Избрани фрагменти от интервюто на Митко Новков с акад. Вера

Избрани фрагменти от изявлението на Митко Новков с акад. Вера Мутафчиева, лекар на историческите науки, академик, публицист, необхватен дух, хубав разум. Октомври 2008 година

Българите

Да забележим по кое време българите най-сетне ще се уплашат от себе си. Защото нашето злощастие все иде извън. Саморефлексия нямаме. И в действителност е отговорно турското иго. Така са ни оставили да вършим каквото си желаеме! Няма го тук момента на дисциплината. Аз, като някогашен болшевик, пък и в този момент ненапълно подобен, съм била доста възхитена, че в България не е имало феодализъм. Уви! Защото тогава хората са се учили на разум и разсъдък, на пестеливост, на труд, на почитание, на боязън. На дисциплинираност. Тук това го няма. Тук ти си дете на природата и толкова. Самозадоволяващо се стопанство - това сме ние. Тодор Живков по тази причина ще остане паметен, тъй като съумя да влезе в стандарта на българското национално схващане.

Българинът гледа да му е сгодно. Слава богу, че сме малко! Защото представяте ли си, в случай че имаше не 8 милиона, а 80 милиона българи? Щяхме да взривим планетата. И ще ставаме все по-малко. Защото българинът, като излезе от България, той незабавно не помни, че е българин. И на всички места, където отидат, идеално се вписват и не щат да чуят за България. На мен доста ми е смешно: в нашите посолства има специфични аташета да пропагандират българите за репатриране. Ние нали всичко тук решаваме, като усилваме администрацията. Щом някъде нещо куца, викаме: „ О-о-о, в този момент ще създадем комисия, комитет! “, държавни служители назначаваме, неуволняеми. Акъл - море... Но не сме чак толкоз за окайване, не. Първо, българинът е подобен живуч, той от всяко състояние ще изплува. Никак не се багра за българина - ни тукашния, ни задграничния. Ние знаем по какъв начин се минава сред капките. Както вие казвате - да мушморочим. Имаме го това. И откакто сме сведени до такава степен да мушморочим, по този начин да бъде! Е, какво в този момент, няма като Раймонда Диен да легнем на релсите, пардон! Това е тя, тактиката на дребните народи.

Историята прави работа. Някои трафарети от историческото развиване работят и до през днешния ден. Например да си евреин. Това са хора с доста дълбока история, със дарба да се оправят с всевъзможни нови обстановки. Като помислите какво е висяло над главите на евреите през вековете - от Израел към Египет, от Египет към Магреба, от Магреба към Испания, по-късно назад - от Испания към Магреба, от Магреба към Египет, от Египет към Близкия изток - всичко това е въпрос на придобиван опит. Приспособяване към разнообразни обстановки. А ние какво? Ние като сме клекнали тука и тъй като земята мека, и тъй като топло - къде ги нашите мореплаватели, търговци? Толкова ни е било сгодно, че е нямало потребност да вървим на никое място. Затова историята е значима: би трябвало да убеди хората, че без напън не става. И в това, което в този момент пиша, нека съумея да обясня, че нашето злощастие е в леснотията. Без напън прокопсия няма. И като сме си избрали да нямаме напън, няма да имаме и прокопсия. Искаме да ни е несъмнено, да не нагазваме Черно море, щото ще си намокрим чорапете, дето викаше баба ми. И май такива ще си останем, тъй като това с леснотията ни било е прекомерно дълго.

Вярата

Внучката ми, като разбра, че ще давам изявление, незабавно ми направи едно неподготвено в кухнята. И ме пита: „ Ти в какво вярваш? “. Аз се замислих надълбоко. Замислих се и най-после крещя: „ Знаеш ли в какво имам вяра? Вярвам в професионализма. “ Професионалите теглят света. Те генерират. И в този момент на нашето време кое му е хубавото в действителност? Защото доста неща са му неприятни. Това, че разрешава на хората да се професионализират. Трудности, естествено, пречки, мафия, всичко, както си знаем. Обаче не могат към този момент да спрат дейния човек. Във всичките български национални приказки се споделя, че царят ще даде щерка си на мъж със поминък - дали ще е ковач, дали плетач на кошници, дали кожар, на него царят ще даде царството. Докато нашите управници са хора без поминък. Тука е казусът. Тук е тъжното, че разчитат на политиката да храни тях, децата им, дамите им, любовниците им, всичките им родственици. Но поминък те нямат. Ние станахме страна на заниманията.

* Из изявление на Митко Новков, в. „ Сега “, 11.10.2008 г. 
Източник и фотография: