Четиво за лятото от Ребека Сърл
Издателска къща „ ХЕРМЕС “
п редставя
ЕДНО ЛЯТО В АМАЛФИ
от Ребека Сърл
размер: 264 стр.
Цена: 16,95 лева
ISBN 978-954-26-2253-6
Превод Диляна Георгиева
Вълнуващ разказ за незабравимо лято в едно от най-красивите места на света
Очаквайте на 13 юни!
За книгата
Кейти видимо има всичко, за което може да мечтае: грижлив брачен партньор, комфортен дом и изключителна връзка с майка си Керъл. Но когато майка й се разболява и умира, животът й изгубва смисъл. Кейти не знае по какъв начин да продължи напред без безусловната любов и поддръжка на Керъл, която е и нейната най-хубава другарка. Въпреки че е унищожена, тя взема решение да се насочи на мечтаното пътешестване до Позитано, което двете възнамеряват от години. За да види с очите си живописното градче, в което Керъл е прекарала едно незабравимо лято тъкмо преди да срещне татко й.
В мига, в който стъпва на Амалфийското крайбрежие, Кейти усеща духа на майка си. Очарователните гледки, превъзходната храна, кристалночистата вода и отзивчивите локални й оказват помощ да се отпусне и наслаждения на невероятното прекарване.
И тъкмо тогава, като по знамение, се появява Керъл – красива жена на тридесет, която наподобява и звучи тъкмо като майка й. Кейти няма визия какво се случва, само че по някакъв необикновен метод двете още веднъж са дружно. Тя разполага с едно лято в Амалфи, с цел да опознае безгрижната, рискована и импулсивна млада жена, която, за разлика от зрялата Керъл, не разполага с отговорите на всички въпроси. Едно лято, което ще й помогне да преоткрие себе си и да си върне усета към живота.
Написах „ Едно лято в Амалфи “, с цел да избягам от действителността и се надявам посредством нея и вие да се отправите на едно незабравимо странствуване.
Интервю с Ребека Сърл
Ребека Сърл е ефирен сценарист, създател на дамска прозаичност и три детско-юношески романа. Получава магистърска степен от Нюйоркския университет, живее в Лос Анджелис. Постига международен триумф с романа „ След пет години “, преведен на 24 езика.
„ Едно лято в Амалфи “ е най-новата й книга, която се появява на пазара предходната година и незабавно попада в класацията за бестселъри на „ Пъблишърс Уикли “.
Откъде почерпи ентусиазъм за написването на тази книга?
Преди четири години с майка ми заминахме за Италия. Тя все ми разказваше за незабравимото лято, което прекарала в Рим, а по-късно и в Позитано, когато била на двадесет и за един италианец на име Ремо, в който се влюбила тогава. Намерихме сестра му във фейсбук и тя ни свърза с него. Срещнахме се до емблематичния шадраван ди Треви – там, където са се срещнали преди близо петдесет години! Направих доста фотоси, само че виждайки майка ми през погледа на Ремо – като момичето, което той в миналото е познавал – по едно и също време въодушевена и обезпокоена – накара мозъка ми да защрака. Така се роди концепцията за един разказ за дамите, които майките ни в миналото са били, преди да се появим ние и да преобърнем живота им. Родителите ми са женени от четиридесет години и татко ми нямаше нищо срещу тази среща, дори ни насърчаваше, макар че се падна навръх рождения му ден.
Образът на Кейти като че ли оживява на страниците на романа, по какъв начин съумя да го изградиш толкоз правдиво и пълнокръвно?
Нуждаех се от основна героиня, която не държи живота си под надзор, някой който има вяра, че всички значими житейски решения към този момент са взети вместо него. Тя е цялостна диаметралност на Дани, героинята от предходния ми разказ „ След пет години “. Нейният облик обаче последователно се разпростира и обогатява и тя ще се научи да се бори за независимостта си.
В обществените мрежи загатна, че „ Едно лято в Амалфи “ е въодушевена от личната ти връзка с майка ти, ще ни споделиш ли повече за връзките ви?
Майка ми е най-хубавата ми другарка и първият човек, на който се обаждам при потребност. Тя има отговорите на всички въпроси. Дълго се тревожех какъв ще бъде животът ми, когато нея към този момент я няма на този свят. Смятам, че в доста връзки „ Едно лято в Амалфи “ е самобитно любовно писмо към моето бъдещо аз, което ще би трябвало да живее без нея.
А за какво Италия?
