Из трагедията на народите по пътя на криворазбрания национализъм, споделено

Из нещастието на народите по пътя на криворазбрания шовинизъм, споделено в есето на Георги Томалевски „ Нацията и индивидът “ (1938-1945).

Георги Томалевски (1897 ~ 1988)

Културна ли е Европа?

Ето, до къде стигнаха народите, по пътищата на криворазбрания шовинизъм. Чувството към на­цията във военния интервал 1939-1945 год., се превър­на в неприятно шовинистично възприятие, което погълна скъпи жертви. Злото, което се приготвяше толкоз дълго време по стадионите, в учебните заведения и по сборовете, най-сетне се развихри в стихия, която опустоши най-свид­ните плодове на живота. От Европа останаха единствено печални отломки и позор. Сред мрака, единствено тук-таме блещукаха нечии сърца, само че какво бяха те измежду океана на безлюбието и озлобленнето.

Въздушната война, нападенията над мирни се­лища, набези върху мирни беззащитни човешки същества, които нямат никаква виновност, е безчовечие, което се появи в века на радиото и въздухоплава­нето, като най-ярко доказателство за деградираното филантроп в нашето време.

Нито човекоядците могат да получат толкоз заплашителен укор, какъвто заслужават нашите цивили­зовани съвременници. В аналите на историята, която толкоз почитат сегашните люде, ще има една стра­ница, на която с едри слова ще бъде написано: „ След Христа, след културата на Елада и Рим, след ренесанса и хуманизма, когато човечеството се чув­ствувало гордо, че „ превзема природата “ - както високомерно обичали да се показват самонадеяни хора - хвърчила над градове и села пускали бомби, огън и гибел. Човечеството е имало много напреднала техника, само че извънредно безпаричен морал и човещина. Епохата може да се назова засрамената цивилизация. “

Културна ли е Европа? Ето въпросът, който започнахме да си задаваме в тия необмислено жестоки и безпринципни времена. Ние спорехме в неразбиране по него, тъй като, в действителност, Европа, която роди най-голямата просвета, сподели най-голямо безчовечие. От­говорът може да бъде единствено един. Европа е, в действителност, материкът, в който се роди най-голямата ма­териална и духовна просвета, само че в тия дни, тя не се демонстрираше културно, тъй като първенюта заграбиха нейния образ, нейното завещание и като безчовечен. пришълци направиха върху нея най-голямото ко­щунство. Една шепа амбициозни и неизяснени пред себе си хора, желаеха да се обезсмъртят, като из­ползуваха общата морална и идейна разхайтеност на епохата. Вината е както в тях, по този начин и в хората,, които сляпо потеглиха по стъпките им. Германската просвета, огромна или дребна, се подчини на един чо­век, който я тикна в злополука. Хитлер получи пълномощието на немския народ и по този начин раздели на две своята виновност. Народ, който се съгласява с жестокостта, подписва пред международната истина една лавица, която рано или късно ще требва да заплати.. Не могат да останат без значение и без следствие тия площадки митинги на безусловно доверие към една воля.. Тия, които ги вършат, одобряват както облагите, по този начин и бедствията. Не е разрешено от веч­ните закони на света, ръцете на една жена-майка, основани като инструмент на любовта, ръцете, с които може да се милва една детска главичка и да се избършат сълзите на някой мъченик, да пълнят с гърмеж аеропланните бомби, веднага като тия бомби са предопределени за жилищни квартали, където ужасът на гибелта ще свари беззащитните заспали деца на други майки. Жената е също влезнала в престъпле­нието. Жените от всички материци и страни, които раждат индивида, трябваше да възстанат като една и да не дават своята поддръжка на това толкоз грубо човекоубийство. Доблестно би било едно неодобрение на тая унизителна човешка кланица, а не тия лице­мерни, престорени писма, които някои псевдомайки пишеха по вестниците, с които насърчаваха сино­вете си да умират и да убиват.

Колко от народите на културна Европа се за­грижиха за бъдещата орис на материка? Защо во­дачите на тия нации не се заеха с образуването на едно европейско семейство, което ще живее в мир и ще даде почтени плодове за общочовешката кул­тура? Защо Германия, която заема централно место-в Европа, не пожела да стане апологет на едно общо­европейско семейство и не послужи като звено за обединяването на народите? Германия, в лицето на своя лидер, избра омразата, разделянето и за­владяването на дребни нации, с цел да направи от тях свои колонии, а можеше вместо това, да издигне лозунга за обединяването на всички европейски на­ции в едно благоденствуващо семейство. Вместо да отстранява разликите, тя с своя античовешки и анти-културен расизъм, издигна нови загради, сътвори нови омрази. И до момента в който Германия от страна на омра­зата не се трансформира в звено за обединяване, до тогава все ще страда и в никакъв случай не ще се успокои. В концепцията за едно побратимяване на народите, Германия ще откри пътя за своето възмездие.

