Хермес пуска бестселър на USD Today
Издателска къща „ ХЕРМЕС “
п редставя бестселъра на USD Today
НАЙ-ТЪМНО Е В ПОЛУНОЩ
от Ашли Уинстед
Разтърсваща история за ликвидиране, завладяваща обич и зверските пориви, които дремят във всеки от нас…
Очаквайте „ Най-тъмно е в среднощ “ на 30.09.2025 година!
За авторката
В своите книги Ашли Уинстед визира тематиките за властта, упоритостта, комплицираните връзки и любовта в съвремието. Освен публицист, тя е художник и някогашен академични учител. Има бакалавърска степен по британска литература, креативно писане и история на изкуството от университета „ Вандербилт “. Ашли Уинстед е лекар по британска литература на Южния методистки университет, където е изучавала литература на 21 век, философия на езика и изкуство на повествователните форми. Живее в Хюстън, Тексас.
За книгата
Пазете се от мрака. Защото скритото там може да ви хареса…
Страхът се популяризира като пожар измежду богобоязливите поданици на Ботъм Спрингс, Луизиана. Говори се, че от блатата се прокрадва митична фигура и убива грешниците в безлунни нощи. Или това е човек от плът и кръв? Когато покрай антични знаци, издълбани по дърветата, е открит череп, локалните поданици осъзнават, че историите за Блатния човек не са просто приказки.
Библиотекарката Рут Корниър постоянно се е чувствала като новобранец в тихото градче. И то макар обичта на общността към татко ѝ, чиито пламенни проповеди от амвона на църквата имат същата тежест като закона. Но в този момент всички се опасяват от суеверията даже повече от Бог и дявола. Изглежда, единствено Рут и Еверет, неин другар с мрачно минало, могат да разгадаят мистерията и да открият същинския източник на злото.
Постепенно границата сред светлината и мрака се размива. Колко надалеч e подготвена да стигне Рут, с цел да отбрани този, който обича?
Отзиви
„ Заплетена история за обич и сласт, за тъмни пориви и още по-тъмни каузи. Един съвет от нас: четете я с включени светлини, в случай че не желаете в никакъв случай повече да не заспите. “ – Good Housekeeping
„ Където пеят раците “ се среща със „ Здрач “ и „ Телма и Луиз “ в този брилянтно написан, изцяло безподобен трилър. Абсолютно ефектен – не можех да се откъсна от него. “ – Клеър Макинтош, писателка
Откъс
Пет часа и четиресет и шест минути откакто ловджия изважда череп от дълбините на Звездното тресавище, изтръсква кал и испански мъх от очните гнезда, цялото градче Ботъм Спрингс, Луизиана – всичките пет хиляди двеста двайсет и девет богобоязливи християни и шепата езичници научават новината. Отново, шушукат те, блатото е взело жертва.
Дни по-късно шериф Томас Тириът организира конференция. Шериф Томас Тириът не е провеждал конференция нито един път в трийсетгодишната си работа на закона. В Ботъм Спрингс това в никакъв случай не се е налагало. Така че тази заран цялото градче се е събрало пред офиса му, където той е застанал сред двамата си заместници дружно с кореспондент от Труфайет Таун Ток. Хора са изчезвали в блатото, откогато Ботъм Спрингс съществува, само че тази конференция предвещава нещо друго. Дори тези, които не са я очаквали, които не са лежали будни нощем в очакване на събитието като мен, са наизлезли от кафенетата, супермаркета и магазина за примамка и риболовни такъми на Стареца Джонас, са като че ли омагьосани от някаква мощ.
Събрали са се на основната улица, всеки се пробва да застане най-отпред, с цел да чува по-добре. За тях шериф Томас Тириът е просто „ Том “ или „ шерифът “. Но през днешния ден той стои извънредно вцепенен в кафявата парадна униформа на страж на закона с всичките му там емблеми и значки. Униформата му придава значим тип, което го кара да се усеща неловко. Като някакво надуто столично ченге, не като елементарен шериф от забутано малко градче.
– Добро утро и благодаря, че сте тук – поздравява той с бумтящия си глас и прави жест за добре пристигнали. Това, дружно със мощния му акцент, е успокоение, увещание, че макар неприсъщото му публично държание, той си остава един от нас. – Боя се, че през днешния ден имам неприятни вести.