А къде другаде? Написах този разказ сред април и юли 2020, когато не можехме да излезем от домовете си, камо ли да пътуваме отвън страната. Не спирах да си бленувам за паста и просеко на брега на морето. Амалфийското крайбрежие беше мястото, на което историята принадлежеше, където персоналната ми история с майка ми се беше случила. Освен това в Италия и Позитано в частност има нещо, неподвластно на времето, което съвършено се вписа в сюжета ми.
Кое обръщение би желала да остане с читателите откакто са прочели книгата?
Надявам се, че „ Едно лято в Амалфи “ ще ги придвижи в едно от райските кътчета на земята, както се случи с мен. Написах книгата, с цел да избягам от действителността и се надявам посредством нея и вие да се отправите на едно незабравимо странствуване. Когато хората споделят, че романът ги е докоснал и разчувствал, това значи доста за мен. Често пиша за неща, против които се опасявам да се изправя в действителния живот. И в случай че хората намират смисъл в написаното от мен, то значи съм си свършила работата.
Откъс
Четвърта глава
Градските камбани отброяват седем часа. Вечерта се е спуснала над Позитано. Сещам се, че майка ми ми е говорила за църквата „ Санта Мария Асунта “ и биещите камбани, които афишират часа. Звучат далечни, мечтателни и нямат нищо общо с алармата на айфона ми.
Отивам до дрешника и намирам роклите, които съм си взела. Избирам си къса бяла гофрирана рокля и си поставям златисти чехли. Косата ми към този момент е изсъхнала и се спуска на рошави къдри на гърба ми. Обикновено я суша със сешоар и подхващам дългата процедура по изправянето ѝ, само че през последните две седмици не съм правила нищо повече, с изключение на да я мия два пъти седмично. Дълго време висеше безжизнена, несигурна в коя посока да поеме. Но в този момент къдриците са почнали да се възстановяват и да одобряват първичната си форма.
Слагам си овлажняващ декор дьо загар и мацвам малко руж на бузите. Мажа устните си с емайл, вземам ключа за стаята и излизам на открито.
Стигам до втория етаж, където откривам басейн и тераса с ресторант, както ми изясни рецепционистката. Майка ми ми е разказвала за тази тераса, която като че ли виси във въздуха над целия град.
По белите столове с алена тапицерия са насядали двойки, които се любуват на гледката, а сервитьори в бели ризи носят подноси с ослепителен „ Аперол пулверизатор “ и дребни керамични чинии с едри зелени маслини, домакински чипс и солено кашу.
До мен се приближава млад мъж с черни панталони и бяла риза, на която с червен конец е избродирано името на ресторанта – „ Ил Триденте “.
– Buonasera, signora – споделя той. – Мога ли да ви оказа помощ?
Давам си сметка, че съм си не запомнила графика горе. Нямам визия дали за довечера имаме резервация за тук или за някъде другаде, само че не съм яла нищо от към седем часа, откогато си взех един сандвич на жп гарата.
– Възможно ли е да вечерям тук? – запитвам го.
– Естествено – усмихва се той. – Всичко е допустимо. На вашите услуги.
– Grazie – думата звучи жестоко с американския ми акцент. – Благодаря.
Той ми прави знак да го вървя след на терасата.
– Насам.
Половината тераса е заета от басейна и шезлонгите с редица ниски масички за питиета и храна, само че отдясно има покрито пространство с висящи увивни растения и цветя, както и окачени от горната страна фенери. Има бели железни маси с покривки на бели и червени карета, а през стъклените порти се точат сервитьори с тънки вратовръзки.
– Заповядайте. Най-добрата маса, която можем да ви предложим.
Той ме води до маса за двама в края на терасата, тъкмо до оградата от ковано желязо. Гледката е зашеметяваща. Застанала съм на първия ред пред слънцето, което като че ли няма никакво желание да залязва. Светлината към мен се лее златиста и ярка, като че ли таман е почнала втората си чаша вино.
– Много е красиво – означавам. – Никога до момента не съм виждала сходно място.
Всяко кътче умолява да бъде снимано. Сещам се за фотоапарата, който съм прибрала горе. Утре.
– Радвам се, че сте удовлетворена, госпожо Силвър – усмихва се мъжът. – На вашите услуги сме.
Тръгва си и при мен идва различен млад сервитьор с меню, бутилка минерална вода и панерче с самун.
Разгъвам бялата салфетка и си вземам една филийка, още топла от фурната. Изливам малко зехтин в кръглата паница с ръчно изрисувана синя риба и си потапям. Хлябът е доста апетитен, а зехтинът – благоуханен. Веднага изяждам още две филийки.
– Желаете ли нещо за ястие и пиянство?
Сервитьорът се е върнал, ръцете му са прибрани до тялото.
