Джо Спейн с нов трилър „Не поглеждай назад“
Издателска къща „ ХЕРМЕС “
п редставя
НЕ ПОГЛЕЖДАЙ НАЗАД
от Джо Спейн
Обем: 408 стр.
Цена: 21,41 лева./10,95 Евро
ISBN 9789542625063
Превод: Дори Габровска
Някои неистини са прекомерно огромни, с цел да избягаш от тях. И може да ти костват живота.
Очаквайте „ Не поглеждай обратно “ на 16 септември!
За авторката
Джо Спейн e сценаристка на телевизионни излъчвания и сериали (включително и по личните си книги) и авторка на бестселърови независими съспенс романи и една престъпна поредност. Завършва колежа „ Тринити “ в Дъблин и реализира триумф още с дебютния си разказ, който попада в топ 10 на класациите за най-продавани книги в родната ѝ Ирландия.
Джо живее в Дъблин със брачна половинка си Мартин и четирите им деца. В свободното си време (ако изобщо има такова) обича да гледа телевизия и да чете. Сред обичаните ѝ създатели са Ю Несбьо, Лиан Мориарти и Джоди Пико. Замисля сюжетите на книгите си, до момента в който тича в гората, само че признава, че най-голямото ентусиазъм идва от брачна половинка ѝ, който е неразделно до нея и ѝ оказва помощ.
На българските читатели е позната с книгите „ Перфектната неистина “ „ Последната изчезнала “ и „ Големият тест “. Сега „ Хермес “ показва новия й разказ „ Не поглеждай обратно “.
За книгата
Люк и Роуз Милър се радват на последните дни от медения си месец на райския карибски остров Сент Терез. Но когато е време да си стягат багажа, Роуз признава на брачна половинка си, че не може да се върне в Лондон. Малко преди да се насочат на мечтаното странствуване, в дома им се е появил някогашният ѝ другар Кевин и я е нападнал. В опит да се отбрани Роуз несъзнателно провокира гибелта му и бяга под паника, оставяйки натрупа му в жилището.
Шокиран, Люк се обръща за помощ към огромната си обич Мики, въпреки да не поддържат връзка от години. Тя е посветила живота си на благородната идея да оказва помощ на дамите, жертви на домашно принуждение. Мики отива до жилището, само че не открива мъртвец там, а единствено голямо количество кръв и следи от битка. Оказва се, че Кевин освен е оживял, само че и е отпътувал за Сент Терез, като е единствено въпрос на време да открие уединената вила на младоженците. Мики също се насочва към екзотичния остров и скоро открива, че Кевин не е този, за който се показва.
Единствено Мики може да помогне на Роуз да спре да бяга от предишното. Но някои неистини са прекомерно огромни, с цел да избягаш от тях. И може да ти костват живота.
Откъс
Не всичко е изгубено – остава твърда воля.*
*Цитат от „ Изгубеният парадайс “, Джон Милтън, превод Александър Шурбанов. – Б. пр.
Думите на епическия стих изникват в главата на Люк, до момента в който крачи по мекия бял пясък и се мръщи, спомняйки си, че след през днешния ден раят ще бъде загубен.
Нормалният живот го зове.
Плажът е дребен спрямо други на острова. Люк към този момент е минал дължината му и в този момент се връща обратно. Това е частен залив, непокътнат за избран тип туристи. Непокътнат, идиличен, идеален – за готовите да платят малко положение.
През маранята на късното утринно слънце вижда вилата им с Роуз. От двете ѝ страни се полюшват високи палми, а розовите цветове на бугенвилията изпъкват на фона на дървената обшивка на фасадата.
Стъпва по ръба на водата и пяната на добродушно прииждащите талази се разпилява към ходилата му. В лявата си ръка носи бутилка локална бира. Твърде рано е за пиянство, само че ваканцията му не е свършила. Поне още няколко часа.
Толкова спокоен и провиснал не се е чувствал… в никакъв случай.
Какво ли не би дал за още един ден.
Люк си спомня реакцията си, когато Роуз му сервира това изненадващо пътешестване. Тя пристигна да го вземе от работа с такси, носеше куфара и паспорта му. Усмихваше се нерешително – дали той ще реагира въодушевено или с скука?
Той се слиса.