Смущение минава като вълна през тълпата. В нашия край сме южни баптисти, хората са плашливи и суеверни, склонни към апокалиптични видения, съзират божие предизвестие и в най-дребното нещо, като да вземем за пример във фигурата, формирана от разсипана на тезгяха захар. Баща ми е там, където се чака – в средата на множеството. Стърчи над всички – крепък, загорял и блестящ в празничната си бяла риза. Докато шерифът приказва, ръцете на хората се протягат към татко ми и той замязва на слънце с човешки лъчи. Те поставят длани на раменете му, като че ли е тяхна опора, а свещеническият му ранг – щит, който ги пази от идните вести. Не си припомням да съм докосвала татко ми или да съм била докосвана от него толкоз нежно.
Наблюдавам откъм гърба, сама и невидима, както постоянно. Зловещо възприятие пълзи по вените ми като лепкава черна кал. Това е по този начин, откогато чух мълвата за черепа от Ниса, колежката ми в градската библиотека.
– На седемнайсети юни, в почти 16:32 – споделя шерифът, – до момента в който един от моите заместници работи по случая с вандализъм в Звездното блато…
Той млъква, когато тълпата се раздвижва и хората се споглеждат с блеснали очи. Не сме чували тази част от историята. Като всички останали и аз се мръщя. Вандализъм в блатото?
Шерифът продължава с по-силен глас:
– Ловец заяви, че е намерил човешки остатъци във водата, попаднали в една от мрежите му.
Сред тълпата се разнася шепот. Тази информация е известна на хората, само че си е друго да я чуеш от устата на човек в униформа със строго лице. Аз също се стряскам, като че ли съм получила удар в стомаха. Хората с ръце върху татко ми стягат хватката си за по-сигурно. В края на тълпата госпожа Отин, локалната шивачка с прошарена коса, се залюлява на краката си.
– Какви остатъци? – пита Стареца Джонас. – Колко части?
Комбинезонът му е целият в петна от пакетирането на примамка сутринта. Някой цъка възмутено с език при нетактичния въпрос, само че това е не какъв да е, а Стареца Джонас, и на него ще му бъде простено.
Шериф Тириът въдворява тишина със знак с ръка.
– Съжалявам да го кажа, само че ловецът е извадил човешки череп от блатото. Засега не сме разкрили нищо друго.
Глава без тяло. Хората се споглеждат със зяпнали уста в желанието си да видят в другия отражение на ужаса, който изпитват. Не и аз. В самия завършек на множеството мълча и очите ми са сухи. Сухи като подпалки. Знам единствено, че каквато и информация да има шерифът, той я държи като запалена съчка кибрит над главата ми.
– За благополучие, оказахме се на мястото поради случая с вандализма – прибавя той като закъсняла мисъл. Разказвачът от Луизиана у него се разсънва макар мрачния миг. – Ловецът сподели, че е щял да го хвърли назад във водата, в случай че не е видял, че идваме от завоя.
Хиляди влакна на ориста се сплитат, с цел да извадят черепа на ярко от тъмните води. Хиляди стремежи се наговарят да сложат завършек на този ден. Възможно ли е?, прошепва съзнанието ми и макар че съм си заповядала да не утежнявам мозъка си с обстоятелства, от всичко, за което бих могла да си мисля, това е най-безопасното. Баща ми е единствено на крачка от мен, което значи, че Светият дух е тук на този градски площад и деликатно се вслушва в произходящото.
– Такава е била божията воля – виква някой и тълпата дава отговор с одобрително бърборене.
Някои стартират да се полюшват като в транс, разчувствани от вестта от Създателя, която единствено те чуват, като че ли се намират в църквата.
Репортерът от „ Таун Ток “ се прокашля.
– Според вас изгубил ли се е някой там? Или става дума за следващото нахлуване от алигатор като това от предходната година?
Тялото ми се нажежава от смут. Алигатор?
За пръв път по лицето на шерифа се изписва отмалялост.
– Вчера получихме известие от правосъдния доктор във Форсайт, че черепът принадлежи на мъж на възраст сред двайсет и пет и петдесет години. Фрактурите на костта подхождат на контузия, нанесена с тъп предмет.
Тълпата се смълчава. Сърцето ми бие толкоз бързо, че ми идва да строша гръдната си кост и да го пусна на открито.
