Бог не обича слабодушните, обича силните духом ♥ Иван ВАЗОВ
Иван Вазов (1850 ~ 1921)
Разходка из историята
Слънцето заливаше с утринния си светлик гористите чуки, що се чернееха над преслапът, през който минува път от Тракия за Търново. Живописно изпъстрените – с яркозелени рудинки и свежи моравки – лесове на Стара планина се разстилаха вълнисти до призрачно-обайните равнини на Дунавска България. Прохлада духаше. Сенките на огромните букове шареха ронливия друм, из който пътуваха двамата българи.
Тия двама българи бяха два братя.
Когато отново се поспряха с конете си под една сянка, с цел да се закрият от жежките лучи на утринното лятно слънце, по-младият брат се обърна към по-стария, все тъмен и безмълвен:
– Ти все си навъсен. Кажи нещо, бачо.
По-старият въздъхна и отговори съвсем през сълзи:
– Какво да ти кажа? Проклятие, брате, виси над нас. Бедно родно място, оскъдно родно място!
– Защо това обезсърчение, бачо?
– Защото сме плебеи. Робите нямат право да бъдат радостни.
– Но имат право да се надеят – възрази по-младият брат.
– Надеждата през днешния ден е едно безумство.
– Не, тя е една добродетел, и най-потребната в този момент.
По-старият брат се усмихна горчиво, съвсем пренебрежително.
– Да, ние сме плебеи, врагът ни е оковал, отечеството е нещастно – каза по-младият; – но вярата ни дава крила.
Те боднаха конете по жилестите корми п продължиха пътя си.
Денят преваляше. Слънцето трептеше веч над западните приоблачни чуки. Скоро притъмня. Пътниците отседнаха при Янтра, напоиха изтощените си коне и се отбиха в една планинска барака да нощуват. Вечеряха с самун и кромид лук, па си легнаха въз постелка от борови върхари.
На следния ден, къде пладне, те съзряха търновските скалисти рътове. Отседнаха при Царева морава за отмора.
– Е, в този момент какво ще кажем на тьрновци? – каза тъмен по-старият брат.
– Ще им кажем: надейте се и не губете жизненост. Ти вярваш в бога?
– Както и ти.
– Бог не обича слабодушните, обича мощните духом.
Тоя къс диалог стана преди… 738 години. Двамата братя се назоваха Петър и Асен. След три години България беше свободна.
***
На Атонският полуостров Паисий една утрин след нощното бдение над историята на българските царе, патриарси и светии, която пишеше, излезе да се разноски под високите борики и се спря с взор насочен на север.
Той гледаше към България.
И той въздишаше.
И споделяше:
– О бедна Болгарио! Покрусена и поробена майко! Кога ще те видя огряна от слънцето? Ще ли доживея до радостния ден, когато ще счупиш веригите си и ще прославиш господа бога зарад избавлението си от агарянско робство? Ще ги счупиш, имам вяра, ти си ги чупила и различен път. Бог не не помни праведните. Светата му десница ще се простре над тебе. Затова мужай се, крепи се и бъди мощна за денят, когато божият глас ти извика „ Стани! “
И той издигна треперещата си ръка и благослови планините и върховете, които се тълпяха в кръгозора на север.
Бялото море, блеснало като разтопено сребро, лъщеше заслепително от ярките лучи. Вълните се удряха о брега и се пръскаха на лучисти бисери.
Паисий дълго умислен гледа морето, па се повърна в килията си и подхвана отново нощния труд. В погледа му светеше далечния отблясък на възродена България, в която той вярваше…
***
На 1876 година като бежанец бях в Браила.
Априлското въстание, баташките ужаси, кланетата в България потресваха цяла Европа – тогавашната Европа. Гладстон гърмеше със своите позиви към възмутеното человечество.
В едно кафене аз се разговарях с браилския французки консул, с който ме бяха срещнали.
Той беше человек просветен, грациозен, горделив с отечеството си и с великите обичаи, завещани от Френската гражданска война.
В беседата той пожела да узнае за какво са въстанали българите, да узнае от мене, свидетел на турската робия и жестокости. Учуден малко, че той всичко това трябваше да знае от френските вестници, аз побързах с пламенни слова да му опиша аргументите на въстанието и погрома, който го последва. Впуснах се в хиляди детайлности за ужасът, осъществен от турците.
Стори ми се, че моят роман го покърти, той си потърка челото и попита:
– Да, знам, само че за какво въстанахте?
Аз го гледах изумен от тоя чудноват въпрос.
– Защо ли? За да бъдем свободен народ.
Той попита:
– А разрешават ли ви турците да се молите богу в църквите?
– Да.
– А оставят ли свободно да си орете земята?
– О, да.
– Тогава по никакъв начин не разбирам за какво въставате.
И синът на Франция, горделив с великите правила, завещани от Френската гражданска война, поклони ми се учтиво с ласкава усмивка на лицето и си отиде.
Избрано от: Иван Вазов. Разкази 1901-1921, изд. „ Български публицист “, София, 1977 година
Снимка: Иван Вазов (1850 – 1921); Национален книжовен музей, dictionarylit-bg.eu