Беше заседнал до гуша в работа – повода да отсрочат медения си месец. Има някаква особена връзка сред есента и пенсиите. Хората на избрана възраст стартират да си задават екзистенциални въпроси за сезоните на своя личен живот.
Могат ли да заделят задоволително, с цел да се пенсионират умерено?
В компанията на Люк постоянно са затрупани от работа през септември.
Но по какъв начин би могъл да ѝ откаже? Това пътешестване беше първият случай Роуз да вземе нещата в свои ръце и да провежда нещо. Когато му заяви проекта си, той искаше да я насърчи, не да я отреже.
Във всеки случай се радваше на тази почивка. Нуждаеше се от нея. Слънцето, плажовете, заведенията за хранене, коктейлите, мързеливите сутрини, разходките ръка за ръка.
Явно и тя се е нуждаела от почивката, даже повече от него, тъй като незабавно щом преполовиха седмицата и датата на завръщането им изплува на хоризонта, Люк долови някаква смяна у Роуз.
Той знае за какво тя се държи по този начин.
Роуз се е преместила в Лондон, с цел да стартира начисто. Да бъде на място, където е анонимна. Но той долавя, че тя още не се усеща в сигурност. Въпреки че пробва да го скрие и непрекъснато му повтаря, че е добре, той вижда знаците.
Изражението ѝ, когато ѝ се стори, че някой я е разпознал. Трепването, когато нещо изтрещи или някой инцидентно се допре до нея.
Защо пък да не останат, мисли си Люк. Да изоставят Англия.
Макар че островът е бил френска колония, в този момент локалните приказват главно британски.
Люк може да си откри работа. Предполага, че местата за пенсионни консултанти по първокласните карибски острови към този момент са заети, само че пък би могъл да се ориентира към нещо по-забавно. Да изкара курс за инструктори по гмуркане или да се научи да боядисва.
Роуз е учителка. Нейните умения се търсят на всички места.
Как ли ще реагира тя, в случай че ѝ го предложи? Ще прояви разсъдък и ще каже, че проектът е смахнат. Че това е бягство – тя знаеше какво е да бягаш, той – не.
В далечината вижда Роуз, която излиза на верандата на вилата. Тя прекара сутринта в сън, с цел да се възвърне от неочакваното убийствено главоболие от предходната вечер. Беше последната им вечер на острова, само че Люк отгатна по бледото лице на Роуз и зачервените ѝ очи, че не ѝ е до нищо, с изключение на да си легне рано.
Сега я следи. Вятърът развява алената ѝ рокля и той вижда силуета на тялото ѝ, обрисуван от слънчевите лъчи – извивката на ханша, едрите гърди. Русите къдрици падат върху гърба ѝ, когато тя повдига лице към слънцето.
Той не може да се насити на тялото ѝ. На допира до кожата ѝ, на усета ѝ, на уханието ѝ. Колкото и пъти да са дружно, щом я види, той я пожелава.
Дано още дълго е по този начин.
Вдига бутилката, допива остатъка от бирата си и загърбва водата, с цел да се върне при жена си.
Багажът им е съвсем подготвен. Докато Роуз спеше, Люк изпълни куфара им.
Имат време, преди да повикат такси за летището.
Ще види по какъв начин се усеща тя. Може би откакто си е умряла, ще има предпочитание да поплуват или да изпият по чаша вино на верандата.
Когато доближава Роуз, тя мести погледа си от хоризонта към него и той вижда лицето ѝ.
Беше усетил, че тя не е на себе си в последните няколко дни, само че в този момент е друго.
Роуз наподобява безутешна.
Люк пробягва няколкото стъпала до верандата. Оставя бутилката от бирата и загрижено обгръща ръце към кръста ѝ.
– Хей. Какво става?
– Опаковал си багажа ни – споделя задавено Роуз.
Люк се мръщи.
– Ще извадя каквото ти би трябвало – предлага той. – Имаме още няколко часа, до момента в който пристигна таксито. Още ли те мъчи главоболие? Дали да не се разходим по плажа?
Роуз отпуска глава на гърдите му. Цялото ѝ тяло е като една голяма въздишка.