– Черепът е разрушен – разяснява шерифът с проточен глас. – Човекът не е погубен от алигатор. Станал е жертва на жесток побой. Днес съм тук, с цел да разглася, че откриваме първото от двайсет години следствие на ликвидиране в енорията.
Задавен зов отеква, когато госпожа Отин пада на колене. Някои се втурват да я вдигнат, само че останалите изпадат в суматоха. Крещят, умоляват шерифа да даде още информация и татко ми да се намеси. Една жена с бебе на ръце, която ми е позната като брачна половинка на риболовец от „ Фортнот Фишинг “, се разплаква.
Разследване на ликвидиране. Това са думите, които чаках. Дълбоко в мен пламва и се разгаря огън. Никой не го вижда, само че аз заставам посред основната улица и пламтя жива.
Пламъците на пъкъла най-сетне са ме достигнали, както татко ми постоянно ме е предупреждавал.
– Успокойте се – прогърмява гласът на шерифа и се извисява над глъчката. – Искам да ме чуете.
Двамата заместници – остарелият Рой Макларън и младият Бари Холт – се хващат за палките на коланите си, като че ли се канят да скочат измежду тълпата и да накарат всички да млъкнат. Неспокойният взор на Бари шари по лицата на хората и най-после се стопира на моето. Праща ми мрачна, сдържана усмивка. Нямам визия с какво изражение му откликвам. Тялото ми гори и не чувствам нищо друго.
– Това е цялата информация, с която разполагаме – споделя шерифът с под напрежение глас. – Ще ви уведомим незабавно, щом разпознаем жертвата. Междувременно ми е нужна информацията за убийството, която може би имате. Ако знаете нещо – каквото и да е – кажете ни. Това е молба. – Погледът му се плъзва от човек на човек и се стопира върху татко ми. Очите им се срещат. По лицето на шерифа минава тъмна сянка. – Също по този начин ви подсещам да се молите. Злото е пристигнало в Ботъм Спрингс.
При тези думи тълпата избухва. Една от възрастните дами изстенва. Шерифът и заместниците му обръщат тил и влизат в офиса, следвани от репортера. В отсъствието им татко ми заема мястото пред множеството. Вдига ръце към небето. Виждам единствено тила му, черната като въглен сресана обратно коса и тъмните петна от пот по празничната му риза, само че съм виждала този жест задоволително постоянно, с цел да знам какво е изражението на лицето му.
– Да се помолим – вика той – за душата на нещастния погубен. – Коленичи посред улицата. Хората към него следват образеца му и вършат същото, скоро вълната от коленичещи минава през цялата навалица. – Нека Бог накаже злодея, направил това извънредно действие. Злодея, нарушил най-святата Му заповед. – Хората подвигат молитвено ръце като него и обръщат лица към небето, отправяйки молба към Създателя. – Нека Христос ни отърве от демона, който броди сред нас даже в този миг!
Не мога да остана тук. Не мога да ги виждам проснати пред татко ми, не мога да въздържам тъгата, която напира да се излее на открито. Обръщам се и припвам с всички сили. Знам, че няма да привлека ничие внимание. Трябва да стигна до дома, до градината си – моето леговище, където ще съм в положение да мисля.
.........
Скубя бурени в задния двор с мръсни потни ръце, когато дочувам смяната: въздухът се сгъстява и става толкоз тежък и топъл, че затварям очи и пропадам в него като във вана. Ярката зелена гора, която граничи с двора ми, се предава на жегата с едно мощно издихание. Долавям аромат на свежа трева във въздуха, даже чувствам с езика си горчивия усет на пръст. В този миг на всички места към мен пролетта трудно се преражда в лято.
Инстинктивно не преставам да притискам лопатката. Очите ми откриват хоризонта и в гърдите ми припламва искра. Той идваше всяка година в първия същински летен ден. Всяка година с изключение на предходната.
Усещам го с костите си. Ще пристигна по здрач.
Времето минава като насън и в един миг се оказвам седнала боса до кухненската маса, и се заглеждам в танца на клоните зад прозореца. Вятърът нахлува през мрежата, разклаща транспарантните завеси и надипля бялата ми рокля. Косата ми е влажна след душа и е обърната обратно, както я сресваше майка ми, когато бях дребна. Кожата ми към момента е влажна и белият памучен плат лепне. Искам да се съблека, само че пред вратата вятърът засвирва нежна сребриста мелодия. Ставам на крайници.
