Мама и смисълът на живота ♥ Ървин ЯЛОМ
Из дебрите на разголената човешка душа с психоаналитика Ървин Ялом, професор в Станфордския университет и един от родоначалниците на груповата психотерапия.
♥ Мама и смисълът на живота
Сумрак. Навярно загивам. Зловещи сенки заобикалят леглото: електрокардиографи, кислородни бутилки, системи за вливане, преплетени маркучета - червата на гибелта. Затварям очи и тъмата ме обгръща.
И тогава, внезапно, скачам от леглото и от задушната болнична стая се придвижвам под жаркото слънце в лунапарка „ Глен Ехо ”, където преди десетилетия прекарвах летните недели. Чувам музиката от карусела. Вдъхвам лепкавия карамелен мирис на пуканките и ябълките на съчка. Вървя решително напред, не се спирам нито пред сергията с мразовит крем „ Полярна мечка ”, нито пред блъскащите се колички и виенското колело, а напряко се класифицирам на опашката пред будката на влакчето на ужасите. Купувам си билет, изчаквам идната кабинка и тя стопира, дрънчейки, пред мен. Сядам, спускам обезопасяващата бариера и се оглеждам за последно. И там, измежду дребната групичка зяпачи, я съзирам.
Помахвам й с две ръце и закрещявам мощно: „ Мамо! Мамо! ”. В този момент кабинката се люшва към вратите на тунела, те се отварят и зейва черна паст. Отдръпвам се, свивам се на седалката и момент преди мракът да ме погълне, извиквам още веднъж: „ Мамо! Как се оправих, мамо? ”.
***
Вдигам глава от възглавницата, мъчейки се да прогоня съня, само че думите, заседнали в гърлото ми, напират на открито: „ Как се оправих, мамо? Мамо, по какъв начин се оправих? ”.
Мама обаче е в гроба. Преди 10 години я заровихме вкочанена в елементарен боров ковчег в едно гробище в Анакостия край Вашингтон. Какво ли е останало от нея? Само костите несъмнено. Микробите от дълго време са оглозгали плътта. Може да са се запазили няколко кичура изтъняла сива коса и в краищата на огромните кости, бедрото и пищяла към момента да се държат на места лъскави жилки хрущял. А, и пръстенът. Някъде измежду праха от разпадналите се кости би трябвало да лежи тънката, изтънчено украсена сребърна халка, купена от баща от Хестър Стрийт малко откакто са пристигнали в Ню Йорк в трюма на препълнен транспортен съд от съветското си селце в другия завършек на света.
Да, към този момент я няма. Десет години минаха. Отдавна е изгнила. Останали са единствено някой косъм, хрущяли, шепа кокали и сребърна филигранна халка. И обликът й, спотайващ се в спомените и сънищата ми.
…И за какво помахах на мама? Защо й помахах в този момент, откакто в продължение на години живяхме с нея в изискванията на неизменима неприязън? Тя беше суетна, властна, безсрамно любопитна, подозрителна, злобна, инатлива и смайващо необразована (но умна, това даже и аз го виждах). Не помня нито един случай да ми е било прелестно с нея. Нито един път не изпитах горделивост, нито един път не ми мина през мозъка мисълта „ Радвам се, че тя ми е майка ”. Езикът й беше като бич и шибаше злостно всички наред, единственото изключение бяха татко ми и сестра ми.
Аз обичах вуйна Хана, сестрата на баща. Харесвах нейната доброта, топлотата й, нейните печени на скара наденички, обгърнати в хрупкави резенчета шпек, несравнимия й щрудел (рецептата вечно ще остане загадка за мен, защото синът й отхвърля да ми я изпрати, само че това е друга история). Най-вече обичах да вървя при вуйна Хана в неделя. Това беше почивният ден на нейното магазинче в Нейви Ярд, Вашингтон, и тя ми позволяваше по цялостен следобяд да играя гратис на пинбола. Нито един път не ми се скара, задето подпъхвах нагънати хартийки под предните крачета на машината, с цел да забавя спускането на топчето и по този начин да отбележа по-висок резултат. Нескритото ми боготворене към вуйна Хана предизвикваше злобни нападки от страна на мама. Мама си имаше подготвен поменик с минусите на зълва си: какъв брой е бедна, не обича да работи в магазина, не е практична, мъжът й е простак, няма и капчица достолепие и постоянно приема подаяния.
Английският й беше призрачен, говореше със мощен акцент и постоянно използваше думи на идиш. Никога не идваше в учебно заведение, нито за тържествата, нито на родителските срещи. И популярност богу! Настръхвах при мисълта, че приятелите ми ще я видят. Постоянно се карахме, опълчвах й се, крещях й, избягвах я и най-после, като младеж, напълно стопирах да й приказвам.
Голямата мистерия на детството ми беше за какво я търпи баща. В паметта ми са се запечатали прелестни мигове от неделните утрини, двамата с него играем шах, той радостно припява на някоя съветска или еврейска ария, пусната на грамофона, и поклаща глава в такт с мелодията. Но рано или късно, гласът на мама разтреперваше утринния въздух от горния етаж: „ Gevalt, Gevalt, престанете към този момент! Vay iz mir, стига с тази музика, стига с този звук! ”. И без дума да каже, баща ставаше, спираше грамофона и продължавахме да играем в тишина. Колко пъти съм се молил: „ Хайде, най-малко един път й дай да се разбере! ”.