– Знам – продумва безшумно той. – И аз не желая да си тръгваме. Но си мислих…
– Люк…
– Изслушай ме. Какво ще кажеш да се приберем у дома за известно време и да планираме друго пътешестване? Този път по-дълго. Истинско премеждие. Няколко месеца. Защо не и шест. Можем да заминем за Европа. Или Австралия. Ще те пуснат в неплатен отпуск, нали? Можем да попътуваме, преди да се сдобием с деца. Всички споделят, че това е единственото нещо, за което човек не съжалява. Защо да не го създадем?
Люк млъква. Роуз се е заплакала.
Нещо несъмнено не е наред.
– Съжалявам – прошепва тя през сълзи. – Не мога да се върна в Лондон.
Люк я притиска още по-силно към себе си.
– Любима моя. Какво има? Кажи ми.
– Люк.
Роуз се отдръпва и го поглежда. Спряла е да плаче, само че изражението на лицето ѝ е…
Люк в никакъв случай не е виждал нищо сходно.
Ужасяващо е. Тя е ужасена. Сякаш е прекомерно уплашена, с цел да приказва.
А след това тя намира думите, които търси.
– Не мога да се върна.
Изведнъж Люк усеща по какъв начин кръвта му се смразява. Мозъкът му се пробва да му внуши, че каквото и да е станало, нещата са поправими – двамата ще се приберат и ще измислят излаз. Не може да се е случило нещо, което да провокира подобен боязън.
Но Роуз трепери и Люк знае, че каквото и да се кани да му каже тя, няма да е хубаво.
– Той е мъртъв – изрича тя.
– Кой? Кой е мъртъв, блага моя?
Роуз внезапно си поема мирис, като стенание.
– Той. Аз го убих.
Люк отпуска длани от кръста ѝ. Взира се в нея, сигурен, че не е чул вярно.
– Какво? Каза, че си умъртвила някого? Кого си умъртвила? Роуз, какви ги приказваш?
Тя го сграбчва за раменете. Чак в този момент Люк осъзнава, че е почнал да трепери, а тя го крепи.
– Люк, чуй ме. Чуй какво ти споделям. Аз го убих. Него. Той е в жилището ни. Не мога да се върна. Разбираш ли? В жилището ни има мъртвец.
п редставя
НЕ ПОГЛЕЖДАЙ НАЗАД
от Джо Спейн
Обем: 408 стр.
Цена: 21,41 лева./10,95 Евро
ISBN 9789542625063
Превод: Дори Габровска
Някои неистини са прекомерно огромни, с цел да избягаш от тях. И може да ти костват живота.
Очаквайте „ Не поглеждай обратно “ на 16 септември!
За авторката
Джо Спейн e сценаристка на телевизионни излъчвания и сериали (включително и по личните си книги) и авторка на бестселърови независими съспенс романи и една престъпна поредност. Завършва колежа „ Тринити “ в Дъблин и реализира триумф още с дебютния си разказ, който попада в топ 10 на класациите за най-продавани книги в родната ѝ Ирландия.
Джо живее в Дъблин със брачна половинка си Мартин и четирите им деца. В свободното си време (ако изобщо има такова) обича да гледа телевизия и да чете. Сред обичаните ѝ създатели са Ю Несбьо, Лиан Мориарти и Джоди Пико. Замисля сюжетите на книгите си, до момента в който тича в гората, само че признава, че най-голямото ентусиазъм идва от брачна половинка ѝ, който е неразделно до нея и ѝ оказва помощ.
На българските читатели е позната с книгите „ Перфектната неистина “ „ Последната изчезнала “ и „ Големият тест “. Сега „ Хермес “ показва новия й разказ „ Не поглеждай обратно “.
За книгата
Люк и Роуз Милър се радват на последните дни от медения си месец на райския карибски остров Сент Терез. Но когато е време да си стягат багажа, Роуз признава на брачна половинка си, че не може да се върне в Лондон. Малко преди да се насочат на мечтаното странствуване, в дома им се е появил някогашният ѝ другар Кевин и я е нападнал. В опит да се отбрани Роуз несъзнателно провокира гибелта му и бяга под паника, оставяйки натрупа му в жилището.
