Нов роман от Ивинела Самуилова
Издателска къща „ ХЕРМЕС “
п редставя
ОТ ВЪРХА НА ПЕРОТО
от Ивинела Самуилова
размер: 208 стр.
цена 17,95 лева (мека)
ISBN 978-954-26-2299-4 (мека)
цена 21,95 лева (твърда)
ISBN 978-954-26-2320-5 (твърда)
Нов разказ от една от най-обичаните модерни български авторки!
Очаквайте на 17 октомври!
За създателя
Ивинела Самуилова е един от най-популярните и обичани модерни български създатели. Всяка една от книгите й е отличена с най-важната от всички награди – любовта и признанието на читателите. От дебютния й разказ „ Животът може да е знамение “ до последния – „ От върха на перото “, авторката утвърждава веруюто си, че човек няма потребност от поуки, а от ентусиазъм за живота.
По думите на читателите й, творбите на Ивинела Самуилова носят светлина и просвещават, подаряват разтуха и вяра, разсънват наслада и вдъхновение.
Ивинела Самуилова е родена през 1971 година в град Севлиево. Завършила е езикова гимназия с испански и британски език и има магистърска степен по богословие.
Освен като публицист, през последните години богословката с надарено перо се наложи и като преводач от испански и британски език. Сред емблематичните й преводи са романи от актуалната испанска писателка Мамен Санчес и класики от Джейн Остин.
За книгата
За да разберем същинската природа на индивида, би трябвало да разберем светците.
Габриел Марсел
Наистина ли човек се приспособява към пошлото толкоз елементарно, че да изгуби интерес към съвършенството, за което е предназначен от Твореца си? Как езикът ни е обвързван със светостта и хубостта? И по какъв начин откликът на красивото може да възвърне насладата от живота и да върне в него светлината? Това са някои от въпросите, които тази книга слага.
Определяна от читатели като създател със саморасъл жанр, който написа за значимите неща мъдро и леко, в романа „ От върха на перото “ Ивинела Самуилова ни води до най-дълбокия източник на персоналната ни и национална жизненост. Освен че насочва вдъхновяващо обръщение, тази книга припомня внимателно за отговорността ни към нашите деца.
За да се разтуши от мрачните си мисли, подбудени от злободневието, познатата на читателите от „ Бабо, разкажи ми спомен “ и „ Тъй рече баба Ега “ основна героиня посещава обичания си Търновград. Целта й е да прегледа стенописите в Арбанашките църкви поради материал за светостта, върху който работи. Но когато инцидентно попада на публикация за уроци по краснопис, тя взема решение да пооправи и почерка си. Срещата й с възрастния калиграф Владимир обаче се оказва начало на неподозирано по своята дълбочина духовно странствуване. Краснописанието освен ще възроди душата й, само че и ще я води при тайната на старобългарската книга.
Старата столица е подготвила още изненади за младата богословка и тя е въвлечена в учебна организация за честването на 24 май. Поканата на шефа господин Болярски да взе участие в разискването на открит урок за стила „ плетение словес “ на Търновската книжовна школа я трансформира в съизвършител на концепцията му да вкара в образователния развой правилото „ по лепоте “, употребен от старите книжовници. Ентусиазмът на физика Болярски и необикновеният му метод да преподава учудване са заразителни и двамата бързо намират общ език. И излиза наяве, че физиката и метафизиката са една и съща страна на битието, в което е настанен индивидът, копнеещ да осмисли земния си живот, да го извая красиво, да го извърши с положително и наслада.
