Сара Джио описва неидеалните половинки
Издателска къща „ ХЕРМЕС “
п редставя
НЕИДЕАЛНИТЕ ПОЛОВИНКИ
от Сара Джио
Възможно ли е една от неидеалните ни половинки да се окаже сродната ни душа?
Очаквайте новата книга на Сара Джио на 15 април!
За авторката
Сара Джио е бестселъров създател на сантиментални четива, оповестени в над 27 страни и покорили класациите в Съединени американски щати, Норвегия, Русия, Полша, Турция. В началото на писателската си кариера тя се пробва да съчетава писането на романи с уговорките си като публицист. Автор е на голям брой публикации за „ Ню Йорк Таймс “, „ Мари Клеър “, списанието на Опра Уинфри и доста други дамски списания и уеб сайтове. Няколко години води две известни рубрики на „ Гламър “: „ Здраве и фитнес “ и „ Втора глава. Любовта “.
На българските читатели писателката е позната с романите „ Теменужки през март “, „ Пролетен сняг “, „ Винаги “, „ Всички цветя в Париж “, „ Утринно зарево “, „ Бунгалото “, „ С любов от Лондон “, „ Последната камелия “, „ Езикът на любовта “ и „ Лека нощ, Джун “. Сега „ Хермес “ показва новия й разказ – „ Неидеалните половинки “.
За книгата
Лена е работохоличка и перфекционистка, която възнамерява до най-малката детайлност всеки аспект от живота си. Затова, когато приятелят й желае да се разделят, тя е шокирана и съкрушена. Заминава при вуйна си на живописния остров Бейнбридж – единственото място, където се усеща спокойна и закриляна.
На идната заран обаче се разсънва в непознато легло до хубав французин, който явно я счита за своята брачна половинка. Лена не знае и думичка френски и няма визия по какъв начин се е озовала там, само че всички в близост се държат по този начин, като че ли е неизменима част от живота им. Вечерта си ляга озадачена единствено с цел да се разсъни на радикално друго място и до радикално друг мъж.
За по двадесет и четири часа Лена се оказва брачна половинка на морски капитан, богата булка на медения си месец, жена на лъжец и даже майка на едногодишно бебе. Сякаш ориста й демонстрира какъв щеше да бъде животът й, в случай че беше избрала някой от мъжете, играли второстепенна роля в него.
Ами в случай че един от тях се окаже сродната й душа? Ще получи ли втори късмет да поеме надзор над живота си и към този момент познавайки себе си – да се бори за своето благополучие?
Откъс
През прозореца струеше ярка светлина – прекомерно ярка. Изстенах и зарових лице във възглавницата. Миналата нощ ми беше като в мъгла и ми трябваше много време да се ориентирам, само че след това спомените ми нахлуха: остров Бейнбридж, вино, къщата за посетители. Къщата за посетители. Седнах в леглото, търкайки очите си. Колко ли е часът? Колко време бях спала? Роузи несъмнено правеше закуската. Озърнах се в близост и се вцепених – старинни прозорци с тънки ленени пердета, бистър полилей над главата… черно копринено неглиже, в което бях облечена, и нищо друго. Ахнах, посягайки към бялата покривка, с цел да покрия гърдите си. Това не беше къщата за посетители, нито остров Бейнбридж.
Къде се намирах, по дяволите?
– Привет, mon amour – сподели от вратата един мъж без риза, понесъл сребърен поднос, и аз нададох писклив вик.
– Какво беше това? – продължи той, приближи се и сложи подноса с кроасани и бъркани яйца до мен. – Лош сън ли сънува?
Очите ми шареха из стаята, спирайки се за малко на огромна свещ в дебело стъкло на нощното шкафче. Тя беше гигантска – като оръжие – и в случай че успеех да пропълзя още няколко инча надясно, щеше да бъде в ръцете ми. С малко шанс, можех да го ударя по главата, да го зашеметя задоволително дълго, с цел да се измъкна отсам.
– Какво беше този път? – попита той и сърцето ми заби по-бързо, когато се приближи още повече. – Сънят за самолетната злополука или другият… когато се опитваш да проговориш и нищо не излиза?