Признаците за лятна стихия осезаемо изпълват въздуха извън. Слънцето се бори със гибелта, пронизва падащия здрач с оранжеви и розови пръсти. Когато разтварям мрежестата врата, ме блъсва ярка светлина и пред мен се появява той, застанал на верандата, като че ли свикан от пустошта.
Усмихва се като преди, когато бяхме юноши. Усмивката му е същата, тъй като макар че е наддал на тегло и на растеж, като че ли си е останал на същата възраст. Ленива и самонадеяна, тя издава прегрешение, която крие от всички останали. По-висок е от мен с една глава, а кожата му е прекомерно светла и млечнобяла за момче, родено и израсло тук, в Ботъм Спрингс, където слънцето безмилостно сипе плам през по-голямата част от годината. Вместо загоряла и покрита с лунички като моята, неговата свети като перла, уловила лунната светлина. Косата му е черна и рошава, а очите – тъмни като всмукващия те космополитен мрак. Когато бях по-млада, обичах да го рисувам с въглен, пробвах се да пресъздам суровата заостреност на скулите му, от които погледът се спуска към цялостните устни. Но не ми се удаваше. На всичките ми рисунки изглеждаше възвишен и заплашителен, съвсем див. От тези рисунки съвсем ставаше ясно за какво мнозина го назоваха „ наследник на дявола “.
Той изчаква да го поканя да влезе. Усмивката разкрива острите връхчета на кучешките му зъби и се отразява в очите му. Подпира се на дървената каса на вратата с лющеща се багра и ме оглежда, като стартира от босите ми крайници, след това стига нагоре до очите ми. Между погледа му и неумолимата жега светът като че ли се протяга, с цел да ме допре с призрачните си милувки.
Повикала го е болката ми, това е несъмнено. Повикала го е и го е довела тук.
– Рут. – Ноздрите му се уголемяват, като че ли уловили някакъв мирис. – Нещо не е наред. Къщата ти мирише друго. Кажи ми бързо – в сигурност ли си?
– Не. – Не отмествам и издълбавам с нокти полумесеци във вратата. Гласът ми е задавен. – Чуй ме. То най-сетне се случи. Намериха го в блатото.
п редставя бестселъра на USD Today
НАЙ-ТЪМНО Е В ПОЛУНОЩ
от Ашли Уинстед
Разтърсваща история за ликвидиране, завладяваща обич и зверските пориви, които дремят във всеки от нас…
Очаквайте „ Най-тъмно е в среднощ “ на 30.09.2025 година!
За авторката
В своите книги Ашли Уинстед визира тематиките за властта, упоритостта, комплицираните връзки и любовта в съвремието. Освен публицист, тя е художник и някогашен академични учител. Има бакалавърска степен по британска литература, креативно писане и история на изкуството от университета „ Вандербилт “. Ашли Уинстед е лекар по британска литература на Южния методистки университет, където е изучавала литература на 21 век, философия на езика и изкуство на повествователните форми. Живее в Хюстън, Тексас.
За книгата
Пазете се от мрака. Защото скритото там може да ви хареса…
Страхът се популяризира като пожар измежду богобоязливите поданици на Ботъм Спрингс, Луизиана. Говори се, че от блатата се прокрадва митична фигура и убива грешниците в безлунни нощи. Или това е човек от плът и кръв? Когато покрай антични знаци, издълбани по дърветата, е открит череп, локалните поданици осъзнават, че историите за Блатния човек не са просто приказки.
Библиотекарката Рут Корниър постоянно се е чувствала като новобранец в тихото градче. И то макар обичта на общността към татко ѝ, чиито пламенни проповеди от амвона на църквата имат същата тежест като закона. Но в този момент всички се опасяват от суеверията даже повече от Бог и дявола. Изглежда, единствено Рут и Еверет, неин другар с мрачно минало, могат да разгадаят мистерията и да открият същинския източник на злото.
Постепенно границата сред светлината и мрака се размива. Колко надалеч e подготвена да стигне Рут, с цел да отбрани този, който обича?