Откъс
Стигам Велико Търново „ по разписание “ и откривам адреса напълно елементарно – остаряла градска къща на високото в централната част, над факултета по изобразително изкуство. Като по знамение намирам свободно за паркиране място съвсем пред къщата и до момента в който изчаквам в колата няколко минути, с цел да не подранявам, виждам надпис, надраскан с черен спрей върху стената на явно зарязан градеж малко по-нататък: „ Да си добре пригоден към болно общество не е симптом на положително здраве “. Трудно за оборване изказване, мисля си. В четиринадесет часа без пет минути излизам от колата и като стоя пред входната врата с номер 71, натискам звънеца. Струва ми се, че очаквам цяла безкрайност, и таман се поканвам да позвъня наново, когато от вътрешната страна долавям звук от стъпки и след момент вратата се отваря. Очаквала съм да видя мъж и по тази причина се сюрпризирам, когато на прага се появява жена. Не е първа младост, може би на към седемдесет години, облечена семпло, само че елегатно, и с прибрана в кок светлоруса коса. Във типа, осанката и излъчването й има някаква благородна, сдържана изтънченост, която доста тъкмо покрива визията ми за същинска дама.
– Вие би трябвало да сте новата ученичка на Владимир – произнася дамата общително и със сърдечна усмивка.
Опитвам се да потисна чувството за личната си грубост и да отвърна уместно на фината й привлекателност, а тя, като ме кани с хубав жест да вляза, прибавя:
– Извинете, че ви накарахме да чакате, само че към този момент сме малко трудноподвижни. Аз съм Лидия, брачната половинка. Заповядайте.
Госпожата ме вкарва в антрето, а оттова ме повежда по кулоар. Тъй като вървим бавно, имам опция да се огледам. Още в антрето ми прави усещане ситуацията – може би малко поовехтяла, само че излъчваща по едно и също време великолепие и елементарност – композиция, за която ми хрумва определението „ аристократична аскеза “. Вероятно тъй като в нея няма нищо от натруфения до кичозност демонстративен лукс на всякакви новобогаташи с искания на аристократи.
Усещането ми за напълно друга, духовна аристократичност на жителите на този дом се затвърждава, когато Лидия ме вкарва в кабинета на брачна половинка си и се оказвам лице в лице с мъжа, чиито вежливи маниери толкоз са ме впечатлили по телефона преди няколко часа. Той е на почти същата възраст като брачната половинка си, строен и непретенциозно, само че спретнато облечен, с изцяло бяла коса и добре завършена, също напълно бяла брада и с очила.
– Владо, тази красива млада дама е новата ти ученичка – показва ме благо дамата.
Господинът подвига глава и незабавно става от писалището си – същинско старинно писалище от солидна дървесина с надградена библиотека – и като идва до мен и ми подава ръка, изрича приветливо:
– Драго ми е да се срещнем онлайн.
– Благодаря, че откликнахте по този начин неотложно на молбата ми – откликвам, като се пробвам да се държа на равнище и да прикрия стеснението си с усмивка.
Докато изговарям тези думи, виждам, че мъжът като че ли се взира в очите ми – не упорито, само че сякаш се пробва да зърне нещо там, без да се натрапва.
– Аз благодаря за проявения интерес – отвръща и като показва с ръка към кръглата – също старинна и от солидно дърво маса в средата на стаята, ме приканва да седна: – Заповядайте.
Докато се настанявам, съумявам незадълбочено да огледам кабинета на калиграфа. Обзавеждането като че ли изцяло подхожда на заниманието на жителя си с хармоничната композиция от прави и заоблени линии на мебелите, симетрията в подредбата и изящните, само че сдържани и напълно на мястото си акценти.
– Е, аз ще ви оставя да работите на мира – споделя Лидия, само че преди да излезе от стаята, се обръща към мен: – Бихте ли желали чаша чай или лимонада?
Чудя се дали по-благоприлично е да откажа, или да приема, защото не съм жадна, само че домакинът поставя завършек на съмнението ми с думите:
– Препоръчвам ви да опитате лимонадата. Специалитет е на брачната половинка ми и е божествена.
– В подобен случай на драго сърце ще я опитвам. Благодаря ви, Лидия – откликвам и с известна подигравка си споделям, че от толкоз усърдие да се държа общително след двата часа в тази среда кръвта ми може да е посиняла.