Той имаше мощен акцент – френски, несъмнено – и ми беше прочут, само че не можех да се сетя кой е, нито имах и минимален спомен по какъв начин се бях озовала тук. Очевидно бях отвлечена и евентуално дрогирана. Роузи безспорно ме търсеше в този миг, евентуално даже се беше обадила на полицията. Ръцете ми трепереха, до момента в който стисках херкулесовата свещ под чаршафа, адреналинът нахлу във вените ми. Чувствах се като във филм на ужасите, само че ужасът беше същински. Ако той пристигна по-близо, аз ще…
– Знам какво ще оправи настроението ти – сподели той с палава усмивка и се облегна на лакът на леглото. – Това, което постоянно те ободрява. – Отметна кичур къдрава кафява коса от очите си и плъзна ръка под завивките, галейки бедрото ми.
– Махни си ръцете от мен! – изкрещях аз, адреналинът ме заля, хванах свещта, скочих от леглото и се втурнах в ъгъла на стаята, откъдето се взрях в него, трепереща като подплашено животно.
Мъжът се засмя, до момента в който вървеше към мен, като че ли си мислеше, че това е някаква игра, въпреки и леко смахната.
– Чувстваш се палава тази заран, разбирам.
Хвърлих свещта по него, само че той се наведе и тя се разруши в стената, оставяйки неразбория от назъбени части зелено стъкло и восък край прозореца.
– Лена? Какво ти става, по дяволите? – Той поклати глава, мърморейки нещо на френски, което не разбрах. – Ясно. Не си в въодушевление. Но има по-добри способи да го покажеш от това да унищожиш свещ от Моник Пиер – въздъхна той. – Предполагам, че го заслужавам, откакто съм се оженил за американка.
Женен… за мен?
Той явно беше подлудял, само че нямаше смисъл да диспутирам с похитителя си. Трябваше да се преструвам, до момента в който не схвана по какъв начин да се измъкна отсам.
– Merde – изсумтя той, поглеждайки златния си ролекс, след което облече бяла риза и панталон. – Кафето е от оня вид от Сиатъл, който обичаш. Изпий го, до момента в който е горещо.
Добре, значи той беше гостолюбив грабител? И въпреки всичко нищо не разбирах. Всеки миг можеше да ме закопчае с белезници за леглото. Вместо това той си завърза обувките и се насочи към вратата.
Прокашлях се.
– Значи… просто ще ме оставиш тук? – Гласът ми прозвуча неестествено нервно и високо.
Той поклати глава, явно комплициран.
– Няма ли да… да ме завържеш или нещо сходно? – продължих аз и незабавно съжалих за думите, които преди малко излетяха от устата ми. Явно бях идиотка, която дава хрумвания на похитителя си.
– Не, моя палава, непослушна съпруго – отвърна той и поклати глава, смеейки се. – Но можем да го създадем по-късно, в случай че искаш.
Съпруга. Вцепених се безмълвна, до момента в който той прибираше телефона и портфейла си, изпращайки ми целувка от прага.
– О, гледай да дойдеш преди шест, нали? Просто с цел да съм сигурен, че всичко е съвършено. Знаеш какъв брой значима е довечера за мен.
– Преди шест – промълвих обезверено, до момента в който обувките му тракаха по паркета.
Когато вратата се затвори с тракване, паднах на колене и вдишах надълбоко. Изпитах облекчение, че съм сама, въпреки да си показах, че той евентуално е заключил вратата извън. Защо да не го направи? Казах си да не се паникьосвам, макар че ръцете ми настръхнаха. Може би си бях наранила главата? Опипах черепа си за подутини – нямаше нищо – и тогава взех решение, че несъмнено съм била дрогирана. Бях гледала такива специфични излъчвания, в които посочваха по какъв начин сипват нещо в питието на почтена жена и тя се озоваваше в странна хотелска стая – или по-лошо.
Не. Щях да се измъкна отсам. Но първо трябваше да се облека.
Огледах се из стаята, само че дънките и пуловерът, които носех нощес, наподобява, бяха изчезнали – той беше унищожил доказателствата, безспорно, – по тази причина се приближих на пръсти до близкия гардероб, където открих шокиращо разнороден женски дрешник. Вероятно имаше разнообразни лавици за жертвите си, помислих си, въпреки че не губих време да се занимавам с нюансите на незаконното му схващане. Това беше моят късмет да избягам и трябваше да работя бързо.
Намъкнах черен чеп и светлосив суитшърт с качулка, които ми паснаха като ръкавица, по-късно обух чифт скъпи бежови сандали, които открих на рафта за обувки – тъкмо моят размер, – и тогава чух тупкане, идващо от прилежащата стая. Нова доза адреналин се вля във вените ми, излязох на пръсти от дрешника и с признателност открих железен ръжен, опрян до камината в спалнята. Грабнах го.
