Джейн Ан Кренц с любовна кримка
Издателска къща „ ХЕРМЕС “
п редставя
ЛИПСВАЩИТЕ ПАРЧЕТА
от Джейн Ан Кренц
Превод: Дафина Янева-Китанова
Джейн Ан Кренц се завръща с нов трогателен разказ
В него тя ловко съчетава любовна конспирация с динамичен престъпен сюжет.
Очаквайте „ Липсващите части “ на 23.09.2025 година!
За авторката
Джейн Ан Кренц е авторка на над 50 следващи бестселъра на „ Ню Йорк Таймс “. Общият тираж на книгите й надвишава 30 милиона екземпляра.
Тя е първата носителка на премията „ Джейн Остин “ на Romantic Times, основана да „ уважи представителите на сантименталната общественост, които са повлияли доста на жанра “.
За книгата
Амелия Ривърс усеща, че е следена. Злокобното наличие евентуално е обвързвано със сенчестата организация, виновна за злощастната нощ от преди седем месеца. Нощ, която ускорява паранормалните й качества и прекатурва живота й.
Сега, с цел да се отбрани, Амелия наема частния детектив Гидиън Суитуотър. Въпреки че не й има вяра, Гидиън е необяснимо притеглен от нея, по тази причина се заема със случая. Тя също изпитва запаси към загадъчния мъж, чиито картини приказват за не по-малко стряскащи секрети от нейните лични. Но когато едвам не става жертва на похищение, Амелия осъзнава, че единствено Гидиън може да й помогне да разплете мистерията.
Заедно се връщат на мястото, където стартира всичко: хотел „ Лусънт Спрингс “ в калифорнийската пустиня. Те са решени да разкрият кой е в основата на противозаконните опити, провеждани там, каквото и да им коства това…
Откъс
Може би преследвачът нямаше да се върне довечера.
Може би си беше въобразила призрачната фигура в състезателен екип с качулка. Може би никой не я наблюдаваше. Може би потъваше във въртоп от илюзии и халюцинации.
Не. Може би губеше надзор, само че не чак дотам – още не. Тя не халюцинираше. Беше рационална, разумно мислеща жена от жанр, дал на света изключителни персони в области, вариращи от психиатрия до инженерни науки.
Е, не беше от преуспяващите и, да, от време на време в рода се появяваше някой като самопровъзгласилата се за екстрасенс вуйна Сибил. Важното е, че никой от тях не беше стигал до психиатрията. Както споделяше майка й, всяко семейство има своите ексцентрици.
Амелия Ривърс застина в сенките на балкона на жилището си на втория етаж, като се мъчеше да пресече пипалата на надигащата се суматоха. Меката нощ на Сан Диего като че ли настъпваше към нея.
Д-р Пайк беше прав. Тя развиваше същинска уплаха с типичните пристъпи на тревога и оправдания. Със скоростта, с която губеше почва под краката си, скоро щеше да се трансформира в същински аскет след залез слънце. Пайк я беше предизвестил, че страховете й в последна сметка ще се разпрострат и върху светлата част на деня. Вероятно не трябваше да анулира последните си две срещи с него. Докторът имаше положителни планове. Тя не се съмняваше в загрижеността му за психическото й здраве. Но към този момент в действителност губеше вяра, че може да й помогне да се оправи с виденията.
Амелия погледна часовника си. Беше съвсем един часът. Стисна остарелия фотоапарат с лента и зачака. Преследвачът или щеше да се появи, или не. Тя към този момент не знаеше какво избира. И в двата случая беше еднообразно ужасно. Ако някой в действителност я наблюдаваше, беше в заплаха. Ако имаше халюцинации, евентуално трябваше да се прегледа в психиатрична клиника.
От мястото, където се криеше, Амелия виждаше буйната зеленина в двора и осветения наследник басейн в центъра. Четирите крила на двуетажния жилищен комплекс обграждаха градините от всички страни. Имаше четири входа. Всеки беше предпазен с висока врата от ковано желязо, имаше и камери, само че не беше изключително мъчно да се промъкнеш на територията, в случай че изчакаш комфортен миг и последваш някого от жителите.
Нямаше патрулиращи охранители, нито коли на работа за защита. Подобни улеснения се предлагаха единствено в по-скъпите парцели. Нейният бюджет беше стеснен. Не беше елементарно да си изкарваш прехраната като фотограф.