Отзиви
„ Заплетена история за обич и сласт, за тъмни пориви и още по-тъмни каузи. Един съвет от нас: четете я с включени светлини, в случай че не желаете в никакъв случай повече да не заспите. “ – Good Housekeeping
„ Където пеят раците “ се среща със „ Здрач “ и „ Телма и Луиз “ в този брилянтно написан, изцяло безподобен трилър. Абсолютно ефектен – не можех да се откъсна от него. “ – Клеър Макинтош, писателка
Откъс
Пет часа и четиресет и шест минути откакто ловджия изважда череп от дълбините на Звездното тресавище, изтръсква кал и испански мъх от очните гнезда, цялото градче Ботъм Спрингс, Луизиана – всичките пет хиляди двеста двайсет и девет богобоязливи християни и шепата езичници научават новината. Отново, шушукат те, блатото е взело жертва.
Дни по-късно шериф Томас Тириът организира конференция. Шериф Томас Тириът не е провеждал конференция нито един път в трийсетгодишната си работа на закона. В Ботъм Спрингс това в никакъв случай не се е налагало. Така че тази заран цялото градче се е събрало пред офиса му, където той е застанал сред двамата си заместници дружно с кореспондент от Труфайет Таун Ток. Хора са изчезвали в блатото, откогато Ботъм Спрингс съществува, само че тази конференция предвещава нещо друго. Дори тези, които не са я очаквали, които не са лежали будни нощем в очакване на събитието като мен, са наизлезли от кафенетата, супермаркета и магазина за примамка и риболовни такъми на Стареца Джонас, са като че ли омагьосани от някаква мощ.
Събрали са се на основната улица, всеки се пробва да застане най-отпред, с цел да чува по-добре. За тях шериф Томас Тириът е просто „ Том “ или „ шерифът “. Но през днешния ден той стои извънредно вцепенен в кафявата парадна униформа на страж на закона с всичките му там емблеми и значки. Униформата му придава значим тип, което го кара да се усеща неловко. Като някакво надуто столично ченге, не като елементарен шериф от забутано малко градче.
– Добро утро и благодаря, че сте тук – поздравява той с бумтящия си глас и прави жест за добре пристигнали. Това, дружно със мощния му акцент, е успокоение, увещание, че макар неприсъщото му публично държание, той си остава един от нас. – Боя се, че през днешния ден имам неприятни вести.
Смущение минава като вълна през тълпата. В нашия край сме южни баптисти, хората са плашливи и суеверни, склонни към апокалиптични видения, съзират божие предизвестие и в най-дребното нещо, като да вземем за пример във фигурата, формирана от разсипана на тезгяха захар. Баща ми е там, където се чака – в средата на множеството. Стърчи над всички – крепък, загорял и блестящ в празничната си бяла риза. Докато шерифът приказва, ръцете на хората се протягат към татко ми и той замязва на слънце с човешки лъчи. Те поставят длани на раменете му, като че ли е тяхна опора, а свещеническият му ранг – щит, който ги пази от идните вести. Не си припомням да съм докосвала татко ми или да съм била докосвана от него толкоз нежно.
Наблюдавам откъм гърба, сама и невидима, както постоянно. Зловещо възприятие пълзи по вените ми като лепкава черна кал. Това е по този начин, откогато чух мълвата за черепа от Ниса, колежката ми в градската библиотека.
– На седемнайсети юни, в почти 16:32 – споделя шерифът, – до момента в който един от моите заместници работи по случая с вандализъм в Звездното блато…
Той млъква, когато тълпата се раздвижва и хората се споглеждат с блеснали очи. Не сме чували тази част от историята. Като всички останали и аз се мръщя. Вандализъм в блатото?
Шерифът продължава с по-силен глас:
– Ловец заяви, че е намерил човешки остатъци във водата, попаднали в една от мрежите му.
Сред тълпата се разнася шепот. Тази информация е известна на хората, само че си е друго да я чуеш от устата на човек в униформа със строго лице. Аз също се стряскам, като че ли съм получила удар в стомаха. Хората с ръце върху татко ми стягат хватката си за по-сигурно. В края на тълпата госпожа Отин, локалната шивачка с прошарена коса, се залюлява на краката си.
– Какви остатъци? – пита Стареца Джонас. – Колко части?
Комбинезонът му е целият в петна от пакетирането на примамка сутринта. Някой цъка възмутено с език при нетактичния въпрос, само че това е не какъв да е, а Стареца Джонас, и на него ще му бъде простено.
Шериф Тириът въдворява тишина със знак с ръка.
– Съжалявам да го кажа, само че ловецът е извадил човешки череп от блатото. Засега не сме разкрили нищо друго.