Явно примитивността е станала в действителност повсеместна тоналност на общуването, щом толкоз ме впечатлява „ културното “ поведение.
Когато оставаме сами, възрастният калиграф се обръща към мен с въпроса:
– Мога ли да узная какъв е вашият претекст да се занимавате с краснопис?
Така заложен, въпросът му малко ме стъписва. Запитвам се дали не съм основала у индивида неправилно усещане или очакване.
– Не съм сигурна дали желая да се занимавам с краснопис – вземам решение да бъда откровена. – Забелязах, че почеркът ми в последно време е станал по-грозен от нормалното и даже аз самата се озорвам да го разгадавам. Затова, когато тази заран видях обявата, си помислих, че някой и различен урок може да ми бъде от изгода да пооправя краснописа си.
– Това, единствено да подобрите краснописа си, също е опция – отвръща господинът, само че след момент прибавя нещо, с което ме изненадва: – Струва ми се обаче, че повода да се обадите е по-дълбока.
Констатацията му ме кара да се раздвижа на стола. Не знам какво да отговоря и единствено се усмихвам с неудобството на човек, заловен натясно. Той незабавно долавя терзанието ми.
– Простете, в случай че бъркам или съм си разрешил прекалено много. Мога ли да ви помоля да напишете нещо – сменя тематиката и като взема лист хартия от купчинка на масата до него, както и химикал от моливника в профил, ги слага пред мен.
– Какво да напиша? – запитвам.
Чувствам се неудобно.
– Няма значение. Каквото ви пристигна първо на мозъка. Нещо малко.
Сещам се за надписа, който съм видяла доскоро извън, и изписвам: „ Да си добре пригоден към болно общество не е симптом на положително здраве “. Усещам, че несъзнателно се старая да пиша по-красиво, в сравнение с когато надрасквам в тетрадката си вкъщи, въпреки че резултатът от това усърдие не е изключително огромен. Подавам листа на калиграфа, а той единствено го поглежда, кимва и ми го връща. Почти обидно е какъв брой малко внимание му отделя.
– Благодаря ви. А може ли в този момент аз да ви продиктувам нещо, което да запишете? – пита и когато кимвам, прибавя: – Вие сте богослов, нали вярно съм схванал?
Отново безмълвно кимвам.
– Добре. Нека тогава да запишем следното… – споделя и стартира да диктува.
Не довършва обаче, тъй като вижда, че няма потребност. Знам прелестно този стих. От Псалтира е и е един от обичаните ми: „ Както кошута жадува за водни потоци, така и душата ми, Боже, копнее за тебе “.
Вдигам взор, с цел да ревизира дали това, което съм написала, е задоволително, и виждам, че ме гледа деликатно. Понечвам да му подам отново листа, само че той ме възпира с жест и споделя:
– Добих визия, а вие несъмнено и сама забелязвате разликата.
В този миг влиза Лидия и внимателно, с цел да не ни прекъсва, единствено оставя по чаша лимонада пред всеки от двама ни и излиза. Появата й не може да е по-своевременна. Не знам за какво се усещам толкоз смутена, само че сръбвам няколко глътки от течността, ненадейно ожадняла повече, в сравнение с кошутата от псалома на цар Давид.
– Харесва ли ви? – пита господинът и тъй като поглеждам към листа си, прецизира: – Лимонадата.
– О! Чудесна е! Наистина е божествена! – откликвам прибързано, укорявайки се за нетактичността си.
– Радвам се, че не съм ви подвел – отвръща той с усмивка, а след това прибавя съществено: – Що се отнася до почерка, аз го назовавам ключ към душата на индивида. Няма да е пресилено, в случай че кажем, че върха на перото разкрива тайните на душата. Но посредством калиграфията човек освен може да усъвършенства и да усъвършенства писмото си, само че самото писмо въздейства върху неговия темперамент и трансформира личността му.
Думите му ми припомнят какво ми е споделила по-рано през днешния ден баба.