Снощи преследвачът беше пристигнал по алеята откъм служебния вход, който беше прикрит зад няколко палми и куп стратегически засадени шубраци. Никой не искаше да вижда големите контейнери за отпадък и преработване.
Нощта като че ли издигаше стени към нея. Нямаше да може да остане на открито още дълго.
Глупава уплаха.
Амелия бе стигнала до мрачното умозаключение, че си е въобразила преследвача, когато видя леко придвижване в сенките покрай входа на служебната алея. Тя съвсем спря да диша.
Фигурата с качулката се появи иззад буйната зеленина, която закриваше входа от далечната страна на двора. Класическият фотоапарат „ Никон “, който беше купила онлайн от колекционер, леко потрепери в ръцете й. Вече беше напрегната, само че от новата доза адреналин, предизвикан от страха, я побиха тръпки.
Преследвачът потегли бързо по пътеката към басейна и изчезна зад бараката за принадлежности. Нещо в метода, по който се движеше, в гъвкавостта му на див звяр я разтревожи толкоз, колкото и безмълвният вик на интуицията, предупреждаваща, че тя беше задачата на непознатия. Доктор Пайк можеше да вини нервите й колкото си желае. Вече не й пукаше. Тя познаваше това страховито чувство прекомерно добре. Не за първи път я преследваха.
Мъжът още веднъж се появи долу, иззад къщичката до басейна. Тя затаи мирис, подвигна фотоапарата и погледна през визьора. Не можеше да употребява мълния. Избухването на ярката светлина щеше да попречи на другите й сетива. Но тя не беше тук, на балкона, борейки се с потискащата тежест на нощта, тъй като се надяваше да направи моментална фотография на лицето на преследвача. Тя търсеше напълно други изображения, такива, които можеха да бъдат снимани единствено със демодиран огледално-рефлексен фотоапарат с един обектив и черно-бял филм. Цифров фотоапарат не би приключил работа за това, което тя имаше поради.
Фигурата с качулката се промъкваше към стълбите във вътрешния двор, водещи към нейното крило на комплекса. Разбира се, той можеше да е нов наемател, който живее на нейния етаж, само че каква беше вероятността?
Тя изчака колкото е допустимо по-дълго, оставяйки преследвача да се приближи, и направи фотографията. Щракването на пандиза на апарата прозвуча мощно в нейните уши, само че фигурата с качулката долу в двора, наподобява, не го чу. Мъжът продължи да върви към нейното крило.
Обхвана я суматоха. Направи още една фотография, този път със мълния. Яркият проблясък на светлина притегли вниманието на преследвача. Той спря ненадейно и погледна нагоре. Качулката закриваше лицето му.
– Хей, ти, там долу, в градината – извика тя ядосано, като че ли нищо не подозираше. – Ако обичаш, би ли се махнал оттова? Опитвам се да упражнявам нощна снимка.
Фигурата не помръдна. Тя имаше възприятието, че се пробва да реши по какъв начин да реагира в тази обстановка.
– Ако искаш, можеш да останеш в фрагмента – сподели тя. – Но аз ще обявявам тези фотоси онлайн, тъй че в случай че държиш на персоналната си неприкосновеност…
Преследвачът взе решение. Той се обърна и побягна, насочвайки се назад към входа на служебната алея.
Балконската врата на жилището през две порти вдясно се отвори. Появи се Айрин Морган. Тя беше облечена в прилепващ сатенен халат и стилни секси пантофки. Вълните на русата й грива обрамчваха прелестното й лице. Без значение какво носеше, тя успяваше да придаде на излъчването си остарелия холивудски искра.
– Амелия? – сподели тя със мощен шепот, който наблягаше дрезгавия й глас. – Какво става? Добре ли си?
– Да, добре съм. Извинявай, че те разсъниха. Опитвах се да направя няколко нощни фотоси.
– Млъкнете там – изкрещя през отворения прозорец простакът от жилището сред тези на Амелия и Айрин. – Имам среща рано сутринта.
– Добре, скърбя – сподели Амелия.
Прозорецът се затръшна.
– Глупак – промърмори Айрин.
– Глупак – повтори безшумно Амелия. После леко увеличи глас: – Всичко е наред, Айрин. Не се притеснявай.
– Добре. – Айрин се прозя и се прибра.
