За една нощ, изправени пред наближаващите съюзнически сили, нацистите се бяха разбягали като хлебарки под вдигнат камък.
Тогава, в един от тези смутни дни, които последваха идването на американската войска, те посетиха „ Бухенвалд “. Направиха го дружно с хилядите немски цивилни, които се стичаха от града, принудени от окупационните сили. Искаха да схванат дали това, което се говореше за този лагер, за това голямо заграждение на хълма Етерсберг, е правилно. Така беше. Всички тези зверства бяха същински: цялостните с голи трупове вагони, струпаната пепел до пещите на крематориума, медицинските опити, осъществявани в лазарета…
Там го научиха от устите на италианските пандизчии, които бяха оживели след този смут. И там взеха решение, че оттогава нататък ще имат една цел: да изпълнят клетвата, която бяха дали в деня на постъпването си в италианската Реджа Марина.
През идващите седмици страхът отстъпи място на безпокойството. Подобно на стотици други пленници, скитащи се напразно из града, те не знаеха по какъв начин и по кое време ще се завърнат по домовете си, в случай че въобще съществуваха още, а когато питаха, отговорът на военните управляващи постоянно беше един и същи: „ Трябва да изчакате “. Слава богу, те имаха задача за осъществяване, имаха тласък, който им даваше сили да устоят на тази неустановеност.
Руджери, който беше няколко крачки напред, спря в края на обрамчена с дървета пътека. Останалите се събраха към него и погледнаха напред. Пред тях се ширеше низина от пустеещи земи, контрастираща с останалата част на гробището. Там нямаше параклиси, мавзолеи или внушителни крипти, нито даже една надгробна плоча. Само редици от номерирани колове, отстоящи на няколко метра един от различен.
С решителността на човек, който се доближава към края на своя Кръстен път, седмината мъже потеглиха по една от тесните пътеки сред гробовете и застанаха пред този с номер 262.
Намирането на тази могила, идентична с другите в близост, беше най-трудната част и нееднократно бяха напът да се откажат. Но ненадейно един ден откриха запис с това немско име в регистъра. До него имаше къса записка: unbekannte Frau; „ незнайна жена “.
– Моментът настъпи – съобщи най-после Маняни.
Нямаше потребност да споделя нищо повече.
Авалоне отговаряше за изваждането на кола. Когато към този момент го държеше в ръцете си, още веднъж погледна издълбаното в дървото име, останало толкоз дълго прикрито подземен. Този надпис, който някой бе направил с вярата, че един ден ще излезе нескрито, беше безапелационното доказателство, потвърждението, че търсенето е завършило. След това Авалоне размени кола с елементарен буков кръст. После Коларуотоло и Пашуто опряха на него надгробната плоча. Това беше най-ценната част, тази, която им струваше най-скъпо. Бяха платили за нея с част от храната, която крадяха оттук-оттам и им служеше да оцеляват през тези дни, когато съвсем никой нямаше какво да яде.
Сетне, откакто отбелязаха мястото с четирите пръта и го оградиха с веригата, с цел да не може никой по нехайство да стъпи върху този дребен правоъгълник земя, сложиха до гроба вазичката с цветя.
Когато завършиха, се загледаха в резултата от напъните си със свити сърца, изпълнени със комбинация от горест и удовлетворение, и още един път безмълвно прочетоха надписа, който Митрано усърдно беше издялал. „ На Мафалда Савойска, от моряците от Гаета: Корадо Маняни, Антонио Митрано, Джовани Коларуотоло, Еразмо Пашуто, Джозуе Авалоне, Апостоло Фуско и Антонио Руджери “.
показва
ПРИНЦЕСАТА ОТ „ БУХЕНВАЛД “
от Ана Андреу Бакеро
Обем: 432 стр.
Цена: 22,95 лева
ISBN: 978-954-26-2386-1
Превод: Стела Илиева
Печалната история на Мафалда Савойска, сестра на кралица Йоанна Българска
Очаквайте на 27 август!
За книгата
Ваймар, Германия, 1945 година
Скоро след освобождението на концентрационния лагер „ Бухенвалд “ седем мъже от италианската „ Реджа Марина “ влизат в градското гробище и се насочат към безстопанствен сектор със забити в земята колове. След доста старания и огромна доза шанс намират имот номер 262, където съгласно регистъра почиват останките на unbekannte Frau – непозната жена. Когато изтръгват кола, виждат, че в основата му е написано име. Най-накрая могат да го заменят с паметната плоча, с която са се сдобили с цената на доста жертви в тези първи дни след края на войната. Сега към този момент гробът е маркиран уместно и злокобният номер е сменен със знатно име: Мафалда Савойска.