Дъските на паркета скърцаха под краката ми, до момента в който се промъквах към вратата. Предпазливо огледах огромния хол на жилището и добре обзаведената кухня, възхитих се на печката „ Лаканш “ и на впечатляваща сбирка от червени емайлирани съдове „ Льо Крьозе “. Очевидно е допустимо психопатите да имат безукорен усет.
Уверих се, че съм сама, и оставих ръжена, само че тъкмо тогава грамадна топка от черна четина се хвърли върху мен като вихрен дервиш. Изгубих равновесие и след момент лежах по тил в кухнята, прикована от четири лапи и един прекомерно възхитен влажен език.
– Долу – извиках аз и се пробвах да седна. – Казах, не! Спри! Не! Стоп?
Огромното куче се подчини и се отдръпна в хола, където легна на килима с разочарована въздишка, която отразяваше като ехтене личното ми комплициране. Тежеше над 60 кг и приличаше на санбернар, с бели гърди и предни крайници и кафяво леке по средата – сладостен, в случай че обичате зверове, които се лигавят.
Къде, по дяволите, бях?
Погледнах към балкона пред прозорците – в град, явно. Но къде? Сиатъл беше единственото разумно пояснение и все пак… това несъмнено не беше Сиатъл. Разгледах сцената оттатък стъклото – виждах редици двускатни покриви и причудливи каменни здания, които изглеждаха на няколко века. Долу на улицата по тротоара крачеше възрастен мъж с бастун в едната ръка и багета в другата. Когато погледнах в далечината, кожата по ръцете ми настръхна. Беше невероятно, несъмнено, само че ето я: несъмнено беше Айфеловата кула, извисена над ниските облаци като нарисувана на фона на хоризонта.
Ахнах, стискайки перваза на прозореца. Париж? Не. Абсолютно невероятно. Сигурно в действителност съм била дрогирана и резултатите още не бяха отшумели. Вода. Имах потребност от вода. Намерих чаша в кухнята и я изпълних, по-късно я изпих до последната капка.
Бързо пробвах бравата на външната врата и с облекчение открих, че е отключена. (Излизането през прозореца не беше напълно добър проект Б.) Но преди този момент забелязах на кухненския плот мобилен телефон, оставен да се зарежда. Пъхнах го в джоба си, след това отворих чекмеджето на плота, което, за благополучие, наподобява, беше чекмеджето за всичко. Имаше шепа банкноти и малко дребни монети, които също пъхнах в джоба. Докато оглеждах за финален път жилището за нещо потребно, погледът ми се спря на рамкирана фотография на масичката за кафе. Взех я, с цел да я прегледам по-добре. Очите ми едвам не изхвръкнаха от орбитите си. Това бях аз – във въздушна бяла булчинска рокля, с коса, прибрана на свободен кок, и прегърнала… французина грабител.
Не, това не се случваше в реалност. Не беше действително. Просто сънувах или бях под въздействието на някакво наркотично вещество. Бях заспала в къщата за посетители на остров Бейнбридж. Как бих могла да се събудя тук? С него? Женени? Стомахът ми се сви и устата ми се изпълни. Едва се добрах до стайното растение пред близкия прозорец и повърнах в саксията, направена по поръчка.
Все още на колене, избърсах лице и си поех въздух. Погледнах лявата си ръка и видях древен диамантен пръстен на безименния пръст. Жълтият елмаз с овална форма беше замайващ и аз ахнах леко, а фотографията се изплъзна от ръката ми. Ударът в твърдия паркет остави назъбена, сходна на паяжина цепнатина върху стъклото, която замъгли усмивките на фотографията – можеха да се видят единствено два чифта пронизващи очи. Тогава ми просветна.
Себастиан. Името му беше Себастиан. Поклатих глава, пробвайки се да осмисля спомените, които изплуваха на повърхността един след различен, като талази, изхвърлящи на брега изгубени парчета. Преди шест години ли беше? Или седем? Бяхме се срещнали на сватбата на общ другар и като единствените двама необвързани на тържеството прекарахме по-голямата част от нощта в разговори… е, множеството от които поставяха под въпрос институцията на брака.