Шокиран, Люк се обръща за помощ към огромната си обич Мики, въпреки да не поддържат връзка от години. Тя е посветила живота си на благородната идея да оказва помощ на дамите, жертви на домашно принуждение. Мики отива до жилището, само че не открива мъртвец там, а единствено голямо количество кръв и следи от битка. Оказва се, че Кевин освен е оживял, само че и е отпътувал за Сент Терез, като е единствено въпрос на време да открие уединената вила на младоженците. Мики също се насочва към екзотичния остров и скоро открива, че Кевин не е този, за който се показва.
Единствено Мики може да помогне на Роуз да спре да бяга от предишното. Но някои неистини са прекомерно огромни, с цел да избягаш от тях. И може да ти костват живота.
Откъс
Не всичко е изгубено – остава твърда воля.*
*Цитат от „ Изгубеният парадайс “, Джон Милтън, превод Александър Шурбанов. – Б. пр.
Думите на епическия стих изникват в главата на Люк, до момента в който крачи по мекия бял пясък и се мръщи, спомняйки си, че след през днешния ден раят ще бъде загубен.
Нормалният живот го зове.
Плажът е дребен спрямо други на острова. Люк към този момент е минал дължината му и в този момент се връща обратно. Това е частен залив, непокътнат за избран тип туристи. Непокътнат, идиличен, идеален – за готовите да платят малко положение.
През маранята на късното утринно слънце вижда вилата им с Роуз. От двете ѝ страни се полюшват високи палми, а розовите цветове на бугенвилията изпъкват на фона на дървената обшивка на фасадата.
Стъпва по ръба на водата и пяната на добродушно прииждащите талази се разпилява към ходилата му. В лявата си ръка носи бутилка локална бира. Твърде рано е за пиянство, само че ваканцията му не е свършила. Поне още няколко часа.
Толкова спокоен и провиснал не се е чувствал… в никакъв случай.
Какво ли не би дал за още един ден.
Люк си спомня реакцията си, когато Роуз му сервира това изненадващо пътешестване. Тя пристигна да го вземе от работа с такси, носеше куфара и паспорта му. Усмихваше се нерешително – дали той ще реагира въодушевено или с скука?
Той се слиса.
Беше заседнал до гуша в работа – повода да отсрочат медения си месец. Има някаква особена връзка сред есента и пенсиите. Хората на избрана възраст стартират да си задават екзистенциални въпроси за сезоните на своя личен живот.
Могат ли да заделят задоволително, с цел да се пенсионират умерено?
В компанията на Люк постоянно са затрупани от работа през септември.
Но по какъв начин би могъл да ѝ откаже? Това пътешестване беше първият случай Роуз да вземе нещата в свои ръце и да провежда нещо. Когато му заяви проекта си, той искаше да я насърчи, не да я отреже.
Във всеки случай се радваше на тази почивка. Нуждаеше се от нея. Слънцето, плажовете, заведенията за хранене, коктейлите, мързеливите сутрини, разходките ръка за ръка.
Явно и тя се е нуждаела от почивката, даже повече от него, тъй като незабавно щом преполовиха седмицата и датата на завръщането им изплува на хоризонта, Люк долови някаква смяна у Роуз.
Той знае за какво тя се държи по този начин.
Роуз се е преместила в Лондон, с цел да стартира начисто. Да бъде на място, където е анонимна. Но той долавя, че тя още не се усеща в сигурност. Въпреки че пробва да го скрие и непрекъснато му повтаря, че е добре, той вижда знаците.
Изражението ѝ, когато ѝ се стори, че някой я е разпознал. Трепването, когато нещо изтрещи или някой инцидентно се допре до нея.
Защо пък да не останат, мисли си Люк. Да изоставят Англия.
Макар че островът е бил френска колония, в този момент локалните приказват главно британски.
Люк може да си откри работа. Предполага, че местата за пенсионни консултанти по първокласните карибски острови към този момент са заети, само че пък би могъл да се ориентира към нещо по-забавно. Да изкара курс за инструктори по гмуркане или да се научи да боядисва.
Роуз е учителка. Нейните умения се търсят на всички места.
Как ли ще реагира тя, в случай че ѝ го предложи? Ще прояви разсъдък и ще каже, че проектът е смахнат. Че това е бягство – тя знаеше какво е да бягаш, той – не.
