(Иван Вазов на младини) ♥ Вазов отдалече Първа среща Името

(Иван Вазов на младини)

♥ Вазов отдалече

Първа среща

Името на Вазов бе ми известно още от ранните детски години, като възпитаник в село. Неговите работи четяхме в учебното заведение и в огромните песнопойки, които по това време замествах литературните антологии и които ни запознаваха с Ботев, Вазов, Любен Каравелов и други. От тия песнопойки бях научил „ Не плачи, майко “ от Ботев, „ Тих бял Дунав се вълнува “ от Вазов, „ Хубава си, моя горо “ от Любен Каравелов. Ботев и Любен Каравелов не бяха към този момент живи, само че Вазов живееше и моето детско въображение и го виждаше като чудноват, прекрасен отдалечен и неосъществим исполин. Когато пристигнах в София да се изучавам и постъпих в първи клас на гимназията (тогава още нямаше прогимназия), веднаж чух, че някой от другарите викаше високо: „ Тая утрин отново срещнах Вазов с кученцето. “ Знаех към този момент наизуст някои Вазови стихотворения и някакво изключително неспокойствие ме хвана, като чух, че тоя неосъществим отдалечен човек живее в същия град, където съм и аз. Любопитството и желанието да го видя пораснаха още повече у мене. Столицата беше още дребен, остарял град. Улиците бяха прашни, кални, непавирани. Но за мене той беше нов, чудноват, необикновен и аз постоянно скитах по улиците да преглеждам къщите, хората, дюкянчетата, бойците, въртележките и странните бараки на цирка, където ежечасно се чуваше страшният плач на лъв.

Веднаж, като минавах пред Народното събрание, видях един минувач, че уточни някого на другаря си и сподели:

– Гледай, гледай, оня там с кученцето по него е Иван Вазов.

Изтръпнах, душата ми премаля от неспокойствие и аз потеглих по индивида с кученцето. Моето въображение не беше доста излъгано. Действително, Вазов със своята висока стройна фигура беше подобен с това, което аз си представлявах, единствено че нямаше буйна рошава коса и огромна брада, не беше остарял, а – млад, здрав и мощен. Той беше самичък. Вървеше самичък, постепенно, с наметнато на ръка пардесю, с бомбе на глава. Подире му тичаше малко ръждиво кученце, към което понякога се обръщаше, споделяше му нещо и подсвиркваше.

Моето сладко неспокойствие бързо мина и една особена горда наслада извърши душата ми. Една фантазия ми се реализира. Видях Вазов. И потеглих издалече след него, боейки се да не забележи, че го проследявам. Той вървеше умерено по пътя, който в този момент се споделя бул. „ Цар Освободител “ и който от Народното събрание към реката беше една не доста чиста поляна. Мина по дървения мост и навлезе в градината, която бе още нова, безсистемно претъпкана, като дива гора, с шубраци и млади дръвчета. Нямаше в близост никакви хора. Той потегли по единствената пътека през тая млада гора и ходя чак до височината, която още бе гола. Аз вървях по него. Искаше ми се да го настигна и отпътува, с цел да видя лицето му, само че беше ме позор и боязън. На височината той се спря, обърна се към града и дълго го гледа. После се загледа във Витоша. Нейната тогава дребна гориста повърхнина беше прошарена към този момент от есента, само че цялата блестеше под синьото небе, красива със своя бял снежен белег на челото. Подпрян до едно дърво, аз го възчаках да се върне, с цел да видя лицето, и отдалече видях, че той извади от жилетката часовника си, погледна го и потегли назад, като подсвирна на кученцето си. За пръв път видях лицето и вечно го запомних. Младо, крепко. Гъсти балкански вежди. Дебели мустаци. Малки очи. Сини мисля. Грижливо подстригана брада, обхващаща цялото му лице и малко заострена. Млад, строен, прекрасен, обаятелен. Той мина около мене, хвана ме боязън и позор. Не посмях повече да го проследявам. Скрих се в горичката и се върнах пребогато горделив, пребогато благополучен.

 1949 година

(Елин Пелин, 1907 г.)

* Излиза в сборника „ Иван Вазов - мемоари, материали и документи “, ред. акад. Николай Лилиев, 1949, с. 123-127. Спомени, написани по случай 100-годишнината от рождението на Иван Вазов през 1948 г.)
* Снимка на младия Вазов, bglitarchives.org
* Елин Пелин, София, 1907 година