Априлското въстание – величие, но и страх и покруса
Избухва прибързано на 20 април по остарял жанр в Копривщица и е проведено от Гюргевския революционен комитет. То е връх на българското националноосвободително придвижване. Въстанието своята съществена цел – политическата, защото националният протест за самостоятелност намира мощен отзив в Западна Европа и Русия, даже и в Америка.
Но удостовери за следващ път, че българинът мечтае за Спасител, за твърда ръка, която да го пази и храни, а той да си прави каквото си знае и по този начин до промяната на следващата опротивяла власт.
Харесва си българинът да е под ярема, само че да е утолен, може и да не е свободен, само че да е битово задоволен…
Българинът е погнусен от сегашното, черноглед за бъдещето и митологизира предишното си.
„ Ние им разправихме, че имало сякаш кой да се грижи за всичко това, а те трябвало да слушат единствено какво им се заповядва; че свободата била по-скъпа от къщите и добитъка и че в случай че сме оставили селата здрави, щели сме да спомогнем на неприятеля. Празни приказки! Българинът не се лъже. Смърт е за него всякаква независимост, която не е обвързвана с къща, мебелировка, равнища, лози и стар пелин.
Цветана Кьосева е описала в „ Неудобните истини за Априлското въстание “ една обстановка, която не прави чест на някои българи, само че която се среща и през днешния ден:
„ Известно е от историята, че цветущият по време на Априлското въстание град Копривщица е избавен от опожаряване и от всеобщи убийства. За младия четец обаче е съвсем незнайно по какъв начин и на каква цена е станало това. Фактите по случая са останали заключени в старите книги и спомените на участниците в събитията.
Гордост за копривщенци е, че в техния град пуква първата пушка на въстанието, само че малко откакто отминала еуфорията и турците почнали да палят и разграбват село по село, станало ясно, че и градът им ще бъде опустошен.
Пръв схванал неизбежността на обстановката самият лидер – ръководителят на революционния комитет в града Тодор Каблешков.
Каблешков предложил въстаниците да не се бият с турците в селото, с цел да не го бастисат, а това да стане в планината. От своя страна чорбаджиите да изпратят писмо до турското държавно управление и до конака в Пловдив, в което да изискат армия, „ с цел да пази селото от въстаниците “. Писмото било съчинено небрежно.
Ето какво пишело в него:
„ На 20-того непознати нам хора, които се споделиха, че са въстаници, слязоха в селото ни откъм Стара планина и измежду като грабиха и убиваха мирни поданици и караха принудително хората да се съгласят на техните неприятни планове, отдръпнаха се към планината, като водиха със себе си някои от младежите ни. Други пък, види се техни единомишленици, създали същото с близките села, като изгорили селата им и ги предиздвикали принудително да се приберат в Копривщица. Сега, тъй като се боим да не атакуван изново и да създадат по-големи безчинства, молим най-покорно законното ни държавно управление да изпроводи час по-скоро армия, с цел да ни пази от въстаниците “.
Планът не тръгнал незабавно, защото завалял пороен дъжд и отдръпването на въстаниците в планината се отсрочило. Тогава в главите на чорбаджиите се родила друга безумна мисъл – да заловен по-видните въстаници и да ги предадат на турците, с което да ги умилостивят и след това да изплатят селото си. Сутринта на 30 април пред селската аптека, откъдето четата трябвало да потегли за планината, се събрала огромна група разбунени селяни. Чорбаджиите почнали да викат: „ Дръжте ги бе, да ги изловим, да ги предадем на турците, единствено по този начин ще спасим селото от злото, което ни е пристигнало до главите. Ако върнем тия хаймани, ще се отървем от по-голямото зло. Нека ги изколят до един тия нехранимайковци!
Тълпата се нахвърлила върху бунтовниците, обезоръжила ги, навързала с въжета по-видните от тях.
След като вързали въстаниците, копривщенци се отнесли към тях безчовечен и срамно. Пред аптеката се струпали селяни-зяпачи. Те чакали някой от затворените да се покаже на прозореца и започвали да му се присмиват и да го ругаят. В своите „ Записки “ от Априлското въстание летописецът Захари Стоянов ни оповестява, че даже чичото на Каблешков идвал да ругае своя племенник „ по най-непростителен метод “. Пак той написа, че когато жадните апостоли молили за вода, им била изпратена една дамаджана, цялостна с нечистотии.
