Из военните записки на Антоан дьо Сент-Екзюпери (1900 ~ 1944),

Из военните мемоари на Антоан дьо Сент-Екзюпери (1900 ~ 1944), в които място намира и писмо от кореспонденцията му с известния американски преводач и книжовник Луис Галантиер, с помощта на който творбите на френския публицист доближават до читателите оттатък океана.

(1900 ~ 1944)

Писмо до Люис Галантиер, януари 1942 година (написано с пълен молив)

Драги Люис,

Не ми се сърдете за неприятното въодушевление, което може да прозира в писмото ми. Недоволството ми напълно не се отнася до вас. Вие сте ми изключително безценен. Но съм налегнат от заплашителен яд. И би трябвало да му дам ход.

Каква е тази история с датата? Защо би трябвало постоянно да се сблъсквам с някаква дата, чийто безспорен темперамент е празна работа, защото, в случай че инцидентно бях почнал книгата си шест седмици и половина по-късно, същата тази безспорна дата щеше да бъде пренесена с шест седмици и половина напред? При това украсена със същите оправдания от позиция на чистата логичност.

Защо желаете да ненавиждам самичък себе си и да подценявам работата си, което е едно и също? Мисля, че дърводелецът би трябвало по този начин да рендосва дъската си, като че ли от нея зависи въртенето на земята; А това се отнася още повече до пишещия човек. Защо желаете поради някаква си дата аз да се ненавиждам и да кажа: „ Ако бях господин Паскал, творбата ми щеше да има право да бъде написано, а аз – да изразя себе си. Но защото аз съм си единствено аз, няма никакво значение дали ще изразя себе си или не, а досадникът от „ Ню Йорк таймс “ е доста по-голям от мен. Моето съчинение е празна работа и аз единствено от самолюбие му отдавам някакви достолепия! “

Когато пиша, би трябвало да си задавам въпроса: Какво ще помислят хората за моето съчинение? Какво ще стане с него след 10 години? А не: Какво, ще намерения за него на 22 февруари някакъв мрачен индивид с недоразвит усет, за който по този начин или другояче пет пари не давам? Ако аз самият одобрявам поемата, която пиша, какво ме е грижа, че ще се чете или слуша четиридесет години след моята гибел? Примитивният облик на неразбрания стихотворец, жертван на мизерия от хорската неправда, която му отдава дължимото едвам след 100 години, постоянно ми е изглеждал ужасно малоумен и прочувствен. Поетът, в противен случай, е щастливец. Няма, да изпадам в трогване пред участта на змиорките, които отиват да си снасят хайвера в Саргасово море и в никакъв случай не виждат своето поколение.

Или книгата ми е добра и един ден ще се чете – безусловно по никакъв начин не ме интересува по кое време – или нищо не коства и единствено злободневният звук може да притегли вниманието към нея; и тогава пет пари не давам ще се чете ли или не.

Разбира се, парите. Имам потребност от пари и така нататък. Имам огромна потребност от тях и съм удовлетворен, когато ги получа, само че за мен е безусловно немислимо да разбърквам две разнообразни гледни точки. У мен съществуват две форми на нарцисизъм, едната от които уверено доминира над другата. Нищо не мога да купя с пари, които костват по-скъпо от удоволствието да кажа каквото желая. Ако жертвам себеизразяването в името на парите, самичък себе си ще измамя.

Предпочитам да се продадат 100 екземпляра от книга, за която няма да се червя, в сравнение с шест милиона от някой отпадък. Това е добре свестен нарцисизъм, тъй като стоте екземпляра ще подействуват по-силно от шестте милиона. Култът към количеството е една от заблудите на нашето време. С най-голямо въздействие се ползуват точно най-трудно наличните списания. И в случай че през XVII век „ Разсъждения за метода “ (Рене Декарт) бяха прочетени единствено от двадесет и пет души, те въпреки всичко щяха да преобразят света. А „ Пари соар “ макар годишния звук хартия и двата милиона свои читатели в никакъв случай нищо не е преобразил.

Ще ви се стори вероятно неуместно, че ви наговорих всичко това във връзка на един значително анекдотичен роман, за чиято „ всемирна “стойност не си върша никакви илюзии, само че това несъгласие не ме смущава, тъй като мнението ми щеше да бъде същото, даже в случай че пишех труд по градинарство. Ние съществуваме в нашите книги. Въпросът е да съществуваме почтено. Това е всичко.