– Какво ще ми препоръчате? – запитвам го. Даже не съм отворила менюто.
Вкъщи не сготвям, нормално или си поръчваме нещо, или отиваме при родителите ми. Ерик харесва италианската храна, само че няма искания. Поръчваме си пица от „ Пекорино “, а от време на време и от „ Фреш Брадърс “. Китайско от „ Уокшоп “, салати от „ Си Пи Кей “. Веднъж седмично вземам печено пиле – от „ Бристол Фармс “ или от „ Хол Фудс “ – и пакети с броколи и моркови. Винаги ми е било съзнателно, че не съм наследила кулинарните умения на майка ми, само че Ерик твърдеше, че и сандвичите и пържолите го устройват.
Изведнъж ми хрумва, че май в никакъв случай не съм се хранила сама на открито. Не си припомням да съм сядала на маса, да съм си разтваряла салфетката и да са ми наливали вино, а след това да съм хващала вилицата, без да беседвам с който и да било.
– Доматена салата и домашни равиоли – усмихва се сервитьорът. – Простичко. Съвършено. Искате ли и вино?
– Да. – Несъмнено.
– Отлично, синьора. Ще останете доста удовлетворена.
Тръгва си и отнася менюто, а аз се облягам на стола. Опитвам се да си показва майка си тук преди толкоз доста години. Как е съзерцавала същата тази панорама. Млада и безгрижна, без никаква визия какво ще ѝ донесе бъдещето и по какъв начин ще се развият нещата. Улавям се, че избирам да бях като чиста дъска. Да не се бях обвързала толкоз доста с брака, къщата, с един живот, който не може да бъде изместен, най-малко не и без да аргументи съсипия.
– Госпожо Силвър.
Зад себе си слушам глас. Рецепционистката. Застанала е до мен с ръце пред тялото. Облечена е с безупречно бяла риза и дънки.
– Здрасти, добър вечер – споделям аз.
– Да, добър вечер. Добре изглеждате. Позитано към този момент ви работи позитивно.
Оглеждам си роклята.
– О, благодаря.
– Настанихте ли се?
– Да – клатя глава, – тук е прелестно, благодаря.
– Много хубаво – усмихва се тя. – Казвам се Моника. Осъзнах, че долу не успяхме да се срещнем както би трябвало. Това е моят хотел. Ако имате потребност от нещо, просто попитайте, окей? Тук сме като едно семейство.
– Добре. Оценявам го.
– За на следващия ден сте си запазили разходка с лодка до плажния клуб „ Да Адолфо “ и имате резервация за обяд. Още не сме в разгара на сезона, тъй че няма да е проблем да измененията датата. Може да отпочинете тук и да поразгледате града.
Тя ми се усмихва топло и приветливо. Хвърлям един взор на останалите посетители край басейна.
– Би било отлично. Благодаря. Така звучи по-добре.
– Идеално. Тони ми сподели, че сте си поръчали равиоли с рикота. Отличен избор. Винаги им прибавям по малко лимон за прохлада. Надявам се да ви харесат.
Разсмивам се. Изненадвам се от кой момент не ми се е случвало.
– Изборът беше негов.
– Човек постоянно би трябвало да оставя сервитьорите да избират храната, а строителите да избират дървесината. Баща ми все по този начин споделяше.
Тя понечва да се отдалечи, само че аз я спирам.
– Моника. Благодаря.
– Няма за какво – усмихва се и оглежда терасата. – Каква прелестна вечер. – А след това връща вниманието си към мен. – Утре отпътувам на няколкодневна командировка до Рим, само че в случай че имате потребност от нещо, чиновниците ми ще се погрижат. Надявам се да се насладите на почивката си, госпожо Силвър. Много се радваме, че дойдохте при нас.
Тя си потегля.
„ Дойдохте при нас. “
Когато майка ми споделя за раждането ми, изяснява, че било леденостудена зимна вечер. По това време живеели в един апартамент на „ Силвър Лейк “, близо до бул. „ Сънсет “. Според майка ми апартаментът наподобявал къща на дърво. Стъпалата били стръмни, а през всекидневната минавал дъб.
Това си било нейното местенце, където татко ми се пренесъл след сватбата. Трудно ми е да си показва майка ми да живее от другата страна на междущатския път 405, та какво остава в Силвър Лейк, който даже и през днешния ден съставлява артистична, бохемска общественост. Тя е западняк до мозъка на костите си. Но ме прибрали от болничното заведение и ме довели на това място, увита в бяло вълнено одеяло. Майка ми твърди, че това било единственият път, когато видяла сняг в Лос Анджелис.