Амелия се втурна в жилището си, заключи балконската врата, възпламени лампите и няколко пъти си пое надълбоко въздух. Сега следваше сложната част. Не беше завършила. Трябваше да слезе долу в градината, с цел да направи другите фотоси.
Когато нервите й се поуспокоиха, тя отиде до масичката при входната врата на жилището, взе тейзъра и ключовете, стегна се и отвори вратата.
Прекоси бързо открития кулоар, който минаваше по дължината на втория етаж, и се втурна надолу по стълбите към двора. Чудовището на суматохата се беше свило в периферията на съзнанието й, заплашвайки да нападна. В опит да овладее безпокойството си, тя си повтаряше мотото на подкаста, който продуцираше дружно с приятелките си Палас и Талия: Заедно сме в това, до момента в който не открием отговорите.
За страдание довечера нямаше „ ние “. Тя беше сама.
Когато стигна до пътеката на двора, студено ручейче пот се стичаше сред гърдите й и попиваше в тениската. Тя влезе в света на виденията и си подсети да се концентрира върху това, което беше пристигнала да види. Не позволявай на мъглата да те разсейва, сподели си тя.
Технически видяно, нямаше мъгла. Най-после беше схванала, че това, което вижда, е бездънен до глезените поток от паранормално излъчване, който струеше по цялата дължина на градинската пътека. Мъглата беше резултат от многото пластове енергийни отпечатъци, насъбрани с времето от хората, които бяха вървели по нея.
През последните няколко месеца Амелия се опитваше да се приспособява към странния си нов гений, само че процесът на образование беше сложен, да не кажем – изнервящ. Беше стигнала до единственото умозаключение, че енергийните следи, оставяни от хората, са толкоз неповторими, колкото и пръстовите им отпечатъци.
Беше схванала също, че силата в отпечатъците избледнява с времето, тъй като други хора минаваха по същия път и оставяха свои следи.
За благополучие отпечатъците от преследвача бяха единствено отпреди минути. Те кипяха от странни, непостоянни течения, които предизвикваха ледени тръпки в сетивата й. Интуицията й още веднъж крещеше, само че тя не знаеше дали реагира на отпечатъците на преследвача, или на клаустрофобията, подбудена от нощта. Успя да концентрира визьора и направи няколко фотоси.
Това беше всичко, с което можеше да се оправи. С тейзъра в едната ръка и фотоапарата в другата, тя хукна назад към стълбите. Когато се озова в сигурност в жилището си, дишаше тежко и трепереше.
Глупава, тъпа уплаха. Това започваше да става неуместно.
Тя заключи и трите ключалки на вратата, сложи фотоапарата, ключовете и тейзъра на дребната маса в коридора и отиде в кухнята. Отвори един долап, взе бутилката безценен коняк, която Айрин й беше подарила за рождения ден, и си наля солидна доза във водна чаша.
Взе чашата, заобиколи необятния остров, който разделяше кухнята от дневната, и се заразхожда, отпивайки методично, до момента в който се опитваше да овладее нервите си.
Когато се убеди, че към този момент не се усеща като цялостна руина, тя остави недопития коняк. Имаше да свърши още работа. Върна се в коридора и взе фотоапарата. Мина около пералното помещение и продължи към дрешника, който беше трансформирала в тъмна стая.
По казуса с преследвача на следващия ден щеше да се обърне към единствената частна детективска организация в региона на Сан Диего, която би могла да се отнесе към случая с нужната съвестност. Беше намерила нищожна информация за организацията в интернет. Уебсайтът й се състоеше от една страница.
Детективска организация „ Суитуотър “
Само частни клиенти. Без корпоративни или бизнес контакти.
Такси по договаряне. Обадете се за среща.
Амелия се обади на посочения номер, само че беше трансферирана към гласова поща, където беше инструктирана да остави името си, малко пояснение на казуса и информация за контакт. Липсата на рецепционистка я тормози, само че половин час по-късно мъж, който се показа като Гидиън Суитуотър, отговори на позвъняването й. Беше й задал няколко повърхностни въпроса по случая и по-късно й заяви адреса на офиса си. Уговорката беше за девет часа сутринта.
Тя си направи два извода от късия диалог. Първият беше, че гласът на Суитуотър й хареса. Много. Беше мистериозен и вълнуващ и провокира непознати, само че доста приятни тръпки в сетивата й.
Второто усещане я правеше съвсем сигурна, че той беше взел решение да поеме нейния случай, преди да й върне позвъняването.