– Можеш ли да предположиш какъв брой дълго ще устоят дружно? – прошепна ми Себастиан, когато младоженците излязоха на дансинга под звуците на песента на Елвис „ Не мога да не се влюбя в теб ”.
– Какво приказваш? – реагирах леко възмутена. Когато той не отговори, се вгледах с любознание в лицето му. – Не се ли радваш за тях?
– Разбира се, несъмнено – отвърна той. – Просто споделям, че те евентуално нямат визия, че това е най-хубавото, което може да им се случи. Оттук нататък всичко ще върви надолу.
В началото се канех да възразя, стори ми се безчувствено, само че думите останаха в съзнанието ми – почтено казано, те ме засегнаха надълбоко. Все отново бях очевидец на същото нещо в живота на майка ми, преди да почине. Безкрайният поток от връзки, почнали с фойерверки и приключили с ненавист, непрекъснатото търсене на единствения единствено с цел да го намери… и да го загуби, още веднъж и още веднъж.
– Може би си просто задоволен – споделих аз, като се пробвах да го преценява. Беше най-малко 10 години по-възрастен от мен и хубав. Прекалено хубав.
– А може би ти си просто наивна – отвърна той със закачлива усмивка.
Отхвърлих думите му с махване на ръка и отпих още една глътка шампанско. Все отново може би в цинизма му имаше доза истина? Какво въобще знаех за любовта? Само това, че в един миг свършва. Но тогава си спомних за щастливите двойки в моя живот, Крисчън и Франки да вземем за пример.
– Е, мисля, че те ще си бъдат добре – заключих надменно.
– Естествено – отговори той с разбиращо намигане, до момента в който гледахме щастливата двойка на дансинга.
– Значи си срещу брака?
Той поклати глава.
– Пропускаш основното.
– Моля те, просвети ме тогава, о, мъдрецо.
Себастиан се наведе по-близо:
– Нито съм срещу брака, нито мисля, че са обречени. Просто съм реалист. Един човек не може да бъде всичко за теб. Просто мисля, че хората би трябвало да останат отворени към другите и прекарванията, които животът им носи, разбираш ли?
Повдигнах вежди.
– Звучи като нещо, което един французин би споделил.
– Туше – отвърна той със смях. – Но кажи ми за какво всички толкоз се стремят да слагат любовта в рамка? Не всичко е предопределено… вечно. Някои връзки пламват толкоз мощно първоначално, че им остава малко гориво, което да ги поддържа. Други къкрят на междинен огън и може даже да станат по-добри с времето. Казвам единствено, че никой не знае сигурно. Но когато претърпяваме красиви моменти – направи пауза – като този… би трябвало да им се любуваме оптимално. – Той замълча, допря ръката си до моята и я задържа малко по-дълго.
Отместих стола си обратно, думите му бяха неприятни и провокативни.
– Искаш ли да танцуваме? – попита Себастиан.
Отпих от виното си и се усмихнах в отговор. Защо не, помислих си, когато той ме поведе към дансинга. Двамата се усмихнахме и помахахме на булката и младоженеца и на очарователната им дребна шаферка, която се въртеше в близост в бялата си тюлена рокля.
Докато той ме водеше по дансинга, аз си спомних за майка ми. Великодушна и сензитивна, тя изживя живота си като хамстер в колело, преследваше любовта, само че в никакъв случай не я задържа. И защо? За да свърши изтощена и разочарована? Сама? За нея любовта беше единствено отчаяние. В полезрението й, само че постоянно отвън обсега й. Защо? Дали нейните проблеми бяха поради личните й дефекти или поради мъжете, по които тя си падаше – мъже, които в никакъв случай не биха могли да я обичат безусловно?
Когато песента свърши, споделих на Себастиан, че имам главоболие и би трябвало да седна. Честно казано обаче, той ме дразнеше. Не можех да реша какво ме ядосва повече – неговата лекомислена догадка за любовта и обвързването или моят надълбоко затвърден боязън, че е прав.
След завръщането си от медения месец на Карибите булката се обади да ми признае, че преднамерено ни е настанила със Себастиан на една маса с вярата, че ще се получи нещо сред нас.
– Не си ли допаднахте? – попита тя. – Със сигурност изглеждаше по този начин!
– Да – отвърнах аз. – Той беше… занимателен.
Не ми даде сърце да й кажа, че Себастиан беше надраскал номера си на една салфетка, а аз я бях изхвърлила в кофата за отпадък по-късно същата вечер.