Раждала ме двайсет и шест часа в болничното заведение „ Седар-Синай “. Казвала ми е, че съм била доста космата.
– Приличаше на маймунче – добавяше татко ми.
– Така разбрахме, че си наша.
„ Дойдохте при нас. “
Вече не числя се на майка си. Не числя се и на татко си, който напълно се е изгубил – обикаля из в миналото общия им дом и се пробва да схване графика – в кои дни Сузана идва да чисти. Не числя се и на брачна половинка си, на който споделих, че може би към този момент не желая да ми бъде брачен партньор. Вече не знам къде е домът ми. Без нея не знам по какъв начин да се уравновеся, тъй като тя беше моят стожер. Преди бях дъщерята на Керъл Силвър. Сега съм просто една непозната.
Доматите идват. Тони ми ги сервира гордо.
– Добър вкус. Насладете се.
Вземам си вилицата, забождам един домат и вкусвам най-божествената, сладка, зряла и солена хапка, която в миналото съм опитвала. Преглъщам ги, превъзходни и алени, дружно със скръбта си.
Изпразвам чинията с още един кош с самун. А след това идват и равиолите – леки и меки с облаци от рикота. Възхитително. Добавям и малко лимон, както ми бе заръчано.
Имам възприятието, че от месеци не съм се хранила. Може и по този начин да е. Претоплените на микровълновата ястия, които остават недокоснати и биват изхвърлени както са си в пластмасовата опакова. Пакетите остарял чипс, хлебните ябълки. Може и да е храна, само че не е питателна. В това ядене има витална мощ и всяка хапка като че ли надгражда с още един детайл. Усещам по какъв начин ме подхранват.
Камбаните още веднъж стартират да бият и означават отминаването на следващия час. Като по даден знак жълтото и оранжевото в небето минава в лилаво, розово и светлосиньо. Светлината от опияняваща и охолно златиста става нежна и ефимерна. Корабите по брега се люлеят като хор, който изпраща отиващото си слънце. Великолепно е. Ще ми се и тя да можеше да го види. Трябваше да го види.
През няколко маси една двойка моли Тони да ги снима. Двамата се привеждат над масата и застават в рамката на увивните лиани. Сещам се за Ерик, който е на хиляди километри от мен.
Ако беше тук, незабавно щеше да отиде при тях и да им предложи да им направи още няколко фотоси. После щеше да ги пита от кое място са. След 10 минути щеше да им предложи да дойдат при нас и щяхме да прекараме остатъка от ваканцията си с тях. Ерик беседва с всички – с рецепциониста в „ Ралфс “, с дамата пред него на опашката в киното, с продавачите по фермерските пазари. Познава в детайлности родословното дърво на пощальона ни Джордж и множеството хора, които го приближават на три метра във вторник. Това ме побърква, тъй като по този начин в никакъв случай не оставаме сами. Освен това ненавиждам общителните диалози. Не ме бива в тях. Ерик е истински познавач в това. На мен ми харесва да съм анонимна и да се изгубя в деня си. А Ерик би си поставил тениска, на която написа с основни букви: МОГА ДА СЛУШАМ ЗА ПОСЕЩЕНИЕТО ТИ ПРИ ЛЕКАРЯ УШИ-НОС-ГЪРЛО В СЛЕДВАЩИТЕ ЧЕТИРИ ЧАСА И ПОЛОВИНА.
Казах на Ерик, че в никакъв случай няма да отида на круиз с него, тъй като на втория ден към този момент няма да има къде да се скрия. Често съм се чудила за какво не може да се сдържа. Защо все упорства да се меси в непознатите работи, да декларира наличието си и да изпълва пространството с безсъдържателни диалози.
Двойката благодари на Тони и продължава да се храни. Давам си сметка, че в случай че остана тук още малко, има огромна заплаха да заспя на масата.
Качвам се на горния етаж, замаяна от храната, виното и нощния въздух. Излизам на терасата с телефона си и се обаждам на Ерик. След третото позвъняване се включва познатата гласова поща: „ Здравейте, аз съм Ерик. Оставете известие или пишете и ще ви потърся при първа опция. Благодаря, довиждане. “
– Успях – споделям му. – Тук съм.
Чудя се дали има още нещо за казване, дали би трябвало да опитам да му опиша мястото, дали да му дам някакви насоки и директиви, да му заръчам да посади нещо, до момента в който ме няма. Само че не зная какво. Затварям и въздишам.
Прибирам телефона и бижутата си в сейфа.
Заспивам и я сънувам по какъв начин е тук с мен, енергична и жива.