Не ме уверявайте също, че бъркам, тъй като творбата ми е „ подготвена “ и надали ще трансформира нещо. Няма да трансформира доста нещо в детайлите на чистата небивалица. Това е правилно. Но ще трансформира значително силата на тяхното влияние. Не става дума нито за материала, нита за външната форма на ревюто. Такива промени стартират да живеят едвам когато към този момент не разбирам в какво се състоят. И аз доста добре знам какво би трябвало да трансформира. То се отнася до нещо, което мъчно се поддава на определение, до „ жизнеспособността “ на казаното от мен.

Ако „ Ветрове, пясъци и звезди “ още се продава, то е, тъй като всичко унищожих, когато пристигнах. Това добре го зная. Ненапразно съм писал толкоз доста. С мнимата значителност никого не можеш да измамиш. Ако от еднодневното съществувание на един вестник ми се случи три години по-късно да чуя отзив за някоя моя публикация, то постоянно, постоянно и постоянно става дума за публикация, която съм преработвал тридесет пъти. Когато се натъкна някъде на откъс от своя книга, постоянно и постоянно се оказва, че това е изречение, което съм преписвал 125 пъти. Трудно е да се види очевидна и осезаема разлика сред първата и последната редакция. Последната може даже да бъде победна във връзка с хубостта на стила, само че по тази причина пък е по-дълбока. Тя е зърно. А първата е била играчка за един ден. Никога, в никакъв случай не съм се заблуждавал за това.

Съгласен съм с вас, че не би трябвало да очаквам 10 години под претекст, че след 10 години ще мисля по-ясно. Това е несъмнено. Трябва да показваме себе си в сегашното, само че аз точно в сегашното не съм се изразил. Днес аз коствам повече от своите книги. А да не вложиш себе си в своя труд е за мен неприемливо безволие. В името на кой мит би трябвало да претупвам работата си надве-натри? Отлично разбирам, че когато се написа неголяма книга, не би трябвало да се нарушават общоприетите периоди, само че кажете, апелирам ви се, белким съм ги нарушил? Аз посветих на този труд по-малко от осем месеца. Това за мен беше рекордна експедитивност.

Днешното ви четене ви харесва повече от вчерашното? Същото ще бъде и с утрешното. Книжката има лимит. И този лимит е това, което съм в 1942 година. Ще имате право да смятате, че я продънвам единствено в случай че две поредни редакции повече или по-малко си наподобяват. А в тази ситуация не е по този начин. Къде е критерият, който би ви разрешил да твърдите, че в тази редакция най-накрая съм отразен аз? Разликата е забележима единствено за мен. Остава въпросът за Франция. Ако става дума за броя на читателите, той няма никакво значение и аз безделнича за него. Мненията не се раждат в тълпата. Мнението е взаимното въздействие на двама души един на различен. Понякога и сама един четец може да бъде пребогат.

Ако въпросът е за животрептящата злободневка, още по-малко ви разбирам. Това е прелестна заблуда, тъй като това, което ще бъде злободневно вдругиден, също ще се окаже демонски незабавно. А събитията в края на март 1957 година! За хората от 1957 година те ще бъдат безпределно злободневни. В мисълта на хората от 1957 година те ще изместят – незаслужено може би, само че безпощадно – събитията от 1942 година. Защо да се отдава желание на едните пред другите? В деня на гибелта си, когато трезво ще направя своята равносметка и трезво ще осъждам за нещата, няма да отдам желание нито на едното, нито на другото време. Имам, прочее, неопровержимо доказателство: нито един път, по никакъв мотив не ми се е случвало да скърбя, че книгата ми не е излязла седмица, месец, шест месеца, година по-рано. Важно е това, което е през днешния ден. След седмица ще бъде значимо нещо напълно друго, едно ново „ през днешния ден “.

Ах, Люис, какъв брой ме огорчавате!

От: „ Военни мемоари 1939-1944 “, Антоан дьо Сент-Екзюпери, Военно издателство, София 1988 година
Снимка: Антоан дьо Сент-Екзюпери (1900 ~ 1944); imdb.com