– Автентичният ръкопис споделя за индивида – продължава калиграфът. – Сега ще ви покажа – споделя и като се изправя, отива до библиотеката на писалището и взема от първата етажерка книга. Отваря я като че ли слепешката и когато още веднъж сяда до масата, обръща книгата към мен и ми демонстрира: – Ето, погледнете! Това са факсимилета от подписи на хора, за които несъмнено сте чували, тъй като са известни исторически персони от деветнадесети век. Вижте каква жива памет носят ръкописите за тези хора – разпростира една след друга страниците мъжът, – за техните мисли и дейности, за положението на душата им сега, когато са писали. Забележете какъв брой разнообразни по гъвкавост са тези почерци: от умерено течащи линии до напряко хулиганско отношение към листа. Но по това време думата и буквата са живели неотлъчно, следвайки интонацията на речта, а ритъмът на почерка е предавал динамичността на вътрешния живот у живия човек – споделя и като оставя разтворената книга пред мен, прибавя: – Сега хората не смеят да пишат на ръка, а скоро несъмнено няма и да могат. Прогресът прави индивида все по-несвободен, все по-безжизнен вътрешно и все по-мълчалив за значимите неща.
И аз съм безмълвна, тъй като нямам какво да кажа сега, и по тази причина неудобно не преставам да раззеленявам книгата пред мен.
– Не е ли парадоксално, че във време, в което човешката независимост е сложена на фундамент, човек става все по-несвободен? – задава в този момент риторичен въпрос мъжът. – Затова на калиграфията може да се гледа като на активност аскеза: т.е. духовна процедура, чието постоянно практикуване освобождава човек вътрешно от робуването на света, разчиства вътрешното пространство, с цел да се трансформира душата, при постоянни грижи, в градина, в която постоянно можеш да намериш покой и хубост, наслада и мир. Ръката, която се старае да написа красиво, изкоренява плевелите, облагородява почвата, засажда цветя и потребни растения, основава естетика и хубост, дисциплинира тялото и ума…
п редставя
ОТ ВЪРХА НА ПЕРОТО
от Ивинела Самуилова
размер: 208 стр.
цена 17,95 лева (мека)
ISBN 978-954-26-2299-4 (мека)
цена 21,95 лева (твърда)
ISBN 978-954-26-2320-5 (твърда)
Нов разказ от една от най-обичаните модерни български авторки!
Очаквайте на 17 октомври!
За създателя
Ивинела Самуилова е един от най-популярните и обичани модерни български създатели. Всяка една от книгите й е отличена с най-важната от всички награди – любовта и признанието на читателите. От дебютния й разказ „ Животът може да е знамение “ до последния – „ От върха на перото “, авторката утвърждава веруюто си, че човек няма потребност от поуки, а от ентусиазъм за живота.
По думите на читателите й, творбите на Ивинела Самуилова носят светлина и просвещават, подаряват разтуха и вяра, разсънват наслада и вдъхновение.
Ивинела Самуилова е родена през 1971 година в град Севлиево. Завършила е езикова гимназия с испански и британски език и има магистърска степен по богословие.
Освен като публицист, през последните години богословката с надарено перо се наложи и като преводач от испански и британски език. Сред емблематичните й преводи са романи от актуалната испанска писателка Мамен Санчес и класики от Джейн Остин.
За книгата
За да разберем същинската природа на индивида, би трябвало да разберем светците.
Габриел Марсел
Наистина ли човек се приспособява към пошлото толкоз елементарно, че да изгуби интерес към съвършенството, за което е предназначен от Твореца си? Как езикът ни е обвързван със светостта и хубостта? И по какъв начин откликът на красивото може да възвърне насладата от живота и да върне в него светлината? Това са някои от въпросите, които тази книга слага.
Определяна от читатели като създател със саморасъл жанр, който написа за значимите неща мъдро и леко, в романа „ От върха на перото “ Ивинела Самуилова ни води до най-дълбокия източник на персоналната ни и национална жизненост. Освен че насочва вдъхновяващо обръщение, тази книга припомня внимателно за отговорността ни към нашите деца.