Романът наблюдава живота на италианската принцеса от най-изисканите дворци на Европа до концентрационния лагер „ Бухенвалд “, където е изпратена след залавянето ѝ на връщане от България от погребението на шурей ѝ цар Борис III. С риск за сигурността си Мафалда е решена да се добере до окупирания от нацистите Рим, с цел да се събере с децата си. А това решение ще предопредели ориста ѝ.
Интервю с авторката
И мам възприятието, че човечеството не е научило нищо, че сме обречени да повтаряме грешките от предишното.
Ана Андреу Бакеро е родена и израснала в Албасете, Испания. Завършва британска лингвистика в университета в Мурсия и технология на превода в Автономния университет на Барселона. Освен майчиния си кастилски, приказва каталунски, британски, немски и италиански. Кариерата ѝ е обвързвана с преподавателска активност и преводи за разнообразни издателства. През 2010 година разгласява книга с любопитни истории от света на литeратурата. Прави дебюта си в историческите романи с „ Принцесата на Бухенвалд “. В разнообразни интервали е живяла във Англия, Германия и Италия, а сега живее в Барселона.
Разкажете ни малко за себе си. К акво ви притегли към литературата?
От доста ранна възраст обичах да чета и когато пораснах и постъпих в университета, пристрастеността ми, естествено, се трансформира в моя специалност, първо като книжовен преводач, а по-късно и като публицист.
Защо решихте да разкажете историята на Мафалда Савойска?
За първи път чух за Мафалда напълно инцидентно, в един документален филм по RAI (съпругът ми е италианец и постоянно гледаме италианска телевизия), и въпреки че единствено загатнаха името ѝ, то незабавно разсъни любознанието и желанието ми да науча повече за нея. Тогава започнах да изследвам и скоро взех решение, че това е история, която си заслужава да бъде разказана.
Как успяхте да се потопите толкоз надълбоко в историческия подтекст и какви изследвания направихте за романа?
Извърших доста задълбочена изследователска работа, която включваше прочит както на университетски книги, по този начин и на биографиите на многочислени исторически персони, които след това се появиха в романа. Някои от материалите бяха доста значими, с цел да бъда допустимо най-точна с историческите обстоятелства, а други ми дадоха повече информация за Мафалда като персона и за нейния съкровен и прочувствен живот, като да вземем за пример биографията на един от синовете ѝ, Хайнрих. Посетих и няколко места, където е живяла, в това число Бухенвалд, и даже организирах изявление с един от италианските моряци, взели участие в търсенето на останките ѝ.
Споменавате България в романа си, като даже описвате визитата на цар Борис III при Хитлер и погребението му скоро по-късно. Откъде по черпи х те информация?
Част от нея взех от обичайните учебници по история, само че използвах и биографията на кралица Йоанна и свидетелствата на самия брачен партньор на Мафалда, Филип, до които имах достъп с помощта на автобиографията на сина му и на една чудесна книга, наречена „ Кралете и Райхът “ от Джонатан Петропулос. Намерих и фрагменти от погребението, които ми бяха доста потребни, с цел да добия визия за атмосферата на тези дни в България.
След публикуването на книгата ви се срещнахте с ъс Симеон Сакскобурготски, който е племенник на Мафалда . Разкажете ни за тази среща.
Това беше извънредно прекарване. Бях му изпратила образец от романа от вежливост, защото смятах за собствен дълг да го уведомя за съществуването му. След като го получи, той ми изпрати доста общителен имейл, а по-късно ми писа, с цел да ми заяви, че го е прочел и ме поздравява за резултата. Именно тогава ми предложи да се срещнем в резиденцията му в Мадрид и бих споделила, че това е едно от най-големите задоволения, които романът ми донесе. Проведохме дълъг диалог за самата Мафалда, за фамилията ѝ и за персоналните ѝ прекарвания. Той ме накара да се усещам доста удобно и ми сподели, че е бил прелестно сюрпризиран от отличната документална работа. Бях мощно впечатлена от личността му и непринуденото му поведение.
Не смятате ли, че през днешния ден повтаряме грешките от предишното? Какъв урок не сме си взели от събитията, довели до експлоадирането на Втората международна война?
Всъщност от време на време имам възприятието, че човечеството не е научило нищо, че сме обречени да повтаряме грешките от предишното. В процеса на изследване за романа си съумях да открия доста прилики сред събития от предишното и протичащото се през днешния ден. Едно от най-големите ми терзания е по какъв начин хората въобще не обръщат внимание на посланията, които някои политици насочат, а това е моментът, когато би трябвало да се задейства вътрешната тревога у всеки от нас. И, несъмнено, по какъв начин доста други се придържат единствено към това, което желаят да чуят, и омаловажават доста рискови изявления. Накратко, мисля, че би трябвало да сме по-малко толерантни към нетолерантността.