п редставя
НЕИДЕАЛНИТЕ ПОЛОВИНКИ
от Сара Джио
Възможно ли е една от неидеалните ни половинки да се окаже сродната ни душа?
Очаквайте новата книга на Сара Джио на 15 април!
За авторката
Сара Джио е бестселъров създател на сантиментални четива, оповестени в над 27 страни и покорили класациите в Съединени американски щати, Норвегия, Русия, Полша, Турция. В началото на писателската си кариера тя се пробва да съчетава писането на романи с уговорките си като публицист. Автор е на голям брой публикации за „ Ню Йорк Таймс “, „ Мари Клеър “, списанието на Опра Уинфри и доста други дамски списания и уеб сайтове. Няколко години води две известни рубрики на „ Гламър “: „ Здраве и фитнес “ и „ Втора глава. Любовта “.
На българските читатели писателката е позната с романите „ Теменужки през март “, „ Пролетен сняг “, „ Винаги “, „ Всички цветя в Париж “, „ Утринно зарево “, „ Бунгалото “, „ С любов от Лондон “, „ Последната камелия “, „ Езикът на любовта “ и „ Лека нощ, Джун “. Сега „ Хермес “ показва новия й разказ – „ Неидеалните половинки “.
За книгата
Лена е работохоличка и перфекционистка, която възнамерява до най-малката детайлност всеки аспект от живота си. Затова, когато приятелят й желае да се разделят, тя е шокирана и съкрушена. Заминава при вуйна си на живописния остров Бейнбридж – единственото място, където се усеща спокойна и закриляна.
На идната заран обаче се разсънва в непознато легло до хубав французин, който явно я счита за своята брачна половинка. Лена не знае и думичка френски и няма визия по какъв начин се е озовала там, само че всички в близост се държат по този начин, като че ли е неизменима част от живота им. Вечерта си ляга озадачена единствено с цел да се разсъни на радикално друго място и до радикално друг мъж.
За по двадесет и четири часа Лена се оказва брачна половинка на морски капитан, богата булка на медения си месец, жена на лъжец и даже майка на едногодишно бебе. Сякаш ориста й демонстрира какъв щеше да бъде животът й, в случай че беше избрала някой от мъжете, играли второстепенна роля в него.
Ами в случай че един от тях се окаже сродната й душа? Ще получи ли втори късмет да поеме надзор над живота си и към този момент познавайки себе си – да се бори за своето благополучие?
Откъс
През прозореца струеше ярка светлина – прекомерно ярка. Изстенах и зарових лице във възглавницата. Миналата нощ ми беше като в мъгла и ми трябваше много време да се ориентирам, само че след това спомените ми нахлуха: остров Бейнбридж, вино, къщата за посетители. Къщата за посетители. Седнах в леглото, търкайки очите си. Колко ли е часът? Колко време бях спала? Роузи несъмнено правеше закуската. Озърнах се в близост и се вцепених – старинни прозорци с тънки ленени пердета, бистър полилей над главата… черно копринено неглиже, в което бях облечена, и нищо друго. Ахнах, посягайки към бялата покривка, с цел да покрия гърдите си. Това не беше къщата за посетители, нито остров Бейнбридж.
Къде се намирах, по дяволите?
– Привет, mon amour – сподели от вратата един мъж без риза, понесъл сребърен поднос, и аз нададох писклив вик.
– Какво беше това? – продължи той, приближи се и сложи подноса с кроасани и бъркани яйца до мен. – Лош сън ли сънува?
Очите ми шареха из стаята, спирайки се за малко на огромна свещ в дебело стъкло на нощното шкафче. Тя беше гигантска – като оръжие – и в случай че успеех да пропълзя още няколко инча надясно, щеше да бъде в ръцете ми. С малко шанс, можех да го ударя по главата, да го зашеметя задоволително дълго, с цел да се измъкна отсам.
– Какво беше този път? – попита той и сърцето ми заби по-бързо, когато се приближи още повече. – Сънят за самолетната злополука или другият… когато се опитваш да проговориш и нищо не излиза?