За да се разтуши от мрачните си мисли, подбудени от злободневието, познатата на читателите от „ Бабо, разкажи ми спомен “ и „ Тъй рече баба Ега “ основна героиня посещава обичания си Търновград. Целта й е да прегледа стенописите в Арбанашките църкви поради материал за светостта, върху който работи. Но когато инцидентно попада на публикация за уроци по краснопис, тя взема решение да пооправи и почерка си. Срещата й с възрастния калиграф Владимир обаче се оказва начало на неподозирано по своята дълбочина духовно странствуване. Краснописанието освен ще възроди душата й, само че и ще я води при тайната на старобългарската книга.
Старата столица е подготвила още изненади за младата богословка и тя е въвлечена в учебна организация за честването на 24 май. Поканата на шефа господин Болярски да взе участие в разискването на открит урок за стила „ плетение словес “ на Търновската книжовна школа я трансформира в съизвършител на концепцията му да вкара в образователния развой правилото „ по лепоте “, употребен от старите книжовници. Ентусиазмът на физика Болярски и необикновеният му метод да преподава учудване са заразителни и двамата бързо намират общ език. И излиза наяве, че физиката и метафизиката са една и съща страна на битието, в което е настанен индивидът, копнеещ да осмисли земния си живот, да го извая красиво, да го извърши с положително и наслада.
Откъс
Стигам Велико Търново „ по разписание “ и откривам адреса напълно елементарно – остаряла градска къща на високото в централната част, над факултета по изобразително изкуство. Като по знамение намирам свободно за паркиране място съвсем пред къщата и до момента в който изчаквам в колата няколко минути, с цел да не подранявам, виждам надпис, надраскан с черен спрей върху стената на явно зарязан градеж малко по-нататък: „ Да си добре пригоден към болно общество не е симптом на положително здраве “. Трудно за оборване изказване, мисля си. В четиринадесет часа без пет минути излизам от колата и като стоя пред входната врата с номер 71, натискам звънеца. Струва ми се, че очаквам цяла безкрайност, и таман се поканвам да позвъня наново, когато от вътрешната страна долавям звук от стъпки и след момент вратата се отваря. Очаквала съм да видя мъж и по тази причина се сюрпризирам, когато на прага се появява жена. Не е първа младост, може би на към седемдесет години, облечена семпло, само че елегатно, и с прибрана в кок светлоруса коса. Във типа, осанката и излъчването й има някаква благородна, сдържана изтънченост, която доста тъкмо покрива визията ми за същинска дама.
– Вие би трябвало да сте новата ученичка на Владимир – произнася дамата общително и със сърдечна усмивка.
Опитвам се да потисна чувството за личната си грубост и да отвърна уместно на фината й привлекателност, а тя, като ме кани с хубав жест да вляза, прибавя:
– Извинете, че ви накарахме да чакате, само че към този момент сме малко трудноподвижни. Аз съм Лидия, брачната половинка. Заповядайте.
Госпожата ме вкарва в антрето, а оттова ме повежда по кулоар. Тъй като вървим бавно, имам опция да се огледам. Още в антрето ми прави усещане ситуацията – може би малко поовехтяла, само че излъчваща по едно и също време великолепие и елементарност – композиция, за която ми хрумва определението „ аристократична аскеза “. Вероятно тъй като в нея няма нищо от натруфения до кичозност демонстративен лукс на всякакви новобогаташи с искания на аристократи.
Усещането ми за напълно друга, духовна аристократичност на жителите на този дом се затвърждава, когато Лидия ме вкарва в кабинета на брачна половинка си и се оказвам лице в лице с мъжа, чиито вежливи маниери толкоз са ме впечатлили по телефона преди няколко часа. Той е на почти същата възраст като брачната половинка си, строен и непретенциозно, само че спретнато облечен, с изцяло бяла коса и добре завършена, също напълно бяла брада и с очила.