В далечината вижда Роуз, която излиза на верандата на вилата. Тя прекара сутринта в сън, с цел да се възвърне от неочакваното убийствено главоболие от предходната вечер. Беше последната им вечер на острова, само че Люк отгатна по бледото лице на Роуз и зачервените ѝ очи, че не ѝ е до нищо, с изключение на да си легне рано.
Сега я следи. Вятърът развява алената ѝ рокля и той вижда силуета на тялото ѝ, обрисуван от слънчевите лъчи – извивката на ханша, едрите гърди. Русите къдрици падат върху гърба ѝ, когато тя повдига лице към слънцето.
Той не може да се насити на тялото ѝ. На допира до кожата ѝ, на усета ѝ, на уханието ѝ. Колкото и пъти да са дружно, щом я види, той я пожелава.
Дано още дълго е по този начин.
Вдига бутилката, допива остатъка от бирата си и загърбва водата, с цел да се върне при жена си.
Багажът им е съвсем подготвен. Докато Роуз спеше, Люк изпълни куфара им.
Имат време, преди да повикат такси за летището.
Ще види по какъв начин се усеща тя. Може би откакто си е умряла, ще има предпочитание да поплуват или да изпият по чаша вино на верандата.
Когато доближава Роуз, тя мести погледа си от хоризонта към него и той вижда лицето ѝ.
Беше усетил, че тя не е на себе си в последните няколко дни, само че в този момент е друго.
Роуз наподобява безутешна.
Люк пробягва няколкото стъпала до верандата. Оставя бутилката от бирата и загрижено обгръща ръце към кръста ѝ.
– Хей. Какво става?
– Опаковал си багажа ни – споделя задавено Роуз.
Люк се мръщи.
– Ще извадя каквото ти би трябвало – предлага той. – Имаме още няколко часа, до момента в който пристигна таксито. Още ли те мъчи главоболие? Дали да не се разходим по плажа?
Роуз отпуска глава на гърдите му. Цялото ѝ тяло е като една голяма въздишка.
– Знам – продумва безшумно той. – И аз не желая да си тръгваме. Но си мислих…
– Люк…
– Изслушай ме. Какво ще кажеш да се приберем у дома за известно време и да планираме друго пътешестване? Този път по-дълго. Истинско премеждие. Няколко месеца. Защо не и шест. Можем да заминем за Европа. Или Австралия. Ще те пуснат в неплатен отпуск, нали? Можем да попътуваме, преди да се сдобием с деца. Всички споделят, че това е единственото нещо, за което човек не съжалява. Защо да не го създадем?
Люк млъква. Роуз се е заплакала.
Нещо несъмнено не е наред.
– Съжалявам – прошепва тя през сълзи. – Не мога да се върна в Лондон.
Люк я притиска още по-силно към себе си.
– Любима моя. Какво има? Кажи ми.
– Люк.
Роуз се отдръпва и го поглежда. Спряла е да плаче, само че изражението на лицето ѝ е…
Люк в никакъв случай не е виждал нищо сходно.
Ужасяващо е. Тя е ужасена. Сякаш е прекомерно уплашена, с цел да приказва.
А след това тя намира думите, които търси.
– Не мога да се върна.
Изведнъж Люк усеща по какъв начин кръвта му се смразява. Мозъкът му се пробва да му внуши, че каквото и да е станало, нещата са поправими – двамата ще се приберат и ще измислят излаз. Не може да се е случило нещо, което да провокира подобен боязън.
Но Роуз трепери и Люк знае, че каквото и да се кани да му каже тя, няма да е хубаво.
– Той е мъртъв – изрича тя.
– Кой? Кой е мъртъв, блага моя?
Роуз внезапно си поема мирис, като стенание.
– Той. Аз го убих.
Люк отпуска длани от кръста ѝ. Взира се в нея, сигурен, че не е чул вярно.
– Какво? Каза, че си умъртвила някого? Кого си умъртвила? Роуз, какви ги приказваш?
Тя го сграбчва за раменете. Чак в този момент Люк осъзнава, че е почнал да трепери, а тя го крепи.
– Люк, чуй ме. Чуй какво ти споделям. Аз го убих. Него. Той е в жилището ни. Не мога да се върна. Разбираш ли? В жилището ни има мъртвец.
Източник: plovdiv-online.com
КОМЕНТАРИ