Откъс
Ваймар, Германия
1945 година
Слънцето към този момент изгряваше, когато група мъже прекоси входа на гробището и пое по алеята, водеща към южната част. Двама от тях носеха мраморната плоча, с която толкоз мъчно се бяха сдобили, а другите петима си бяха разпределили останалите такъми: желязна верига, четири пръта, дървен кръст и дребна ваза с цветя.
Апостоло Фуско вървеше малко по-назад и наблюдаваше шествието, тържествено напредващо към задачата си. За разлика от деня, в който за първи път стъпиха на това място, в този момент не се лутаха слепешката измежду гробовете, без да знаят къде да търсят, потиснати от тежката задача, с която бяха решили да се нагърбят. Този път те знаеха сигурно каква е тяхната орис и тази убеденост им вдъхваше жизнеспособност, която от дълго време бяха изгубили.
В този миг Апостоло Фуско се запита дали тази задача не беше повода той и неговите приятели да са към момента живи. От залавянето им при военния склад в Пула и през двете години затвор бяха виждали по какъв начин умират доста техни сънародници, някои поради безкрайните часове тежък труд, други, станали жертва на апетит или заболявания, и немалка част – убити от ръцете на похитителите си.
Те обаче имаха това, за което толкоз бяха копнели: свободата. И я получиха по най-неочаквания метод, без сражения и кръвопролития. За една нощ, изправени пред наближаващите съюзнически сили, нацистите се бяха разбягали като хлебарки под вдигнат камък.
Тогава, в един от тези смутни дни, които последваха идването на американската войска, те посетиха „ Бухенвалд “. Направиха го дружно с хилядите немски цивилни, които се стичаха от града, принудени от окупационните сили. Искаха да схванат дали това, което се говореше за този лагер, за това голямо заграждение на хълма Етерсберг, е правилно. Така беше. Всички тези зверства бяха същински: цялостните с голи трупове вагони, струпаната пепел до пещите на крематориума, медицинските опити, осъществявани в лазарета…
Там го научиха от устите на италианските пандизчии, които бяха оживели след този смут. И там взеха решение, че оттогава нататък ще имат една цел: да изпълнят клетвата, която бяха дали в деня на постъпването си в италианската Реджа Марина.
През идващите седмици страхът отстъпи място на безпокойството. Подобно на стотици други пленници, скитащи се напразно из града, те не знаеха по какъв начин и по кое време ще се завърнат по домовете си, в случай че въобще съществуваха още, а когато питаха, отговорът на военните управляващи постоянно беше един и същи: „ Трябва да изчакате “. Слава богу, те имаха задача за осъществяване, имаха тласък, който им даваше сили да устоят на тази неустановеност.
Руджери, който беше няколко крачки напред, спря в края на обрамчена с дървета пътека. Останалите се събраха към него и погледнаха напред. Пред тях се ширеше низина от пустеещи земи, контрастираща с останалата част на гробището. Там нямаше параклиси, мавзолеи или внушителни крипти, нито даже една надгробна плоча. Само редици от номерирани колове, отстоящи на няколко метра един от различен.
С решителността на човек, който се доближава към края на своя Кръстен път, седмината мъже потеглиха по една от тесните пътеки сред гробовете и застанаха пред този с номер 262.
Намирането на тази могила, идентична с другите в близост, беше най-трудната част и нееднократно бяха напът да се откажат. Но ненадейно един ден откриха запис с това немско име в регистъра. До него имаше къса записка: unbekannte Frau; „ незнайна жена “.
– Моментът настъпи – съобщи най-после Маняни.
Нямаше потребност да споделя нищо повече.
Авалоне отговаряше за изваждането на кола. Когато към този момент го държеше в ръцете си, още веднъж погледна издълбаното в дървото име, останало толкоз дълго прикрито подземен. Този надпис, който някой бе направил с вярата, че един ден ще излезе нескрито, беше безапелационното доказателство, потвърждението, че търсенето е завършило. След това Авалоне размени кола с елементарен буков кръст. После Коларуотоло и Пашуто опряха на него надгробната плоча. Това беше най-ценната част, тази, която им струваше най-скъпо. Бяха платили за нея с част от храната, която крадяха оттук-оттам и им служеше да оцеляват през тези дни, когато съвсем никой нямаше какво да яде.
Сетне, откакто отбелязаха мястото с четирите пръта и го оградиха с веригата, с цел да не може никой по нехайство да стъпи върху този дребен правоъгълник земя, сложиха до гроба вазичката с цветя.
Когато завършиха, се загледаха в резултата от напъните си със свити сърца, изпълнени със комбинация от горест и удовлетворение, и още един път безмълвно прочетоха надписа, който Митрано усърдно беше издялал. „ На Мафалда Савойска, от моряците от Гаета: Корадо Маняни, Антонио Митрано, Джовани Коларуотоло, Еразмо Пашуто, Джозуе Авалоне, Апостоло Фуско и Антонио Руджери “.
Източник: plovdiv-online.com
КОМЕНТАРИ