Както написа историкът Димитър Т. Страшимиров, „ най-жестокият чоп на онеправданите, не ще подозрение, беше душевната тъга за осраменото велико дело, и обидата да бъдат затваряни, вързани и унижавани от единомишленици, станали в този момент сляпо оръдие на безчувствени и долни хора “. Според него, по времето, когато е писал книгата си за Априлското въстание (1907 г.), по стените на лудницата в двора на църквата „ Св. Никола” към момента личали надписи – тъжни изповеди на бедните пандизчии от рода на: „ Който за народ се труди и грижи, Тук той в гнусна темница лежи “.
Нека си напомним част от „ Записки по българските въстания. 1870–1876. Разказ на свидетел “ на Захарий Стоянов.
„ - Бунт, протест! Хайде излязвайте! Пет часа става, по какъв начин се бият коприщени! – викахме ние и разграничени двама по двама, навлязахме в махалата, Бенковски и Волов от една страна, а ние двама с Икономова от друга из пазарджикския път.
Напусто си деряхме гърлата да викаме „ протест “ и „ на оръжие! “ Ни един мъж се не виждаше по улиците; единствено любопитни дами и деца се трупаха по стените, които ни изглеждаха с огромно внимание. Всичко живо беше съумяло към този момент да се прибере на къщата си, всеки бягаше от гласа ни, като че да бяхме зли духове. Женски крясъци: „ Иванчо, Марийке, ела си, рожбо, че лошаво стана “ – се слушаха на всички места.
Дълго време ние тичахме из панагюрските улици и следвахме да викаме „ протест “ и „ на оръжие “, само че с изключение на пресипналите гласове на Волова и на Бенковски, които по този начин също повтаряха нашите думи малко по-настрана, нищо друго не се чуваше. “
Да, по този начин е в първите часове на Априлското въстание в Панагюрище, а и единствено там ли …
Да напомним и каква е настройката в с. Петрич след първите боеве с башибозука:
„ На мръквание обаче петришкото население отново потъна в обезверено въодушевление. Ясният глас на една жена, която цепеше селото да плаче, стана причина да се съберат петричени на места на улицата по няколко души, не като буйни бунтовници, само че мирни съседи…
- Мъжо! Мил мъжо? Стопанино… Дали воловце си нямаше, или сюрия овце! За какво беше петимен на къщата си, та отиде да се биеш с турци и черкези? Пусто останало и българско царство… – и прочие нареждаше поменатата жена, на която бяха умъртвили мъжа пред няколко часа.
- На аскерлика è туй в този момент не му е положително – говореха между тях събравшите се селяни, които трябваше да бъдат трогнати от жалния глас на своята съселянка и от гибелта на довчерашния си приятел. – Сега на тая жена за какво й е независимост, какво тя ще да се ползува от българско царство?
- Чакай де! Ние какво сме видели още? Вчера едно, през днешния ден две. Оттук нататък всеки ден ще да слушаме сходни плачове – удостовери втори селяндур.
- Ние по никакъв начин не размислихме по-изтънко, преди да въстанем, само че да забележим где ще да му излезе краят – заключи трети селяндур, откакто си издъхна прекомерно сензитивно.
Ние им разправихме, че имало сякаш кой да се грижи за всичко това, а те трябвало да слушат единствено какво им се заповядва; че свободата била по-скъпа от къщите и добитъка и че в случай че сме оставили селата здрави, щели сме да спомогнем на неприятеля. Празни приказки! Българинът не се лъже. Смърт е за него всякаква независимост, която не е обвързвана с къща, мебелировка, равнища, лози и стар пелин. “
Дори тактиката за палене на няколко български села в Средногорието от въстаниците, с цел да може популацията да излезе в гората и да се бори за свободата си вместо да си гледа добитъка и къщите е още веднъж подбудена от нежеланието да се рискува за независимост без имане на къщи, лозя, ниви, добитък …
„ Не бях приключил аз още своята безапелационна тирада, когато един от присъствующите селяни, човек на 60-годишна възраст, извика със сълзи на очите: „ Да бъде! “ Това сподели той и изтърси запалената си лула върху покрива на своята лична къща, гдето, като духна няколко пъти, сухата тръстика пламна опустошително. “
Един … 60 – годишен българин … Избрал да жертва парцела си за свободата, която означавала тогава, преди 145 години, пердах с поробителя и сигурна гибел … Един …
Днес обаче би трябвало да сме горди с оня протест, който рани Османската империя. Какви апостоли единствено са излезли да умрат за майка България! Въпреки всичко, макар страхът на доста сънародници. Но постоянно е било по този начин – малцинство са тези, които носят свободата в сърцата си и са подготвени да се жертват за нея. Иначе нямаше да ни има. Не някой различен – те поставиха основите на модерна България.