п редставя
ЛИПСВАЩИТЕ ПАРЧЕТА
от Джейн Ан Кренц
Превод: Дафина Янева-Китанова
Джейн Ан Кренц се завръща с нов трогателен разказ
В него тя ловко съчетава любовна конспирация с динамичен престъпен сюжет.
Очаквайте „ Липсващите части “ на 23.09.2025 година!
За авторката
Джейн Ан Кренц е авторка на над 50 следващи бестселъра на „ Ню Йорк Таймс “. Общият тираж на книгите й надвишава 30 милиона екземпляра.
Тя е първата носителка на премията „ Джейн Остин “ на Romantic Times, основана да „ уважи представителите на сантименталната общественост, които са повлияли доста на жанра “.
За книгата
Амелия Ривърс усеща, че е следена. Злокобното наличие евентуално е обвързвано със сенчестата организация, виновна за злощастната нощ от преди седем месеца. Нощ, която ускорява паранормалните й качества и прекатурва живота й.
Сега, с цел да се отбрани, Амелия наема частния детектив Гидиън Суитуотър. Въпреки че не й има вяра, Гидиън е необяснимо притеглен от нея, по тази причина се заема със случая. Тя също изпитва запаси към загадъчния мъж, чиито картини приказват за не по-малко стряскащи секрети от нейните лични. Но когато едвам не става жертва на похищение, Амелия осъзнава, че единствено Гидиън може да й помогне да разплете мистерията.
Заедно се връщат на мястото, където стартира всичко: хотел „ Лусънт Спрингс “ в калифорнийската пустиня. Те са решени да разкрият кой е в основата на противозаконните опити, провеждани там, каквото и да им коства това…
Откъс
Може би преследвачът нямаше да се върне довечера.
Може би си беше въобразила призрачната фигура в състезателен екип с качулка. Може би никой не я наблюдаваше. Може би потъваше във въртоп от илюзии и халюцинации.
Не. Може би губеше надзор, само че не чак дотам – още не. Тя не халюцинираше. Беше рационална, разумно мислеща жена от жанр, дал на света изключителни персони в области, вариращи от психиатрия до инженерни науки.
Е, не беше от преуспяващите и, да, от време на време в рода се появяваше някой като самопровъзгласилата се за екстрасенс вуйна Сибил. Важното е, че никой от тях не беше стигал до психиатрията. Както споделяше майка й, всяко семейство има своите ексцентрици.
Амелия Ривърс застина в сенките на балкона на жилището си на втория етаж, като се мъчеше да пресече пипалата на надигащата се суматоха. Меката нощ на Сан Диего като че ли настъпваше към нея.
Д-р Пайк беше прав. Тя развиваше същинска уплаха с типичните пристъпи на тревога и оправдания. Със скоростта, с която губеше почва под краката си, скоро щеше да се трансформира в същински аскет след залез слънце. Пайк я беше предизвестил, че страховете й в последна сметка ще се разпрострат и върху светлата част на деня. Вероятно не трябваше да анулира последните си две срещи с него. Докторът имаше положителни планове. Тя не се съмняваше в загрижеността му за психическото й здраве. Но към този момент в действителност губеше вяра, че може да й помогне да се оправи с виденията.
Амелия погледна часовника си. Беше съвсем един часът. Стисна остарелия фотоапарат с лента и зачака. Преследвачът или щеше да се появи, или не. Тя към този момент не знаеше какво избира. И в двата случая беше еднообразно ужасно. Ако някой в действителност я наблюдаваше, беше в заплаха. Ако имаше халюцинации, евентуално трябваше да се прегледа в психиатрична клиника.
От мястото, където се криеше, Амелия виждаше буйната зеленина в двора и осветения наследник басейн в центъра. Четирите крила на двуетажния жилищен комплекс обграждаха градините от всички страни. Имаше четири входа. Всеки беше предпазен с висока врата от ковано желязо, имаше и камери, само че не беше изключително мъчно да се промъкнеш на територията, в случай че изчакаш комфортен миг и последваш някого от жителите.
Нямаше патрулиращи охранители, нито коли на работа за защита. Подобни улеснения се предлагаха единствено в по-скъпите парцели. Нейният бюджет беше стеснен. Не беше елементарно да си изкарваш прехраната като фотограф.