п редставя
ЕДНО ЛЯТО В АМАЛФИ
от Ребека Сърл
размер: 264 стр.
Цена: 16,95 лева
ISBN 978-954-26-2253-6
Превод Диляна Георгиева
Вълнуващ разказ за незабравимо лято в едно от най-красивите места на света
Очаквайте на 13 юни!
За книгата
Кейти видимо има всичко, за което може да мечтае: грижлив брачен партньор, комфортен дом и изключителна връзка с майка си Керъл. Но когато майка й се разболява и умира, животът й изгубва смисъл. Кейти не знае по какъв начин да продължи напред без безусловната любов и поддръжка на Керъл, която е и нейната най-хубава другарка. Въпреки че е унищожена, тя взема решение да се насочи на мечтаното пътешестване до Позитано, което двете възнамеряват от години. За да види с очите си живописното градче, в което Керъл е прекарала едно незабравимо лято тъкмо преди да срещне татко й.
В мига, в който стъпва на Амалфийското крайбрежие, Кейти усеща духа на майка си. Очарователните гледки, превъзходната храна, кристалночистата вода и отзивчивите локални й оказват помощ да се отпусне и наслаждения на невероятното прекарване.
И тъкмо тогава, като по знамение, се появява Керъл – красива жена на тридесет, която наподобява и звучи тъкмо като майка й. Кейти няма визия какво се случва, само че по някакъв необикновен метод двете още веднъж са дружно. Тя разполага с едно лято в Амалфи, с цел да опознае безгрижната, рискована и импулсивна млада жена, която, за разлика от зрялата Керъл, не разполага с отговорите на всички въпроси. Едно лято, което ще й помогне да преоткрие себе си и да си върне усета към живота.
Написах „ Едно лято в Амалфи “, с цел да избягам от действителността и се надявам посредством нея и вие да се отправите на едно незабравимо странствуване.
Интервю с Ребека Сърл
Ребека Сърл е ефирен сценарист, създател на дамска прозаичност и три детско-юношески романа. Получава магистърска степен от Нюйоркския университет, живее в Лос Анджелис. Постига международен триумф с романа „ След пет години “, преведен на 24 езика.
„ Едно лято в Амалфи “ е най-новата й книга, която се появява на пазара предходната година и незабавно попада в класацията за бестселъри на „ Пъблишърс Уикли “.
Откъде почерпи ентусиазъм за написването на тази книга?
Преди четири години с майка ми заминахме за Италия. Тя все ми разказваше за незабравимото лято, което прекарала в Рим, а по-късно и в Позитано, когато била на двадесет и за един италианец на име Ремо, в който се влюбила тогава. Намерихме сестра му във фейсбук и тя ни свърза с него. Срещнахме се до емблематичния шадраван ди Треви – там, където са се срещнали преди близо петдесет години! Направих доста фотоси, само че виждайки майка ми през погледа на Ремо – като момичето, което той в миналото е познавал – по едно и също време въодушевена и обезпокоена – накара мозъка ми да защрака. Така се роди концепцията за един разказ за дамите, които майките ни в миналото са били, преди да се появим ние и да преобърнем живота им. Родителите ми са женени от четиридесет години и татко ми нямаше нищо срещу тази среща, дори ни насърчаваше, макар че се падна навръх рождения му ден.
Образът на Кейти като че ли оживява на страниците на романа, по какъв начин съумя да го изградиш толкоз правдиво и пълнокръвно?
Нуждаех се от основна героиня, която не държи живота си под надзор, някой който има вяра, че всички значими житейски решения към този момент са взети вместо него. Тя е цялостна диаметралност на Дани, героинята от предходния ми разказ „ След пет години “. Нейният облик обаче последователно се разпростира и обогатява и тя ще се научи да се бори за независимостта си.
В обществените мрежи загатна, че „ Едно лято в Амалфи “ е въодушевена от личната ти връзка с майка ти, ще ни споделиш ли повече за връзките ви?
Майка ми е най-хубавата ми другарка и първият човек, на който се обаждам при потребност. Тя има отговорите на всички въпроси. Дълго се тревожех какъв ще бъде животът ми, когато нея към този момент я няма на този свят. Смятам, че в доста връзки „ Едно лято в Амалфи “ е самобитно любовно писмо към моето бъдещо аз, което ще би трябвало да живее без нея.
А за какво Италия?