Глава без тяло. Хората се споглеждат със зяпнали уста в желанието си да видят в другия отражение на ужаса, който изпитват. Не и аз. В самия завършек на множеството мълча и очите ми са сухи. Сухи като подпалки. Знам единствено, че каквато и информация да има шерифът, той я държи като запалена съчка кибрит над главата ми.
– За благополучие, оказахме се на мястото поради случая с вандализма – прибавя той като закъсняла мисъл. Разказвачът от Луизиана у него се разсънва макар мрачния миг. – Ловецът сподели, че е щял да го хвърли назад във водата, в случай че не е видял, че идваме от завоя.
Хиляди влакна на ориста се сплитат, с цел да извадят черепа на ярко от тъмните води. Хиляди стремежи се наговарят да сложат завършек на този ден. Възможно ли е?, прошепва съзнанието ми и макар че съм си заповядала да не утежнявам мозъка си с обстоятелства, от всичко, за което бих могла да си мисля, това е най-безопасното. Баща ми е единствено на крачка от мен, което значи, че Светият дух е тук на този градски площад и деликатно се вслушва в произходящото.
– Такава е била божията воля – виква някой и тълпата дава отговор с одобрително бърборене.
Някои стартират да се полюшват като в транс, разчувствани от вестта от Създателя, която единствено те чуват, като че ли се намират в църквата.
Репортерът от „ Таун Ток “ се прокашля.
– Според вас изгубил ли се е някой там? Или става дума за следващото нахлуване от алигатор като това от предходната година?
Тялото ми се нажежава от смут. Алигатор?
За пръв път по лицето на шерифа се изписва отмалялост.
– Вчера получихме известие от правосъдния доктор във Форсайт, че черепът принадлежи на мъж на възраст сред двайсет и пет и петдесет години. Фрактурите на костта подхождат на контузия, нанесена с тъп предмет.
Тълпата се смълчава. Сърцето ми бие толкоз бързо, че ми идва да строша гръдната си кост и да го пусна на открито.
– Черепът е разрушен – разяснява шерифът с проточен глас. – Човекът не е погубен от алигатор. Станал е жертва на жесток побой. Днес съм тук, с цел да разглася, че откриваме първото от двайсет години следствие на ликвидиране в енорията.
Задавен зов отеква, когато госпожа Отин пада на колене. Някои се втурват да я вдигнат, само че останалите изпадат в суматоха. Крещят, умоляват шерифа да даде още информация и татко ми да се намеси. Една жена с бебе на ръце, която ми е позната като брачна половинка на риболовец от „ Фортнот Фишинг “, се разплаква.
Разследване на ликвидиране. Това са думите, които чаках. Дълбоко в мен пламва и се разгаря огън. Никой не го вижда, само че аз заставам посред основната улица и пламтя жива.
Пламъците на пъкъла най-сетне са ме достигнали, както татко ми постоянно ме е предупреждавал.
– Успокойте се – прогърмява гласът на шерифа и се извисява над глъчката. – Искам да ме чуете.
Двамата заместници – остарелият Рой Макларън и младият Бари Холт – се хващат за палките на коланите си, като че ли се канят да скочат измежду тълпата и да накарат всички да млъкнат. Неспокойният взор на Бари шари по лицата на хората и най-после се стопира на моето. Праща ми мрачна, сдържана усмивка. Нямам визия с какво изражение му откликвам. Тялото ми гори и не чувствам нищо друго.
– Това е цялата информация, с която разполагаме – споделя шерифът с под напрежение глас. – Ще ви уведомим незабавно, щом разпознаем жертвата. Междувременно ми е нужна информацията за убийството, която може би имате. Ако знаете нещо – каквото и да е – кажете ни. Това е молба. – Погледът му се плъзва от човек на човек и се стопира върху татко ми. Очите им се срещат. По лицето на шерифа минава тъмна сянка. – Също по този начин ви подсещам да се молите. Злото е пристигнало в Ботъм Спрингс.
При тези думи тълпата избухва. Една от възрастните дами изстенва. Шерифът и заместниците му обръщат тил и влизат в офиса, следвани от репортера. В отсъствието им татко ми заема мястото пред множеството. Вдига ръце към небето. Виждам единствено тила му, черната като въглен сресана обратно коса и тъмните петна от пот по празничната му риза, само че съм виждала този жест задоволително постоянно, с цел да знам какво е изражението на лицето му.