Снощи преследвачът беше пристигнал по алеята откъм служебния вход, който беше прикрит зад няколко палми и куп стратегически засадени шубраци. Никой не искаше да вижда големите контейнери за отпадък и преработване.
Нощта като че ли издигаше стени към нея. Нямаше да може да остане на открито още дълго.
Глупава уплаха.
Амелия бе стигнала до мрачното умозаключение, че си е въобразила преследвача, когато видя леко придвижване в сенките покрай входа на служебната алея. Тя съвсем спря да диша.
Фигурата с качулката се появи иззад буйната зеленина, която закриваше входа от далечната страна на двора. Класическият фотоапарат „ Никон “, който беше купила онлайн от колекционер, леко потрепери в ръцете й. Вече беше напрегната, само че от новата доза адреналин, предизвикан от страха, я побиха тръпки.
Преследвачът потегли бързо по пътеката към басейна и изчезна зад бараката за принадлежности. Нещо в метода, по който се движеше, в гъвкавостта му на див звяр я разтревожи толкоз, колкото и безмълвният вик на интуицията, предупреждаваща, че тя беше задачата на непознатия. Доктор Пайк можеше да вини нервите й колкото си желае. Вече не й пукаше. Тя познаваше това страховито чувство прекомерно добре. Не за първи път я преследваха.
Мъжът още веднъж се появи долу, иззад къщичката до басейна. Тя затаи мирис, подвигна фотоапарата и погледна през визьора. Не можеше да употребява мълния. Избухването на ярката светлина щеше да попречи на другите й сетива. Но тя не беше тук, на балкона, борейки се с потискащата тежест на нощта, тъй като се надяваше да направи моментална фотография на лицето на преследвача. Тя търсеше напълно други изображения, такива, които можеха да бъдат снимани единствено със демодиран огледално-рефлексен фотоапарат с един обектив и черно-бял филм. Цифров фотоапарат не би приключил работа за това, което тя имаше поради.
Фигурата с качулката се промъкваше към стълбите във вътрешния двор, водещи към нейното крило на комплекса. Разбира се, той можеше да е нов наемател, който живее на нейния етаж, само че каква беше вероятността?
Тя изчака колкото е допустимо по-дълго, оставяйки преследвача да се приближи, и направи фотографията. Щракването на пандиза на апарата прозвуча мощно в нейните уши, само че фигурата с качулката долу в двора, наподобява, не го чу. Мъжът продължи да върви към нейното крило.
Обхвана я суматоха. Направи още една фотография, този път със мълния. Яркият проблясък на светлина притегли вниманието на преследвача. Той спря ненадейно и погледна нагоре. Качулката закриваше лицето му.
– Хей, ти, там долу, в градината – извика тя ядосано, като че ли нищо не подозираше. – Ако обичаш, би ли се махнал оттова? Опитвам се да упражнявам нощна снимка.
Фигурата не помръдна. Тя имаше възприятието, че се пробва да реши по какъв начин да реагира в тази обстановка.
– Ако искаш, можеш да останеш в фрагмента – сподели тя. – Но аз ще обявявам тези фотоси онлайн, тъй че в случай че държиш на персоналната си неприкосновеност…
Преследвачът взе решение. Той се обърна и побягна, насочвайки се назад към входа на служебната алея.
Балконската врата на жилището през две порти вдясно се отвори. Появи се Айрин Морган. Тя беше облечена в прилепващ сатенен халат и стилни секси пантофки. Вълните на русата й грива обрамчваха прелестното й лице. Без значение какво носеше, тя успяваше да придаде на излъчването си остарелия холивудски искра.
– Амелия? – сподели тя със мощен шепот, който наблягаше дрезгавия й глас. – Какво става? Добре ли си?
– Да, добре съм. Извинявай, че те разсъниха. Опитвах се да направя няколко нощни фотоси.
– Млъкнете там – изкрещя през отворения прозорец простакът от жилището сред тези на Амелия и Айрин. – Имам среща рано сутринта.
– Добре, скърбя – сподели Амелия.
Прозорецът се затръшна.
– Глупак – промърмори Айрин.
– Глупак – повтори безшумно Амелия. После леко увеличи глас: – Всичко е наред, Айрин. Не се притеснявай.
– Добре. – Айрин се прозя и се прибра.
Амелия се втурна в жилището си, заключи балконската врата, възпламени лампите и няколко пъти си пое надълбоко въздух. Сега следваше сложната част. Не беше завършила. Трябваше да слезе долу в градината, с цел да направи другите фотоси.
