Иво Андрич: Ще дойде време, когато умните ще мълчат, глупаците ще говорят, а разсипниците ще забогатеят
Иво Андрич (09.10.1892 – 13.03. 1975) е роден в днешна Босна и Херцеговина. Той е първият Нобелов лауреат за литература на Балканите.
Сред най-известните му произведения са „ Мостът на Дрина “, „ Травнишка хроника “ и други
Ето и някои негови цитати:
Ще пристигна време, когато умните ще мълчат, простаците ще приказват, а разсипниците ще забогатеят.
Не се опасявам от хората, а от нечовешкото в тях.
Има три неща, които не могат да се скрият – споделяха османлиите, – а това са любовта, кашлицата и сиромашията.
Странно е какъв брой малко ни е нужно, с цел да бъдем щастливи, и още по-странно е какъв брой постоянно точно това малко ни липсва!
Животът ни връща единствено това, което даваме на другите.
Болестта е сиромашката орис, само че и наказване за богатите.
Че мълчанието е мощ, а говоренето уязвимост, се вижда по това, че старците и децата обичат да приказват.
Нищо не свързва хората по този начин, както общото и щастливо претърпяно злощастие.
Каквото не боли – то не е живот, каквото не отминава – то не е благополучие.
Толкова неща в живота имаше, от които се бояхме. А не трябваше. Трябваше да живеем.
Жената стои като врата, на изхода, както и на входа на този свят.
Всички хора са ми нужни. Всички, от старицата, която ме е поела на ръце, когато съм се появил на този свят, до непознатия минувач, който ще смъкна шапка, ще се прекръсти и ще ми пожелае безконечен покой и лека пръст, когато ме понесат към гробищата.
Любовта живее по-малко даже от една пролет.
Щом почне да зрее лятото, някаква мощ, за която не знам дали идва от мен или от световете към мен, ме подвига както влагата кълновете към светлината, и аз пътувам, возя се, плувам, хвърча. С други думи, благополучен съм, тъй като не бих могъл да кажа къде съм.
И най-дългата война единствено раздрусва въпросите, заради които е избухнала, а тяхното решение оставя за времената, настъпващи след сключването на мира.
В тези времена главен и неведнъж единствен мотор на човешките каузи е страхът, паническият, неразумният, прекомерно постоянно напълно неоснователен, само че същински и бездънен боязън.
Най-мъчително за индивида е, когато почне да изпитва състрадание към самия себе си.
Когато хората схванат какъв брой малко разум ръководи света, биха умрели от боязън.
Толкова е жива в слабия човек потребността да се лъже и толкоз неограничена опцията да бъде измамен.
Аз още не съм видял някой, който добре са го набили и да го е не запомнил, само че 100 пъти съм виждал хората да не помнят и най-хубавите препоръки и поучения.