А къде другаде? Написах този разказ сред април и юли 2020, когато не можехме да излезем от домовете си, камо ли да пътуваме отвън страната. Не спирах да си бленувам за паста и просеко на брега на морето. Амалфийското крайбрежие беше мястото, на което историята принадлежеше, където персоналната ми история с майка ми се беше случила. Освен това в Италия и Позитано в частност има нещо, неподвластно на времето, което съвършено се вписа в сюжета ми.
Кое обръщение би желала да остане с читателите откакто са прочели книгата?
Надявам се, че „ Едно лято в Амалфи “ ще ги придвижи в едно от райските кътчета на земята, както се случи с мен. Написах книгата, с цел да избягам от действителността и се надявам посредством нея и вие да се отправите на едно незабравимо странствуване. Когато хората споделят, че романът ги е докоснал и разчувствал, това значи доста за мен. Често пиша за неща, против които се опасявам да се изправя в действителния живот. И в случай че хората намират смисъл в написаното от мен, то значи съм си свършила работата.
Откъс
Четвърта глава
Градските камбани отброяват седем часа. Вечерта се е спуснала над Позитано. Сещам се, че майка ми ми е говорила за църквата „ Санта Мария Асунта “ и биещите камбани, които афишират часа. Звучат далечни, мечтателни и нямат нищо общо с алармата на айфона ми.
Отивам до дрешника и намирам роклите, които съм си взела. Избирам си къса бяла гофрирана рокля и си поставям златисти чехли. Косата ми към този момент е изсъхнала и се спуска на рошави къдри на гърба ми. Обикновено я суша със сешоар и подхващам дългата процедура по изправянето ѝ, само че през последните две седмици не съм правила нищо повече, с изключение на да я мия два пъти седмично. Дълго време висеше безжизнена, несигурна в коя посока да поеме. Но в този момент къдриците са почнали да се възстановяват и да одобряват първичната си форма.
Слагам си овлажняващ декор дьо загар и мацвам малко руж на бузите. Мажа устните си с емайл, вземам ключа за стаята и излизам на открито.
Стигам до втория етаж, където откривам басейн и тераса с ресторант, както ми изясни рецепционистката. Майка ми ми е разказвала за тази тераса, която като че ли виси във въздуха над целия град.
По белите столове с алена тапицерия са насядали двойки, които се любуват на гледката, а сервитьори в бели ризи носят подноси с ослепителен „ Аперол пулверизатор “ и дребни керамични чинии с едри зелени маслини, домакински чипс и солено кашу.
До мен се приближава млад мъж с черни панталони и бяла риза, на която с червен конец е избродирано името на ресторанта – „ Ил Триденте “.
– Buonasera, signora – споделя той. – Мога ли да ви оказа помощ?
Давам си сметка, че съм си не запомнила графика горе. Нямам визия дали за довечера имаме резервация за тук или за някъде другаде, само че не съм яла нищо от към седем часа, откогато си взех един сандвич на жп гарата.
– Възможно ли е да вечерям тук? – запитвам го.
– Естествено – усмихва се той. – Всичко е допустимо. На вашите услуги.
– Grazie – думата звучи жестоко с американския ми акцент. – Благодаря.
Той ми прави знак да го вървя след на терасата.
– Насам.
Половината тераса е заета от басейна и шезлонгите с редица ниски масички за питиета и храна, само че отдясно има покрито пространство с висящи увивни растения и цветя, както и окачени от горната страна фенери. Има бели железни маси с покривки на бели и червени карета, а през стъклените порти се точат сервитьори с тънки вратовръзки.
– Заповядайте. Най-добрата маса, която можем да ви предложим.
Той ме води до маса за двама в края на терасата, тъкмо до оградата от ковано желязо. Гледката е зашеметяваща. Застанала съм на първия ред пред слънцето, което като че ли няма никакво желание да залязва. Светлината към мен се лее златиста и ярка, като че ли таман е почнала втората си чаша вино.
– Много е красиво – означавам. – Никога до момента не съм виждала сходно място.
Всяко кътче умолява да бъде снимано. Сещам се за фотоапарата, който съм прибрала горе. Утре.
– Радвам се, че сте удовлетворена, госпожо Силвър – усмихва се мъжът. – На вашите услуги сме.
Тръгва си и при мен идва различен млад сервитьор с меню, бутилка минерална вода и панерче с самун.
Разгъвам бялата салфетка и си вземам една филийка, още топла от фурната. Изливам малко зехтин в кръглата паница с ръчно изрисувана синя риба и си потапям. Хлябът е доста апетитен, а зехтинът – благоуханен. Веднага изяждам още две филийки.
– Желаете ли нещо за ястие и пиянство?
Сервитьорът се е върнал, ръцете му са прибрани до тялото.
– Какво ще ми препоръчате? – запитвам го. Даже не съм отворила менюто.
