"Вечерна сватба" от от Иван Станков
Иван Станков е публицист и преводач. Професор по българска литература във Великотърновския университет. Автор на монографични проучвания върху творчеството на Асен Разцветников, Йордан Йовков, Димитър Талев, Васил Попов, Борис Христов и други Превежда от румънски книгите на Мирча Картареску, Дан Лунгу и други
Автор е на трилогията с разкази „ Спомени за вода. Dm “ (2014), „ Улици и кораби. Gm “ (2017) и „ Имена под снега. А7 “ (2019). „ Вечерна женитба “ е четвъртата му белетристична книга.
За книгата
Страшно нещо е любовта. Само тя е по-страшна от гибелта.
Из „ Вечерна женитба “
Книгата споделя за обич.
Повечето от героите в някакъв тип в действителност са съществували преди 100 години.
Крадци, млади вдовици, гимназистки, следователи, бъчвари, светици, самоубийци, акробати или проститутки – всички те са от най-големия български град на Дунава. Живеят там и носят на тил междувоенното време. Всички вършат най-старото нещо на света – обичат. Любовта ги намира и се стоварва от горната страна им като признание, само че и като проклинание. А индивидът се оказва слаб за такива блага.
И мъртвите, и оживелите споделят с читателя си: от любовта, както и от гибелта, излаз няма.
Главно настоящо лице в тази книга е любовта. Не красивата, сантименталната и възвисяваща обич, а наранената, отхвърлената и изпепеляваща обич, която води до съдбовни изходи. Както споделя една от героините: „ Без обич не се живее, само че пък с доста обич – напряко се мре “. И всички тези странни истории от други времена, случили се в едно красиво провинциално градче, заживяват своя нов живот, тъй като любовта не е подвластна на годините.
„ Вечерна женитба “ ще стопли душата ви и ще разсъни благосклонности към тези обезверени страдалци и грешници в любовта.
Стойо Вартоломеев
Редактор
Любовта и гибелта са двете единствени неща, за които литературата приказва от Омир до през днешния ден.
Интервю с Иван Станков
- Как се роди концепцията за книгата?
- Идеята за „ Вечерна женитба “ се роди в положение на рецесия. Бях изчерпал съвремието си като запас. Времето, за което свидетелствах в предходните си книги, се беше свършило. Съвременният живот бе престанал да мърда. И ми се прииска да се преместя другаде. В някакви старопланински митове или в някаква всеобща история на безчестието.
Не желаех да се съизмервам нито с Йовков, нито с Борхес. Исках да избягам като тях. При разбойниците, пиратите, грешниците. И там, в пещерите на именитото, да им дам помилван. Разбойниците и пиратите обаче се оказаха надалеч за дребната ми лодка. Трябваше да се задоволя с грешниците. И се озовах в обичания си град Русе преди 100 години.
Запознах се на място с доста хора, всичките до един мъртви от дълго време. И изведнъж ги почувствах живи, бях ги издърпал оттук реката на забравата, въпреки да бяха запомнени единствено в няколко фрази из тогавашните вестници. Живях една година като книжен паразит в старите районните издания. И обичаното ми литературно време – сред двете международни войни – стартира да придобива жива градска плът с хората, миризмите, цветовете, роклите, файтоните и звуковата си картина. Познавах града в елементи. Трябваше ми единствено „ усетът на времето “ и го бях намерил. Нещо като мадлената на Марсел Пруст. Нататък беше елементарно.
- Разказите във „ Вечерна женитба “ са въодушевени от действителни събития. Може ли да ни разкажете повече за тях?
- Това са девет любовни истории, маркирани с по няколко думи в тогавашните летописи. Разбира се, доста от персонажите са измислени. Повечето от събитията – също. От любовта сред младата учителка и затворилия се в привързаната гемия частен възпитаник действителен е единствено мъртвият транспортен съд. От тъмната обич на младия експортьор на грозде и продавачката от магазина за шапки действителен е единствено ресторантът, в който танцуват. Васко, кроткият вманиачен, който желае да се кандидатира за кмет, е съществувал в действителност. Но любовната му история с Виолета, както и самата героиня, са измислени. Цивилният полицейски сътрудник и ресторантската акробатка от последния роман са съществували, само че не са се познавали.