Той имаше мощен акцент – френски, несъмнено – и ми беше прочут, само че не можех да се сетя кой е, нито имах и минимален спомен по какъв начин се бях озовала тук. Очевидно бях отвлечена и евентуално дрогирана. Роузи безспорно ме търсеше в този миг, евентуално даже се беше обадила на полицията. Ръцете ми трепереха, до момента в който стисках херкулесовата свещ под чаршафа, адреналинът нахлу във вените ми. Чувствах се като във филм на ужасите, само че ужасът беше същински. Ако той пристигна по-близо, аз ще…
– Знам какво ще оправи настроението ти – сподели той с палава усмивка и се облегна на лакът на леглото. – Това, което постоянно те ободрява. – Отметна кичур къдрава кафява коса от очите си и плъзна ръка под завивките, галейки бедрото ми.
– Махни си ръцете от мен! – изкрещях аз, адреналинът ме заля, хванах свещта, скочих от леглото и се втурнах в ъгъла на стаята, откъдето се взрях в него, трепереща като подплашено животно.
Мъжът се засмя, до момента в който вървеше към мен, като че ли си мислеше, че това е някаква игра, въпреки и леко смахната.
– Чувстваш се палава тази заран, разбирам.
Хвърлих свещта по него, само че той се наведе и тя се разруши в стената, оставяйки неразбория от назъбени части зелено стъкло и восък край прозореца.
– Лена? Какво ти става, по дяволите? – Той поклати глава, мърморейки нещо на френски, което не разбрах. – Ясно. Не си в въодушевление. Но има по-добри способи да го покажеш от това да унищожиш свещ от Моник Пиер – въздъхна той. – Предполагам, че го заслужавам, откакто съм се оженил за американка.
Женен… за мен?
Той явно беше подлудял, само че нямаше смисъл да диспутирам с похитителя си. Трябваше да се преструвам, до момента в който не схвана по какъв начин да се измъкна отсам.
– Merde – изсумтя той, поглеждайки златния си ролекс, след което облече бяла риза и панталон. – Кафето е от оня вид от Сиатъл, който обичаш. Изпий го, до момента в който е горещо.
Добре, значи той беше гостолюбив грабител? И въпреки всичко нищо не разбирах. Всеки миг можеше да ме закопчае с белезници за леглото. Вместо това той си завърза обувките и се насочи към вратата.
Прокашлях се.
– Значи… просто ще ме оставиш тук? – Гласът ми прозвуча неестествено нервно и високо.
Той поклати глава, явно комплициран.
– Няма ли да… да ме завържеш или нещо сходно? – продължих аз и незабавно съжалих за думите, които преди малко излетяха от устата ми. Явно бях идиотка, която дава хрумвания на похитителя си.
– Не, моя палава, непослушна съпруго – отвърна той и поклати глава, смеейки се. – Но можем да го създадем по-късно, в случай че искаш.
Съпруга. Вцепених се безмълвна, до момента в който той прибираше телефона и портфейла си, изпращайки ми целувка от прага.
– О, гледай да дойдеш преди шест, нали? Просто с цел да съм сигурен, че всичко е съвършено. Знаеш какъв брой значима е довечера за мен.
– Преди шест – промълвих обезверено, до момента в който обувките му тракаха по паркета.
Когато вратата се затвори с тракване, паднах на колене и вдишах надълбоко. Изпитах облекчение, че съм сама, въпреки да си показах, че той евентуално е заключил вратата извън. Защо да не го направи? Казах си да не се паникьосвам, макар че ръцете ми настръхнаха. Може би си бях наранила главата? Опипах черепа си за подутини – нямаше нищо – и тогава взех решение, че несъмнено съм била дрогирана. Бях гледала такива специфични излъчвания, в които посочваха по какъв начин сипват нещо в питието на почтена жена и тя се озоваваше в странна хотелска стая – или по-лошо.
Не. Щях да се измъкна отсам. Но първо трябваше да се облека.
Огледах се из стаята, само че дънките и пуловерът, които носех нощес, наподобява, бяха изчезнали – той беше унищожил доказателствата, безспорно, – по тази причина се приближих на пръсти до близкия гардероб, където открих шокиращо разнороден женски дрешник. Вероятно имаше разнообразни лавици за жертвите си, помислих си, въпреки че не губих време да се занимавам с нюансите на незаконното му схващане. Това беше моят късмет да избягам и трябваше да работя бързо.
Намъкнах черен чеп и светлосив суитшърт с качулка, които ми паснаха като ръкавица, по-късно обух чифт скъпи бежови сандали, които открих на рафта за обувки – тъкмо моят размер, – и тогава чух тупкане, идващо от прилежащата стая. Нова доза адреналин се вля във вените ми, излязох на пръсти от дрешника и с признателност открих железен ръжен, опрян до камината в спалнята. Грабнах го.