Вкъщи не сготвям, нормално или си поръчваме нещо, или отиваме при родителите ми. Ерик харесва италианската храна, само че няма искания. Поръчваме си пица от „ Пекорино “, а от време на време и от „ Фреш Брадърс “. Китайско от „ Уокшоп “, салати от „ Си Пи Кей “. Веднъж седмично вземам печено пиле – от „ Бристол Фармс “ или от „ Хол Фудс “ – и пакети с броколи и моркови. Винаги ми е било съзнателно, че не съм наследила кулинарните умения на майка ми, само че Ерик твърдеше, че и сандвичите и пържолите го устройват.
Изведнъж ми хрумва, че май в никакъв случай не съм се хранила сама на открито. Не си припомням да съм сядала на маса, да съм си разтваряла салфетката и да са ми наливали вино, а след това да съм хващала вилицата, без да беседвам с който и да било.
– Доматена салата и домашни равиоли – усмихва се сервитьорът. – Простичко. Съвършено. Искате ли и вино?
– Да. – Несъмнено.
– Отлично, синьора. Ще останете доста удовлетворена.
Тръгва си и отнася менюто, а аз се облягам на стола. Опитвам се да си показва майка си тук преди толкоз доста години. Как е съзерцавала същата тази панорама. Млада и безгрижна, без никаква визия какво ще ѝ донесе бъдещето и по какъв начин ще се развият нещата. Улавям се, че избирам да бях като чиста дъска. Да не се бях обвързала толкоз доста с брака, къщата, с един живот, който не може да бъде изместен, най-малко не и без да аргументи съсипия.
– Госпожо Силвър.
Зад себе си слушам глас. Рецепционистката. Застанала е до мен с ръце пред тялото. Облечена е с безупречно бяла риза и дънки.
– Здрасти, добър вечер – споделям аз.
– Да, добър вечер. Добре изглеждате. Позитано към този момент ви работи позитивно.
Оглеждам си роклята.
– О, благодаря.
– Настанихте ли се?
– Да – клатя глава, – тук е прелестно, благодаря.
– Много хубаво – усмихва се тя. – Казвам се Моника. Осъзнах, че долу не успяхме да се срещнем както би трябвало. Това е моят хотел. Ако имате потребност от нещо, просто попитайте, окей? Тук сме като едно семейство.
– Добре. Оценявам го.
– За на следващия ден сте си запазили разходка с лодка до плажния клуб „ Да Адолфо “ и имате резервация за обяд. Още не сме в разгара на сезона, тъй че няма да е проблем да измененията датата. Може да отпочинете тук и да поразгледате града.
Тя ми се усмихва топло и приветливо. Хвърлям един взор на останалите посетители край басейна.
– Би било отлично. Благодаря. Така звучи по-добре.
– Идеално. Тони ми сподели, че сте си поръчали равиоли с рикота. Отличен избор. Винаги им прибавям по малко лимон за прохлада. Надявам се да ви харесат.
Разсмивам се. Изненадвам се от кой момент не ми се е случвало.
– Изборът беше негов.
– Човек постоянно би трябвало да оставя сервитьорите да избират храната, а строителите да избират дървесината. Баща ми все по този начин споделяше.
Тя понечва да се отдалечи, само че аз я спирам.
– Моника. Благодаря.
– Няма за какво – усмихва се и оглежда терасата. – Каква прелестна вечер. – А след това връща вниманието си към мен. – Утре отпътувам на няколкодневна командировка до Рим, само че в случай че имате потребност от нещо, чиновниците ми ще се погрижат. Надявам се да се насладите на почивката си, госпожо Силвър. Много се радваме, че дойдохте при нас.
Тя си потегля.
„ Дойдохте при нас. “
Когато майка ми споделя за раждането ми, изяснява, че било леденостудена зимна вечер. По това време живеели в един апартамент на „ Силвър Лейк “, близо до бул. „ Сънсет “. Според майка ми апартаментът наподобявал къща на дърво. Стъпалата били стръмни, а през всекидневната минавал дъб.
Това си било нейното местенце, където татко ми се пренесъл след сватбата. Трудно ми е да си показва майка ми да живее от другата страна на междущатския път 405, та какво остава в Силвър Лейк, който даже и през днешния ден съставлява артистична, бохемска общественост. Тя е западняк до мозъка на костите си. Но ме прибрали от болничното заведение и ме довели на това място, увита в бяло вълнено одеяло. Майка ми твърди, че това било единственият път, когато видяла сняг в Лос Анджелис.