– Владо, тази красива млада дама е новата ти ученичка – показва ме благо дамата.
Господинът подвига глава и незабавно става от писалището си – същинско старинно писалище от солидна дървесина с надградена библиотека – и като идва до мен и ми подава ръка, изрича приветливо:
– Драго ми е да се срещнем онлайн.
– Благодаря, че откликнахте по този начин неотложно на молбата ми – откликвам, като се пробвам да се държа на равнище и да прикрия стеснението си с усмивка.
Докато изговарям тези думи, виждам, че мъжът като че ли се взира в очите ми – не упорито, само че сякаш се пробва да зърне нещо там, без да се натрапва.
– Аз благодаря за проявения интерес – отвръща и като показва с ръка към кръглата – също старинна и от солидно дърво маса в средата на стаята, ме приканва да седна: – Заповядайте.
Докато се настанявам, съумявам незадълбочено да огледам кабинета на калиграфа. Обзавеждането като че ли изцяло подхожда на заниманието на жителя си с хармоничната композиция от прави и заоблени линии на мебелите, симетрията в подредбата и изящните, само че сдържани и напълно на мястото си акценти.
– Е, аз ще ви оставя да работите на мира – споделя Лидия, само че преди да излезе от стаята, се обръща към мен: – Бихте ли желали чаша чай или лимонада?
Чудя се дали по-благоприлично е да откажа, или да приема, защото не съм жадна, само че домакинът поставя завършек на съмнението ми с думите:
– Препоръчвам ви да опитате лимонадата. Специалитет е на брачната половинка ми и е божествена.
– В подобен случай на драго сърце ще я опитвам. Благодаря ви, Лидия – откликвам и с известна подигравка си споделям, че от толкоз усърдие да се държа общително след двата часа в тази среда кръвта ми може да е посиняла.
Явно примитивността е станала в действителност повсеместна тоналност на общуването, щом толкоз ме впечатлява „ културното “ поведение.
Когато оставаме сами, възрастният калиграф се обръща към мен с въпроса:
– Мога ли да узная какъв е вашият претекст да се занимавате с краснопис?
Така заложен, въпросът му малко ме стъписва. Запитвам се дали не съм основала у индивида неправилно усещане или очакване.
– Не съм сигурна дали желая да се занимавам с краснопис – вземам решение да бъда откровена. – Забелязах, че почеркът ми в последно време е станал по-грозен от нормалното и даже аз самата се озорвам да го разгадавам. Затова, когато тази заран видях обявата, си помислих, че някой и различен урок може да ми бъде от изгода да пооправя краснописа си.
– Това, единствено да подобрите краснописа си, също е опция – отвръща господинът, само че след момент прибавя нещо, с което ме изненадва: – Струва ми се обаче, че повода да се обадите е по-дълбока.
Констатацията му ме кара да се раздвижа на стола. Не знам какво да отговоря и единствено се усмихвам с неудобството на човек, заловен натясно. Той незабавно долавя терзанието ми.
– Простете, в случай че бъркам или съм си разрешил прекалено много. Мога ли да ви помоля да напишете нещо – сменя тематиката и като взема лист хартия от купчинка на масата до него, както и химикал от моливника в профил, ги слага пред мен.
– Какво да напиша? – запитвам.
Чувствам се неудобно.
– Няма значение. Каквото ви пристигна първо на мозъка. Нещо малко.
Сещам се за надписа, който съм видяла доскоро извън, и изписвам: „ Да си добре пригоден към болно общество не е симптом на положително здраве “. Усещам, че несъзнателно се старая да пиша по-красиво, в сравнение с когато надрасквам в тетрадката си вкъщи, въпреки че резултатът от това усърдие не е изключително огромен. Подавам листа на калиграфа, а той единствено го поглежда, кимва и ми го връща. Почти обидно е какъв брой малко внимание му отделя.