Дъските на паркета скърцаха под краката ми, до момента в който се промъквах към вратата. Предпазливо огледах огромния хол на жилището и добре обзаведената кухня, възхитих се на печката „ Лаканш “ и на впечатляваща сбирка от червени емайлирани съдове „ Льо Крьозе “. Очевидно е допустимо психопатите да имат безукорен усет.
Уверих се, че съм сама, и оставих ръжена, само че тъкмо тогава грамадна топка от черна четина се хвърли върху мен като вихрен дервиш. Изгубих равновесие и след момент лежах по тил в кухнята, прикована от четири лапи и един прекомерно възхитен влажен език.
– Долу – извиках аз и се пробвах да седна. – Казах, не! Спри! Не! Стоп?
Огромното куче се подчини и се отдръпна в хола, където легна на килима с разочарована въздишка, която отразяваше като ехтене личното ми комплициране. Тежеше над 60 кг и приличаше на санбернар, с бели гърди и предни крайници и кафяво леке по средата – сладостен, в случай че обичате зверове, които се лигавят.
Къде, по дяволите, бях?
Погледнах към балкона пред прозорците – в град, явно. Но къде? Сиатъл беше единственото разумно пояснение и все пак… това несъмнено не беше Сиатъл. Разгледах сцената оттатък стъклото – виждах редици двускатни покриви и причудливи каменни здания, които изглеждаха на няколко века. Долу на улицата по тротоара крачеше възрастен мъж с бастун в едната ръка и багета в другата. Когато погледнах в далечината, кожата по ръцете ми настръхна. Беше невероятно, несъмнено, само че ето я: несъмнено беше Айфеловата кула, извисена над ниските облаци като нарисувана на фона на хоризонта.
Ахнах, стискайки перваза на прозореца. Париж? Не. Абсолютно невероятно. Сигурно в действителност съм била дрогирана и резултатите още не бяха отшумели. Вода. Имах потребност от вода. Намерих чаша в кухнята и я изпълних, по-късно я изпих до последната капка.
Бързо пробвах бравата на външната врата и с облекчение открих, че е отключена. (Излизането през прозореца не беше напълно добър проект Б.) Но преди този момент забелязах на кухненския плот мобилен телефон, оставен да се зарежда. Пъхнах го в джоба си, след това отворих чекмеджето на плота, което, за благополучие, наподобява, беше чекмеджето за всичко. Имаше шепа банкноти и малко дребни монети, които също пъхнах в джоба. Докато оглеждах за финален път жилището за нещо потребно, погледът ми се спря на рамкирана фотография на масичката за кафе. Взех я, с цел да я прегледам по-добре. Очите ми едвам не изхвръкнаха от орбитите си. Това бях аз – във въздушна бяла булчинска рокля, с коса, прибрана на свободен кок, и прегърнала… французина грабител.
Не, това не се случваше в реалност. Не беше действително. Просто сънувах или бях под въздействието на някакво наркотично вещество. Бях заспала в къщата за посетители на остров Бейнбридж. Как бих могла да се събудя тук? С него? Женени? Стомахът ми се сви и устата ми се изпълни. Едва се добрах до стайното растение пред близкия прозорец и повърнах в саксията, направена по поръчка.
Все още на колене, избърсах лице и си поех въздух. Погледнах лявата си ръка и видях древен диамантен пръстен на безименния пръст. Жълтият елмаз с овална форма беше замайващ и аз ахнах леко, а фотографията се изплъзна от ръката ми. Ударът в твърдия паркет остави назъбена, сходна на паяжина цепнатина върху стъклото, която замъгли усмивките на фотографията – можеха да се видят единствено два чифта пронизващи очи. Тогава ми просветна.
Себастиан. Името му беше Себастиан. Поклатих глава, пробвайки се да осмисля спомените, които изплуваха на повърхността един след различен, като талази, изхвърлящи на брега изгубени парчета. Преди шест години ли беше? Или седем? Бяхме се срещнали на сватбата на общ другар и като единствените двама необвързани на тържеството прекарахме по-голямата част от нощта в разговори… е, множеството от които поставяха под въпрос институцията на брака.
– Можеш ли да предположиш какъв брой дълго ще устоят дружно? – прошепна ми Себастиан, когато младоженците излязоха на дансинга под звуците на песента на Елвис „ Не мога да не се влюбя в теб ”.