Раждала ме двайсет и шест часа в болничното заведение „ Седар-Синай “. Казвала ми е, че съм била доста космата.
– Приличаше на маймунче – добавяше татко ми.
– Така разбрахме, че си наша.
„ Дойдохте при нас. “
Вече не числя се на майка си. Не числя се и на татко си, който напълно се е изгубил – обикаля из в миналото общия им дом и се пробва да схване графика – в кои дни Сузана идва да чисти. Не числя се и на брачна половинка си, на който споделих, че може би към този момент не желая да ми бъде брачен партньор. Вече не знам къде е домът ми. Без нея не знам по какъв начин да се уравновеся, тъй като тя беше моят стожер. Преди бях дъщерята на Керъл Силвър. Сега съм просто една непозната.
Доматите идват. Тони ми ги сервира гордо.
– Добър вкус. Насладете се.
Вземам си вилицата, забождам един домат и вкусвам най-божествената, сладка, зряла и солена хапка, която в миналото съм опитвала. Преглъщам ги, превъзходни и алени, дружно със скръбта си.
Изпразвам чинията с още един кош с самун. А след това идват и равиолите – леки и меки с облаци от рикота. Възхитително. Добавям и малко лимон, както ми бе заръчано.
Имам възприятието, че от месеци не съм се хранила. Може и по този начин да е. Претоплените на микровълновата ястия, които остават недокоснати и биват изхвърлени както са си в пластмасовата опакова. Пакетите остарял чипс, хлебните ябълки. Може и да е храна, само че не е питателна. В това ядене има витална мощ и всяка хапка като че ли надгражда с още един детайл. Усещам по какъв начин ме подхранват.
Камбаните още веднъж стартират да бият и означават отминаването на следващия час. Като по даден знак жълтото и оранжевото в небето минава в лилаво, розово и светлосиньо. Светлината от опияняваща и охолно златиста става нежна и ефимерна. Корабите по брега се люлеят като хор, който изпраща отиващото си слънце. Великолепно е. Ще ми се и тя да можеше да го види. Трябваше да го види.
През няколко маси една двойка моли Тони да ги снима. Двамата се привеждат над масата и застават в рамката на увивните лиани. Сещам се за Ерик, който е на хиляди километри от мен.
Ако беше тук, незабавно щеше да отиде при тях и да им предложи да им направи още няколко фотоси. После щеше да ги пита от кое място са. След 10 минути щеше да им предложи да дойдат при нас и щяхме да прекараме остатъка от ваканцията си с тях. Ерик беседва с всички – с рецепциониста в „ Ралфс “, с дамата пред него на опашката в киното, с продавачите по фермерските пазари. Познава в детайлности родословното дърво на пощальона ни Джордж и множеството хора, които го приближават на три метра във вторник. Това ме побърква, тъй като по този начин в никакъв случай не оставаме сами. Освен това ненавиждам общителните диалози. Не ме бива в тях. Ерик е истински познавач в това. На мен ми харесва да съм анонимна и да се изгубя в деня си. А Ерик би си поставил тениска, на която написа с основни букви: МОГА ДА СЛУШАМ ЗА ПОСЕЩЕНИЕТО ТИ ПРИ ЛЕКАРЯ УШИ-НОС-ГЪРЛО В СЛЕДВАЩИТЕ ЧЕТИРИ ЧАСА И ПОЛОВИНА.
Казах на Ерик, че в никакъв случай няма да отида на круиз с него, тъй като на втория ден към този момент няма да има къде да се скрия. Често съм се чудила за какво не може да се сдържа. Защо все упорства да се меси в непознатите работи, да декларира наличието си и да изпълва пространството с безсъдържателни диалози.
Двойката благодари на Тони и продължава да се храни. Давам си сметка, че в случай че остана тук още малко, има огромна заплаха да заспя на масата.
Качвам се на горния етаж, замаяна от храната, виното и нощния въздух. Излизам на терасата с телефона си и се обаждам на Ерик. След третото позвъняване се включва познатата гласова поща: „ Здравейте, аз съм Ерик. Оставете известие или пишете и ще ви потърся при първа опция. Благодаря, довиждане. “
– Успях – споделям му. – Тук съм.
Чудя се дали има още нещо за казване, дали би трябвало да опитам да му опиша мястото, дали да му дам някакви насоки и директиви, да му заръчам да посади нещо, до момента в който ме няма. Само че не зная какво. Затварям и въздишам.
Прибирам телефона и бижутата си в сейфа.
Заспивам и я сънувам по какъв начин е тук с мен, енергична и жива.
Източник: plovdiv-online.com
КОМЕНТАРИ