Фрог нюз
Но удостовери за следващ път, че българинът мечтае за Спасител, за твърда ръка, която да го пази и храни, а той да си прави каквото си знае и по този начин до промяната на следващата опротивяла власт.
Харесва си българинът да е под ярема, само че да е утолен, може и да не е свободен, само че да е битово задоволен…
Българинът е погнусен от сегашното, черноглед за бъдещето и митологизира предишното си.
„ Ние им разправихме, че имало сякаш кой да се грижи за всичко това, а те трябвало да слушат единствено какво им се заповядва; че свободата била по-скъпа от къщите и добитъка и че в случай че сме оставили селата здрави, щели сме да спомогнем на неприятеля. Празни приказки! Българинът не се лъже. Смърт е за него всякаква независимост, която не е обвързвана с къща, мебелировка, равнища, лози и стар пелин.
Цветана Кьосева е описала в „ Неудобните истини за Априлското въстание “ една обстановка, която не прави чест на някои българи, само че която се среща и през днешния ден:
„ Известно е от историята, че цветущият по време на Априлското въстание град Копривщица е избавен от опожаряване и от всеобщи убийства. За младия четец обаче е съвсем незнайно по какъв начин и на каква цена е станало това. Фактите по случая са останали заключени в старите книги и спомените на участниците в събитията.
Гордост за копривщенци е, че в техния град пуква първата пушка на въстанието, само че малко откакто отминала еуфорията и турците почнали да палят и разграбват село по село, станало ясно, че и градът им ще бъде опустошен.
Пръв схванал неизбежността на обстановката самият лидер – ръководителят на революционния комитет в града Тодор Каблешков.
Каблешков предложил въстаниците да не се бият с турците в селото, с цел да не го бастисат, а това да стане в планината. От своя страна чорбаджиите да изпратят писмо до турското държавно управление и до конака в Пловдив, в което да изискат армия, „ с цел да пази селото от въстаниците “. Писмото било съчинено небрежно.
Ето какво пишело в него:
„ На 20-того непознати нам хора, които се споделиха, че са въстаници, слязоха в селото ни откъм Стара планина и измежду като грабиха и убиваха мирни поданици и караха принудително хората да се съгласят на техните неприятни планове, отдръпнаха се към планината, като водиха със себе си някои от младежите ни. Други пък, види се техни единомишленици, създали същото с близките села, като изгорили селата им и ги предиздвикали принудително да се приберат в Копривщица. Сега, тъй като се боим да не атакуван изново и да създадат по-големи безчинства, молим най-покорно законното ни държавно управление да изпроводи час по-скоро армия, с цел да ни пази от въстаниците “.
Планът не тръгнал незабавно, защото завалял пороен дъжд и отдръпването на въстаниците в планината се отсрочило. Тогава в главите на чорбаджиите се родила друга безумна мисъл – да заловен по-видните въстаници и да ги предадат на турците, с което да ги умилостивят и след това да изплатят селото си. Сутринта на 30 април пред селската аптека, откъдето четата трябвало да потегли за планината, се събрала огромна група разбунени селяни. Чорбаджиите почнали да викат: „ Дръжте ги бе, да ги изловим, да ги предадем на турците, единствено по този начин ще спасим селото от злото, което ни е пристигнало до главите. Ако върнем тия хаймани, ще се отървем от по-голямото зло. Нека ги изколят до един тия нехранимайковци!
Тълпата се нахвърлила върху бунтовниците, обезоръжила ги, навързала с въжета по-видните от тях.
След като вързали въстаниците, копривщенци се отнесли към тях безчовечен и срамно. Пред аптеката се струпали селяни-зяпачи. Те чакали някой от затворените да се покаже на прозореца и започвали да му се присмиват и да го ругаят. В своите „ Записки “ от Априлското въстание летописецът Захари Стоянов ни оповестява, че даже чичото на Каблешков идвал да ругае своя племенник „ по най-непростителен метод “. Пак той написа, че когато жадните апостоли молили за вода, им била изпратена една дамаджана, цялостна с нечистотии.