Европа е засрамена и унизена! Светините й са поругани. В една публикация италианският вестник „ Джорнале д'Италия “ се възмущава, по какъв начин Рим, седалище на главата на християнството и като културен център на западноевропейския свет, може да бъде бомбар­диран от англосаксонците. Да, по този начин е, ние се възму­щаваме от това събитие, че се протяга ръка на Рим. Но задаваме въпроса на същия Рим, по какъв начин той, като седалище на главата на християнството и център на западноевропейския свят, същият Рим, който тряб­ваше да праща благословение и християнска обич, разреши на бомбардировачите, пратени от Мусолини, да пускат дружно с немските самолети бомбите си над Лондон? Нали Рим е заветен град? Да не би папата да е считал, че протестантите, или кои да са други клонове на християнската вяра, не за­служават друга орис? Не е ли това нова форма на тогавашното поверие?

Стига неистина! Ние сме индивиди и би трябвало да жи­веем съгласно повелята на безсмъртния дух, вло­жен у нас! Време е към този момент страданията, които изжи­вяваме да пробудят висшия живот. А ние, в действителност, бихме могли да бъдем братя. Приближете се към индивида с обич и вие ще видите, по какъв начин от разтопе­ните ледени загради на сърцето му, ще потекат избавителни сълзи. Позовете душата му и тя ще ви отговори.

Веднъж видях, по какъв начин падаха парашутисти от един разпален бомбардировач. Докато висяха в въз­духа, човечетата ми изглеждаха жалки, даже противни същества, тръгнали да убиват. Но когато летецът стъпи на земята и аз го видех изблизо, в очите му, в няколкото капки кръв по челото, в тоя нерешителен тип и тежкото дишане, аз видях индивида. Отведнъж ми стана жално за него, за неговия живот, по тази причина, че пристигнал не по своя виновност от далечното си родно място. Там го чака майка или приятелка, или пък някое малко де­те гледа на масата неговия портрет. Жалко ми стана за това, че този младеж е изработен палач.

Не, не живеем добре ние хората! - взех решение за себе си. Няма никой право да трансформира божествената: природа в нас, никой няма право да допира съкро­вищницата на нашия дух. Ние почваме да изпитваме позор от чистите зеници на децата, които ние възпи­тавахме и на които казвахме, че индивидът е основан да люби и да оказва помощ на своите ближни. Но какво остана от него в този момент?

Като отнемете на индивида искрицата, която бле­щука в дъното на неговата душа, като му внушите, че той е инцидентна и сляпа игра на молекули и атоми, като го убедите, че човек за индивида е звяр и, че жи­вотът е суетлив и малоумен сън, тогава към този момент можете да очаквате всичко от него. Излишни, лицемерни и ба­нални ще бъдат въпросите, които ще си задавате, по какъв начин човек може да направи това и това, и по какъв начин е допустимо в тая ера на висока просвета, да сме очевидци на такива безчовечия.  Някой може да възрази, че сред тия, които трансформират живота в жалки отломки, има и вяр­ващи, които четат Писанието. Ето още едно до­казателство за актуалния човек, че това не е до­статъчно. Не избавя индивида нито обредът, нито ка­нонът, нито пустословието. Вярата в Бога и в до­брото би трябвало да се живеят в катадневността, през всеки час, във всякоя минута. Другото е празна работа.

Докогато ние не създадем тая религия в дихание на живота, думите си в каузи, а проповедите в неуморна работа за тържеството на всечовечната любов, до тогава ще преливаме от пусто в празно.

Развалините на нашата свирепост ще се поправят един ден. Може би, някои сърца ще намерят сили да превъзмогнат и горящите рани на своята тъга, само че запитвам се, кой ще ни възвърне куража да гледаме дребните деца в очите, да им приказваме, че има просвета в света? От всички усеща, които гнетят душата, най-парливо е възприятието на позор, което изпитвам, като виждам очите на някое малко дете. „ Та това ли сте били вие огромните? “ - желаят да ми кажат тия очи. „ Нали вие ни разказвахте за небето, за пролетта и за това, че хората били до­бри, Защо в този момент ни избивате с бомби? Не сте ли ни лъгали? “ Убиха вярата на човек към индивида, убиха вярата в това, което културата съгради за толкоз епохи.