– Благодаря ви. А може ли в този момент аз да ви продиктувам нещо, което да запишете? – пита и когато кимвам, прибавя: – Вие сте богослов, нали вярно съм схванал?
Отново безмълвно кимвам.
– Добре. Нека тогава да запишем следното… – споделя и стартира да диктува.
Не довършва обаче, тъй като вижда, че няма потребност. Знам прелестно този стих. От Псалтира е и е един от обичаните ми: „ Както кошута жадува за водни потоци, така и душата ми, Боже, копнее за тебе “.
Вдигам взор, с цел да ревизира дали това, което съм написала, е задоволително, и виждам, че ме гледа деликатно. Понечвам да му подам отново листа, само че той ме възпира с жест и споделя:
– Добих визия, а вие несъмнено и сама забелязвате разликата.
В този миг влиза Лидия и внимателно, с цел да не ни прекъсва, единствено оставя по чаша лимонада пред всеки от двама ни и излиза. Появата й не може да е по-своевременна. Не знам за какво се усещам толкоз смутена, само че сръбвам няколко глътки от течността, ненадейно ожадняла повече, в сравнение с кошутата от псалома на цар Давид.
– Харесва ли ви? – пита господинът и тъй като поглеждам към листа си, прецизира: – Лимонадата.
– О! Чудесна е! Наистина е божествена! – откликвам прибързано, укорявайки се за нетактичността си.
– Радвам се, че не съм ви подвел – отвръща той с усмивка, а след това прибавя съществено: – Що се отнася до почерка, аз го назовавам ключ към душата на индивида. Няма да е пресилено, в случай че кажем, че върха на перото разкрива тайните на душата. Но посредством калиграфията човек освен може да усъвършенства и да усъвършенства писмото си, само че самото писмо въздейства върху неговия темперамент и трансформира личността му.
Думите му ми припомнят какво ми е споделила по-рано през днешния ден баба.
– Автентичният ръкопис споделя за индивида – продължава калиграфът. – Сега ще ви покажа – споделя и като се изправя, отива до библиотеката на писалището и взема от първата етажерка книга. Отваря я като че ли слепешката и когато още веднъж сяда до масата, обръща книгата към мен и ми демонстрира: – Ето, погледнете! Това са факсимилета от подписи на хора, за които несъмнено сте чували, тъй като са известни исторически персони от деветнадесети век. Вижте каква жива памет носят ръкописите за тези хора – разпростира една след друга страниците мъжът, – за техните мисли и дейности, за положението на душата им сега, когато са писали. Забележете какъв брой разнообразни по гъвкавост са тези почерци: от умерено течащи линии до напряко хулиганско отношение към листа. Но по това време думата и буквата са живели неотлъчно, следвайки интонацията на речта, а ритъмът на почерка е предавал динамичността на вътрешния живот у живия човек – споделя и като оставя разтворената книга пред мен, прибавя: – Сега хората не смеят да пишат на ръка, а скоро несъмнено няма и да могат. Прогресът прави индивида все по-несвободен, все по-безжизнен вътрешно и все по-мълчалив за значимите неща.
И аз съм безмълвна, тъй като нямам какво да кажа сега, и по тази причина неудобно не преставам да раззеленявам книгата пред мен.
– Не е ли парадоксално, че във време, в което човешката независимост е сложена на фундамент, човек става все по-несвободен? – задава в този момент риторичен въпрос мъжът. – Затова на калиграфията може да се гледа като на активност аскеза: т.е. духовна процедура, чието постоянно практикуване освобождава човек вътрешно от робуването на света, разчиства вътрешното пространство, с цел да се трансформира душата, при постоянни грижи, в градина, в която постоянно можеш да намериш покой и хубост, наслада и мир. Ръката, която се старае да написа красиво, изкоренява плевелите, облагородява почвата, засажда цветя и потребни растения, основава естетика и хубост, дисциплинира тялото и ума…
Източник: plovdiv-online.com
КОМЕНТАРИ