Защо й помахах? И за какво в този момент, в заника на живота ми, я попитах: „ Как се оправих, мамо? ”. Нима е допустимо - от това напряко ми прилошава - целият ми живот да е бил зависещ на желанието да отговоря на упованията на тази жалка женица? Откакто се помня, съм се стремил да избягам, да надскоча предишното - еврейското селце нейде в Русия, пътуването в трюма на кораба, гетото, талига, молитвите, черния габардин, бакалията. Цял живот съм търсел независимост и развиване. Нима най-после ще се окаже, че не съм съумял да оставя зад тила си нито предишното, нито майка си?
Как завиждах на приятелите ми, чиито красиви и великодушни майки ги подкрепяха и разбираха. И какъв брой е необичайно, че в този момент тези мои другари не поддържат връзка с майките си, не им се обаждат, не им вървят на посетители, не ги сънуват, даже не се сещат за тях толкоз постоянно. А аз би трябвало да пъдя мама от мозъка си по няколко пъти дневно и въпреки че са минали 10 години от гибелта й, отново неумишлено простирам ръка към телефона да й се обадя.
О, мога да му дам напълно рационално пояснение. Чел съм лекции по този въпрос. Обяснявам на пациентите ми, че на измъчваните деца постоянно е мъчно да превъзмогнат ненормалните си фамилии, до момента в който тези с положителни, обичащи ги родители, се отделят доста по-безпроблемно. Все отново нали тъкмо това е задачата на положителния родител - да помогне на детето си да напусне дома.
Разбирам го, само че не ми харесва. Не ми харесва мама да ми се явява всеки ден. Не ми е прелестно, че по този начин се е настанила в глъбините на съзнанието ми, че няма по какъв начин да я изкарам от там. И най-много не ми е прелестно, че в края на живота ми се усещам задължен да попитам „ Как се оправих, мамо? ”.
Сещам се за огромния й мек фотьойл в старческия дом във Вашингтон. Препречваше входа на стаята й, от двете му страни стояха като часови масички, отрупани с най-малко по един образец от всяко мое произведение. Купчините от над 10 книги и още два пъти по толкоз преводни издания се клатушкаха, като че ли всеки миг ще се срутят. Нужен е единствено един лек трус, мислех си, и тя ще се окаже заровена под книгите на сина си.
При всяко мое посещаване я заварвах на този фотьойл с две-три от книгите ми в скута си. Държеше ги, вдъхваше миризмата им, милваше ги, какво ли не ги правеше, единствено не ги четеше. Зрението й не позволяваше. Но и преди очите й да се замъглят, тя отново нямаше да ги разбере, единственото й обучение беше късият курс за приемане на американско поданство.
Аз съм публицист. Майка ми не може да чете. И все пак аз диря от нея отговор на въпроса за цената на сътвореното от мен. И по какъв начин ще я мери? По миризмата, по тежестта на книгите? По кориците, по лъскавите като дъната на тефлонови тигани обложки? Та тя по този начин и не позна старателните ми проучвания, приливите на ентусиазъм, придирчивото търсене на точната дума, на бягащия грациозен изказ.
Какъв е смисълът на живота? Смисълът на моя живот? Олюляващите се по масата на мама купчини книги са цялостни с претенциозни отговори на този въпрос. „ Ние сме търсещи смисъла създания - писал съм, - които би трябвало да се оправят с неудобството, че са захвърлени във галактика, която сама по себе си няма никакъв смисъл. ” И с цел да избегнем нихилизма, обяснявах аз, си слагаме двояка задача. Първо си измисляме или откриваме осмислящо живота начинание, което да е задоволително солидно, че да оправдава живота. А по-късно би трябвало да се накараме да забравим, че сме го измислили, и да се убедим, че не сме го измислили, а сме го разкрили, че то си съществува без значение от нас.
Макар да се преструвам, че одобрявам по идентичен метод другите решения на въпроса за смисъла, скрито ги систематизирам по стълбицата на бронзови, сребърни и златни. Някои хора са водени от блян за победа и отмъщение; други, оплетени в мрежите на отчаянието, мечтаят единствено за покой, раздяла и бягство от болката; трети отдават живота си на триумфа, благосъстоянието, властта, истината; четвърти дирят надхвърляне на егото и се посвещават на идея или на друго творение, било то обичан човек или някое божество; пети намират смисъла в това, да служат, да се себеосъществяват или да творят.
Изкуството ни е нужно, твърди Ницше, с цел да не ни убие истината. Затова аз считам творчеството за златната пътека и трансфорах целия си живот, всичко претърпяно и бленувано в димящо торище, от което се мъча да измайсторя нещо ново и красиво.
Но сънят ми споделя друго. Той твърди, че съм посветил живота си на напълно друга цел - спечелването на утвърждението на мъртвата ми майка.
Това съновно обвиняване е мощно, прекомерно мощно, с цел да не му обърне човек внимание, прекомерно тревожно, с цел да го не помни. Опитът ми обаче сочи, че сънищата не са нито неразгадаеми, нито неподдаващи се на смяна. През по-голямата част от живота си съм се занимавал със сънища. Научил съм се да ги подчинявам, да ги разчепквам и скърпвам отначало. Зная по какъв начин да изтръгна тайните им.
И по тази причина отпущам глава на възглавницата и унасяйки се, превъртам ролката на съня назад към влакчето на ужасите.
Из: „ Мама и смисълът на живота “, Ървин Ялом, Изд. „ Колибри “, 2016 година
Снимка: Ървин Ялом, Москва 2014 година, en.wikipedia.org