Навсякъде зад фигурите от разказите диша огромната История. Но и тук героите ми са скрити из джобовете на шинела й със своите дребни истории. Убеждението ми е, че на този свят всички, даже и диктаторите, са дребни хора. А любовта е постоянно огромна. И е безпощадна.
- Кое искахте да излезе на напред във времето в разказите – любовта или нещастието? А може би те са постоянно свързани?
- Думите обич и покруса най-често са ситуационни синоними. От щастлива обич доста мъчно се прави добра книга. Докато нещастната обич е бременна с литература, тя носи в себе си конфликтен капацитет. Дори когато няма деяние, отново се усеща катранения мирис на гибелта.
Любовта и гибелта са двете единствени неща, за които литературата приказва от Омир до през днешния ден. Тя няма други тематики. Всичко друго е декоративно. Във „ Вечерна женитба “ любовната и смъртната линия постоянно се събират.
- Подзаглавието на книгата е „ Разкази от други времена “. Какви паралели вършиме вие сред времето на вашите герои и нашето съвремие?
- Паралелът сред времената беше забавен и за мен, когато започнах да се сготвям за книгата. Но с влизането в детайлите на тогавашния живот, той ми се струваше толкоз прочут и толкоз осезателен, че усетих по какъв начин изгубвам възприятието за отдалеченост. При самото писане дистанцията напълно изчезна.
От дългогодишните си професионални занимания с литература знаех, че индивидът на всички времена е еднакъв, че всичко може да се промени, единствено индивидът не може. Сега го изпитах на гърба си. Героите отказваха да бъдат „ тогавашни “. Не се учудих: макар че действието в „ Антихрист “ се развива през XIV в., Емилиян Станев твърди, че това е неговата автобиографична книга. Мога да отида и по-далеч. Всяка книга е автобиографична. Затова паралелите сред времето на създателя и времето на книгата са условни по нужда. Надявам се читателят да одобри героите на „ Вечерна женитба “ като днешни хора.
Автор е на трилогията с разкази „ Спомени за вода. Dm “ (2014), „ Улици и кораби. Gm “ (2017) и „ Имена под снега. А7 “ (2019). „ Вечерна женитба “ е четвъртата му белетристична книга.
За книгата
Страшно нещо е любовта. Само тя е по-страшна от гибелта.
Из „ Вечерна женитба “
Книгата споделя за обич.
Повечето от героите в някакъв тип в действителност са съществували преди 100 години.
Крадци, млади вдовици, гимназистки, следователи, бъчвари, светици, самоубийци, акробати или проститутки – всички те са от най-големия български град на Дунава. Живеят там и носят на тил междувоенното време. Всички вършат най-старото нещо на света – обичат. Любовта ги намира и се стоварва от горната страна им като признание, само че и като проклинание. А индивидът се оказва слаб за такива блага.
И мъртвите, и оживелите споделят с читателя си: от любовта, както и от гибелта, излаз няма.
Главно настоящо лице в тази книга е любовта. Не красивата, сантименталната и възвисяваща обич, а наранената, отхвърлената и изпепеляваща обич, която води до съдбовни изходи. Както споделя една от героините: „ Без обич не се живее, само че пък с доста обич – напряко се мре “. И всички тези странни истории от други времена, случили се в едно красиво провинциално градче, заживяват своя нов живот, тъй като любовта не е подвластна на годините.
„ Вечерна женитба “ ще стопли душата ви и ще разсъни благосклонности към тези обезверени страдалци и грешници в любовта.
Стойо Вартоломеев
Редактор
Любовта и гибелта са двете единствени неща, за които литературата приказва от Омир до през днешния ден.
Интервю с Иван Станков
- Как се роди концепцията за книгата?