Когато нервите й се поуспокоиха, тя отиде до масичката при входната врата на жилището, взе тейзъра и ключовете, стегна се и отвори вратата.
Прекоси бързо открития кулоар, който минаваше по дължината на втория етаж, и се втурна надолу по стълбите към двора. Чудовището на суматохата се беше свило в периферията на съзнанието й, заплашвайки да нападна. В опит да овладее безпокойството си, тя си повтаряше мотото на подкаста, който продуцираше дружно с приятелките си Палас и Талия: Заедно сме в това, до момента в който не открием отговорите.
За страдание довечера нямаше „ ние “. Тя беше сама.
Когато стигна до пътеката на двора, студено ручейче пот се стичаше сред гърдите й и попиваше в тениската. Тя влезе в света на виденията и си подсети да се концентрира върху това, което беше пристигнала да види. Не позволявай на мъглата да те разсейва, сподели си тя.
Технически видяно, нямаше мъгла. Най-после беше схванала, че това, което вижда, е бездънен до глезените поток от паранормално излъчване, който струеше по цялата дължина на градинската пътека. Мъглата беше резултат от многото пластове енергийни отпечатъци, насъбрани с времето от хората, които бяха вървели по нея.
През последните няколко месеца Амелия се опитваше да се приспособява към странния си нов гений, само че процесът на образование беше сложен, да не кажем – изнервящ. Беше стигнала до единственото умозаключение, че енергийните следи, оставяни от хората, са толкоз неповторими, колкото и пръстовите им отпечатъци.
Беше схванала също, че силата в отпечатъците избледнява с времето, тъй като други хора минаваха по същия път и оставяха свои следи.
За благополучие отпечатъците от преследвача бяха единствено отпреди минути. Те кипяха от странни, непостоянни течения, които предизвикваха ледени тръпки в сетивата й. Интуицията й още веднъж крещеше, само че тя не знаеше дали реагира на отпечатъците на преследвача, или на клаустрофобията, подбудена от нощта. Успя да концентрира визьора и направи няколко фотоси.
Това беше всичко, с което можеше да се оправи. С тейзъра в едната ръка и фотоапарата в другата, тя хукна назад към стълбите. Когато се озова в сигурност в жилището си, дишаше тежко и трепереше.
Глупава, тъпа уплаха. Това започваше да става неуместно.
Тя заключи и трите ключалки на вратата, сложи фотоапарата, ключовете и тейзъра на дребната маса в коридора и отиде в кухнята. Отвори един долап, взе бутилката безценен коняк, която Айрин й беше подарила за рождения ден, и си наля солидна доза във водна чаша.
Взе чашата, заобиколи необятния остров, който разделяше кухнята от дневната, и се заразхожда, отпивайки методично, до момента в който се опитваше да овладее нервите си.
Когато се убеди, че към този момент не се усеща като цялостна руина, тя остави недопития коняк. Имаше да свърши още работа. Върна се в коридора и взе фотоапарата. Мина около пералното помещение и продължи към дрешника, който беше трансформирала в тъмна стая.
По казуса с преследвача на следващия ден щеше да се обърне към единствената частна детективска организация в региона на Сан Диего, която би могла да се отнесе към случая с нужната съвестност. Беше намерила нищожна информация за организацията в интернет. Уебсайтът й се състоеше от една страница.
Детективска организация „ Суитуотър “
Само частни клиенти. Без корпоративни или бизнес контакти.
Такси по договаряне. Обадете се за среща.
Амелия се обади на посочения номер, само че беше трансферирана към гласова поща, където беше инструктирана да остави името си, малко пояснение на казуса и информация за контакт. Липсата на рецепционистка я тормози, само че половин час по-късно мъж, който се показа като Гидиън Суитуотър, отговори на позвъняването й. Беше й задал няколко повърхностни въпроса по случая и по-късно й заяви адреса на офиса си. Уговорката беше за девет часа сутринта.
Тя си направи два извода от късия диалог. Първият беше, че гласът на Суитуотър й хареса. Много. Беше мистериозен и вълнуващ и провокира непознати, само че доста приятни тръпки в сетивата й.
Второто усещане я правеше съвсем сигурна, че той беше взел решение да поеме нейния случай, преди да й върне позвъняването.
Източник: plovdiv-online.com
КОМЕНТАРИ