Както написа историкът Димитър Т. Страшимиров, „ най-жестокият чоп на онеправданите, не ще подозрение, беше душевната тъга за осраменото велико дело, и обидата да бъдат затваряни, вързани и унижавани от единомишленици, станали в този момент сляпо оръдие на безчувствени и долни хора “. Според него, по времето, когато е писал книгата си за Априлското въстание (1907 г.), по стените на лудницата в двора на църквата „ Св. Никола” към момента личали надписи – тъжни изповеди на бедните пандизчии от рода на: „ Който за народ се труди и грижи, Тук той в гнусна темница лежи “.
Нека си напомним част от „ Записки по българските въстания. 1870–1876. Разказ на свидетел “ на Захарий Стоянов.
„ - Бунт, протест! Хайде излязвайте! Пет часа става, по какъв начин се бият коприщени! – викахме ние и разграничени двама по двама, навлязахме в махалата, Бенковски и Волов от една страна, а ние двама с Икономова от друга из пазарджикския път.
Напусто си деряхме гърлата да викаме „ протест “ и „ на оръжие! “ Ни един мъж се не виждаше по улиците; единствено любопитни дами и деца се трупаха по стените, които ни изглеждаха с огромно внимание. Всичко живо беше съумяло към този момент да се прибере на къщата си, всеки бягаше от гласа ни, като че да бяхме зли духове. Женски крясъци: „ Иванчо, Марийке, ела си, рожбо, че лошаво стана “ – се слушаха на всички места.
Дълго време ние тичахме из панагюрските улици и следвахме да викаме „ протест “ и „ на оръжие “, само че с изключение на пресипналите гласове на Волова и на Бенковски, които по този начин също повтаряха нашите думи малко по-настрана, нищо друго не се чуваше. “
Да, по този начин е в първите часове на Априлското въстание в Панагюрище, а и единствено там ли …
Да напомним и каква е настройката в с. Петрич след първите боеве с башибозука:
„ На мръквание обаче петришкото население отново потъна в обезверено въодушевление. Ясният глас на една жена, която цепеше селото да плаче, стана причина да се съберат петричени на места на улицата по няколко души, не като буйни бунтовници, само че мирни съседи…
- Мъжо! Мил мъжо? Стопанино… Дали воловце си нямаше, или сюрия овце! За какво беше петимен на къщата си, та отиде да се биеш с турци и черкези? Пусто останало и българско царство… – и прочие нареждаше поменатата жена, на която бяха умъртвили мъжа пред няколко часа.
- На аскерлика è туй в този момент не му е положително – говореха между тях събравшите се селяни, които трябваше да бъдат трогнати от жалния глас на своята съселянка и от гибелта на довчерашния си приятел. – Сега на тая жена за какво й е независимост, какво тя ще да се ползува от българско царство?
- Чакай де! Ние какво сме видели още? Вчера едно, през днешния ден две. Оттук нататък всеки ден ще да слушаме сходни плачове – удостовери втори селяндур.
- Ние по никакъв начин не размислихме по-изтънко, преди да въстанем, само че да забележим где ще да му излезе краят – заключи трети селяндур, откакто си издъхна прекомерно сензитивно.
Ние им разправихме, че имало сякаш кой да се грижи за всичко това, а те трябвало да слушат единствено какво им се заповядва; че свободата била по-скъпа от къщите и добитъка и че в случай че сме оставили селата здрави, щели сме да спомогнем на неприятеля. Празни приказки! Българинът не се лъже. Смърт е за него всякаква независимост, която не е обвързвана с къща, мебелировка, равнища, лози и стар пелин. “
Дори тактиката за палене на няколко български села в Средногорието от въстаниците, с цел да може популацията да излезе в гората и да се бори за свободата си вместо да си гледа добитъка и къщите е още веднъж подбудена от нежеланието да се рискува за независимост без имане на къщи, лозя, ниви, добитък …
„ Не бях приключил аз още своята безапелационна тирада, когато един от присъствующите селяни, човек на 60-годишна възраст, извика със сълзи на очите: „ Да бъде! “ Това сподели той и изтърси запалената си лула върху покрива на своята лична къща, гдето, като духна няколко пъти, сухата тръстика пламна опустошително. “
Един … 60 – годишен българин … Избрал да жертва парцела си за свободата, която означавала тогава, преди 145 години, пердах с поробителя и сигурна гибел … Един …
Днес обаче би трябвало да сме горди с оня протест, който рани Османската империя. Какви апостоли единствено са излезли да умрат за майка България! Въпреки всичко, макар страхът на доста сънародници. Но постоянно е било по този начин – малцинство са тези, които носят свободата в сърцата си и са подготвени да се жертват за нея. Иначе нямаше да ни има. Не някой различен – те поставиха основите на модерна България.
Фрог нюз
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