Имаше време, когато ние слушахме с спотаен мирис за голямата цивилизация, която човечеството е на­трупало в своята богата съкровищница и ни се стру­ваше, че, съпоставени с това лъчезарно благосъстояние, ние сме някакви небогати, нисши човешки същества. Самочувството ни на хора беше доста оскъдно и принизено до степен, от която ние участвувахме не като равно­правни, само че като някакви помощни, второстепенни съ­щества в човешкия жанр. Всичкото достойнство на постъпките, което пълнеше живота в близост нас, струваше ни се в реда на нещата, и ние си мислехме, че като нямат друго по-ценно и по-блестящо, на нашите смирени хора не остава нищо друго с изключение на да бъдат.добри, почтени и великодушни. Едва ли не считахме, че това са неизбежните добродетели на елементарния живот.

Така беше в миналото, в нашето смирено юноше­ство, когато с трепетно старание възприемахме пло­довете на знанието. Тогава даже и не мислехме, че ще имаме в миналото куража да се докоснем до евро­пейската просвета и цивилизация по този начин директно и просто, тъй като в нашето схващане, това което се зовеше Запад, имаше някакъв сияен нимб. Нещо повече, какъв брой пъти ние сме се срамували от калпа­ците и салтамарките на нашите татковци и предци, от за­грубелите им пръсти и даже от техния почтен, мил и доверчив взор.

Някога ние бяхме подготвени да сменяем нашата чиста и благословена от Бога религия, с цел да я подно­вим с „ доктрини “, с някакви системи и с лъжливия искра на нещо „ ново “, което ние не можехме да схванем изцяло, а още по-малко да го преценим.

Нашите майки ни хранеха с пшенична пита, приспиваха ни на рошавите черги и ни разказваха безпределно чистите и елементарни оказания за живота, за остарялото време, за Исуса с благите очи, пред кроткия облик на Когото те смирено и с безкрайна любов све­ждаха глава. Това беше в миналото. Дойдоха времена, когато животът ни се потопи в едно съвременно вар­варство. Това време, обаче, ни завари с прогледнали очи. Ние познахме живота, познахме Изтока и За­пада, вкусихме от Севера и Юга. Никой към този момент не може да ни измами с външен искра на циви­лизацията, тъй като тя, лишена от добродетелите на нашите смирени и милостиви хора, ни донесе хи­ляди беди и несгоди. Ние към този момент я отхвърляме в тоя й тип самоуверено, с ведри очи и с пламнали сърца. Ние споделяме, че без любовта на нашите майки и без сми­рението на нашите татковци, тази цивилизация е осъ­дена на загиване. Тя би трябвало да се върне при нас, с цел да й се вдъхне мирис от живота, защото тя е мъртва, бездушна и жалка, каквато е всяка машина.

Сега ни идва да извикаме с печал:

Прощавайте, вие наши благородни татковци и майки, че се стеснявахме от вашата невзискателност. Прости ни ти, народе, от села и паланки, тъй като в миналото дръз­вахме да кажем за тебе: „ Народът ни е елементарен и на­божен “, без да подозираме, какъв брой е бил той популярен и добротворен и какъв брой е още потребно да работим над себе си, с цел да достигнем сърдечната му непорочност. Тоя народ в този момент става безмълвен обвинител и пита всички хора, които имат разрешение от своята съ­вест да пръскат бомби над градове, под покривите на които спят почтени деца: „ Това ли сте били вие? “ И дано да дадем обет да се върнем там, при тия чисти люде, с напуканите пръсти, които наве­ждат глава пред облика на великата любов и да се не срамим от тях, само че да създадем човечните им сърца идол, тъй като те бяха най-близо до оная истина, която занапред ще би трябвало да изучат гордите, празните люде.

Даровете на живота и през днешния ден са при чистите, простите сърца, които още не са изгубили усет към положителното. Без тия блага, машината на нашата актуалност ще се самоунищожи и ще заскърца злокобно, тъй като се свършват изворите, пресъхва влагата на живота и Творецът отвръща лице от нея.

Ние сме небогати, смирени нации. Ние познаваме единствено плодородието на земята, свещения труд по браз­дите и благослова на ведрото намерено небе над нас. Не познавахме до неотдавна света на машината, само че и него към този момент опознахме. Сега, когато душите ни са пре­ситени от него, ние гледаме с тъжна усмивка нашата нявгашна илюзия и настоящето празно изпустяло съ­ществувание.

Никой към този момент не може да ни измами, когато ще би трябвало да се отдели зърното от плевеля. Ние сме горди с познанието, което получихме в нашата тъга. Ние имаме към момента връзка с живия живот и по на­шите места още има светии и оракулски сънови­дения…

Утре ще изгори горивото и вие, гордите хора на машината, ще дойдете при нас да ви възвърнем изгубения смисъл, тъй като без любовта няма живот, без мъдростта няма никаква светлина, без истината няма никаква независимост!

От: „ Слънце след стихия “ (Есета), Георги Томалевски, изд. „ Житно зърно “, 1946 година
Снимка: Георги Томалевски (1897-1988), beinsadouno.bg