- Идеята за „ Вечерна женитба “ се роди в положение на рецесия. Бях изчерпал съвремието си като запас. Времето, за което свидетелствах в предходните си книги, се беше свършило. Съвременният живот бе престанал да мърда. И ми се прииска да се преместя другаде. В някакви старопланински митове или в някаква всеобща история на безчестието.
Не желаех да се съизмервам нито с Йовков, нито с Борхес. Исках да избягам като тях. При разбойниците, пиратите, грешниците. И там, в пещерите на именитото, да им дам помилван. Разбойниците и пиратите обаче се оказаха надалеч за дребната ми лодка. Трябваше да се задоволя с грешниците. И се озовах в обичания си град Русе преди 100 години.
Запознах се на място с доста хора, всичките до един мъртви от дълго време. И изведнъж ги почувствах живи, бях ги издърпал оттук реката на забравата, въпреки да бяха запомнени единствено в няколко фрази из тогавашните вестници. Живях една година като книжен паразит в старите районните издания. И обичаното ми литературно време – сред двете международни войни – стартира да придобива жива градска плът с хората, миризмите, цветовете, роклите, файтоните и звуковата си картина. Познавах града в елементи. Трябваше ми единствено „ усетът на времето “ и го бях намерил. Нещо като мадлената на Марсел Пруст. Нататък беше елементарно.
- Разказите във „ Вечерна женитба “ са въодушевени от действителни събития. Може ли да ни разкажете повече за тях?
- Това са девет любовни истории, маркирани с по няколко думи в тогавашните летописи. Разбира се, доста от персонажите са измислени. Повечето от събитията – също. От любовта сред младата учителка и затворилия се в привързаната гемия частен възпитаник действителен е единствено мъртвият транспортен съд. От тъмната обич на младия експортьор на грозде и продавачката от магазина за шапки действителен е единствено ресторантът, в който танцуват. Васко, кроткият вманиачен, който желае да се кандидатира за кмет, е съществувал в действителност. Но любовната му история с Виолета, както и самата героиня, са измислени. Цивилният полицейски сътрудник и ресторантската акробатка от последния роман са съществували, само че не са се познавали.
Навсякъде зад фигурите от разказите диша огромната История. Но и тук героите ми са скрити из джобовете на шинела й със своите дребни истории. Убеждението ми е, че на този свят всички, даже и диктаторите, са дребни хора. А любовта е постоянно огромна. И е безпощадна.
- Кое искахте да излезе на напред във времето в разказите – любовта или нещастието? А може би те са постоянно свързани?
- Думите обич и покруса най-често са ситуационни синоними. От щастлива обич доста мъчно се прави добра книга. Докато нещастната обич е бременна с литература, тя носи в себе си конфликтен капацитет. Дори когато няма деяние, отново се усеща катранения мирис на гибелта.
Любовта и гибелта са двете единствени неща, за които литературата приказва от Омир до през днешния ден. Тя няма други тематики. Всичко друго е декоративно. Във „ Вечерна женитба “ любовната и смъртната линия постоянно се събират.
- Подзаглавието на книгата е „ Разкази от други времена “. Какви паралели вършиме вие сред времето на вашите герои и нашето съвремие?
- Паралелът сред времената беше забавен и за мен, когато започнах да се сготвям за книгата. Но с влизането в детайлите на тогавашния живот, той ми се струваше толкоз прочут и толкоз осезателен, че усетих по какъв начин изгубвам възприятието за отдалеченост. При самото писане дистанцията напълно изчезна.
От дългогодишните си професионални занимания с литература знаех, че индивидът на всички времена е еднакъв, че всичко може да се промени, единствено индивидът не може. Сега го изпитах на гърба си. Героите отказваха да бъдат „ тогавашни “. Не се учудих: макар че действието в „ Антихрист “ се развива през XIV в., Емилиян Станев твърди, че това е неговата автобиографична книга. Мога да отида и по-далеч. Всяка книга е автобиографична. Затова паралелите сред времето на създателя и времето на книгата са условни по нужда. Надявам се читателят да одобри героите на „ Вечерна женитба “ като днешни хора.
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