– Да се помолим – вика той – за душата на нещастния погубен. – Коленичи посред улицата. Хората към него следват образеца му и вършат същото, скоро вълната от коленичещи минава през цялата навалица. – Нека Бог накаже злодея, направил това извънредно действие. Злодея, нарушил най-святата Му заповед. – Хората подвигат молитвено ръце като него и обръщат лица към небето, отправяйки молба към Създателя. – Нека Христос ни отърве от демона, който броди сред нас даже в този миг!
Не мога да остана тук. Не мога да ги виждам проснати пред татко ми, не мога да въздържам тъгата, която напира да се излее на открито. Обръщам се и припвам с всички сили. Знам, че няма да привлека ничие внимание. Трябва да стигна до дома, до градината си – моето леговище, където ще съм в положение да мисля.
.........
Скубя бурени в задния двор с мръсни потни ръце, когато дочувам смяната: въздухът се сгъстява и става толкоз тежък и топъл, че затварям очи и пропадам в него като във вана. Ярката зелена гора, която граничи с двора ми, се предава на жегата с едно мощно издихание. Долавям аромат на свежа трева във въздуха, даже чувствам с езика си горчивия усет на пръст. В този миг на всички места към мен пролетта трудно се преражда в лято.
Инстинктивно не преставам да притискам лопатката. Очите ми откриват хоризонта и в гърдите ми припламва искра. Той идваше всяка година в първия същински летен ден. Всяка година с изключение на предходната.
Усещам го с костите си. Ще пристигна по здрач.
Времето минава като насън и в един миг се оказвам седнала боса до кухненската маса, и се заглеждам в танца на клоните зад прозореца. Вятърът нахлува през мрежата, разклаща транспарантните завеси и надипля бялата ми рокля. Косата ми е влажна след душа и е обърната обратно, както я сресваше майка ми, когато бях дребна. Кожата ми към момента е влажна и белият памучен плат лепне. Искам да се съблека, само че пред вратата вятърът засвирва нежна сребриста мелодия. Ставам на крайници.
Признаците за лятна стихия осезаемо изпълват въздуха извън. Слънцето се бори със гибелта, пронизва падащия здрач с оранжеви и розови пръсти. Когато разтварям мрежестата врата, ме блъсва ярка светлина и пред мен се появява той, застанал на верандата, като че ли свикан от пустошта.
Усмихва се като преди, когато бяхме юноши. Усмивката му е същата, тъй като макар че е наддал на тегло и на растеж, като че ли си е останал на същата възраст. Ленива и самонадеяна, тя издава прегрешение, която крие от всички останали. По-висок е от мен с една глава, а кожата му е прекомерно светла и млечнобяла за момче, родено и израсло тук, в Ботъм Спрингс, където слънцето безмилостно сипе плам през по-голямата част от годината. Вместо загоряла и покрита с лунички като моята, неговата свети като перла, уловила лунната светлина. Косата му е черна и рошава, а очите – тъмни като всмукващия те космополитен мрак. Когато бях по-млада, обичах да го рисувам с въглен, пробвах се да пресъздам суровата заостреност на скулите му, от които погледът се спуска към цялостните устни. Но не ми се удаваше. На всичките ми рисунки изглеждаше възвишен и заплашителен, съвсем див. От тези рисунки съвсем ставаше ясно за какво мнозина го назоваха „ наследник на дявола “.
Той изчаква да го поканя да влезе. Усмивката разкрива острите връхчета на кучешките му зъби и се отразява в очите му. Подпира се на дървената каса на вратата с лющеща се багра и ме оглежда, като стартира от босите ми крайници, след това стига нагоре до очите ми. Между погледа му и неумолимата жега светът като че ли се протяга, с цел да ме допре с призрачните си милувки.
Повикала го е болката ми, това е несъмнено. Повикала го е и го е довела тук.
– Рут. – Ноздрите му се уголемяват, като че ли уловили някакъв мирис. – Нещо не е наред. Къщата ти мирише друго. Кажи ми бързо – в сигурност ли си?
– Не. – Не отмествам и издълбавам с нокти полумесеци във вратата. Гласът ми е задавен. – Чуй ме. То най-сетне се случи. Намериха го в блатото.
Източник: plovdiv-online.com
КОМЕНТАРИ