– Какво приказваш? – реагирах леко възмутена. Когато той не отговори, се вгледах с любознание в лицето му. – Не се ли радваш за тях?
– Разбира се, несъмнено – отвърна той. – Просто споделям, че те евентуално нямат визия, че това е най-хубавото, което може да им се случи. Оттук нататък всичко ще върви надолу.
В началото се канех да възразя, стори ми се безчувствено, само че думите останаха в съзнанието ми – почтено казано, те ме засегнаха надълбоко. Все отново бях очевидец на същото нещо в живота на майка ми, преди да почине. Безкрайният поток от връзки, почнали с фойерверки и приключили с ненавист, непрекъснатото търсене на единствения единствено с цел да го намери… и да го загуби, още веднъж и още веднъж.
– Може би си просто задоволен – споделих аз, като се пробвах да го преценява. Беше най-малко 10 години по-възрастен от мен и хубав. Прекалено хубав.
– А може би ти си просто наивна – отвърна той със закачлива усмивка.
Отхвърлих думите му с махване на ръка и отпих още една глътка шампанско. Все отново може би в цинизма му имаше доза истина? Какво въобще знаех за любовта? Само това, че в един миг свършва. Но тогава си спомних за щастливите двойки в моя живот, Крисчън и Франки да вземем за пример.
– Е, мисля, че те ще си бъдат добре – заключих надменно.
– Естествено – отговори той с разбиращо намигане, до момента в който гледахме щастливата двойка на дансинга.
– Значи си срещу брака?
Той поклати глава.
– Пропускаш основното.
– Моля те, просвети ме тогава, о, мъдрецо.
Себастиан се наведе по-близо:
– Нито съм срещу брака, нито мисля, че са обречени. Просто съм реалист. Един човек не може да бъде всичко за теб. Просто мисля, че хората би трябвало да останат отворени към другите и прекарванията, които животът им носи, разбираш ли?
Повдигнах вежди.
– Звучи като нещо, което един французин би споделил.
– Туше – отвърна той със смях. – Но кажи ми за какво всички толкоз се стремят да слагат любовта в рамка? Не всичко е предопределено… вечно. Някои връзки пламват толкоз мощно първоначално, че им остава малко гориво, което да ги поддържа. Други къкрят на междинен огън и може даже да станат по-добри с времето. Казвам единствено, че никой не знае сигурно. Но когато претърпяваме красиви моменти – направи пауза – като този… би трябвало да им се любуваме оптимално. – Той замълча, допря ръката си до моята и я задържа малко по-дълго.
Отместих стола си обратно, думите му бяха неприятни и провокативни.
– Искаш ли да танцуваме? – попита Себастиан.
Отпих от виното си и се усмихнах в отговор. Защо не, помислих си, когато той ме поведе към дансинга. Двамата се усмихнахме и помахахме на булката и младоженеца и на очарователната им дребна шаферка, която се въртеше в близост в бялата си тюлена рокля.
Докато той ме водеше по дансинга, аз си спомних за майка ми. Великодушна и сензитивна, тя изживя живота си като хамстер в колело, преследваше любовта, само че в никакъв случай не я задържа. И защо? За да свърши изтощена и разочарована? Сама? За нея любовта беше единствено отчаяние. В полезрението й, само че постоянно отвън обсега й. Защо? Дали нейните проблеми бяха поради личните й дефекти или поради мъжете, по които тя си падаше – мъже, които в никакъв случай не биха могли да я обичат безусловно?
Когато песента свърши, споделих на Себастиан, че имам главоболие и би трябвало да седна. Честно казано обаче, той ме дразнеше. Не можех да реша какво ме ядосва повече – неговата лекомислена догадка за любовта и обвързването или моят надълбоко затвърден боязън, че е прав.
След завръщането си от медения месец на Карибите булката се обади да ми признае, че преднамерено ни е настанила със Себастиан на една маса с вярата, че ще се получи нещо сред нас.
– Не си ли допаднахте? – попита тя. – Със сигурност изглеждаше по този начин!
– Да – отвърнах аз. – Той беше… занимателен.
Не ми даде сърце да й кажа, че Себастиан беше надраскал номера си на една салфетка, а аз я бях изхвърлила в кофата за отпадък по-късно същата вечер.
Източник: plovdiv-online.com
КОМЕНТАРИ