Шествия и протести
Иван Стамболов – Сула, коментар особено за
За няма и два дни – сред дебатите и гласуването на вота на съмнение, който се оказа първи по рода си сполучлив (представете си защо държавно управление става дума!), – се оказаха декларирани 11 или 12 митинга. За след това несъмнено е имало и още, само че не съм се интересувал. И отново изпълзяха старите физиономии със старите лозунги. И отново всички се броят колцина са, по какъв начин те са доста, а другите са малко. Снимат се от небесата и след това се хвалят по какъв начин в София последователите на „ градската десница “ били повече от последователите на „ Възраждане “. То оставаше и този срам: да е противоположното, само че не е изключено и това да доживеем! Броят се, хвалят се, снимат се… И отново избавят родината. Уморих се! Когато чета за тези неща по медиите, ми е неприятно, изпитвам физическо гадене и се чудя за какво си го предизвиквам. Вероятно тъй като и аз съм любопитно шимпанзе като всички останали.
Не разбирам. Имаме един народ и една мафия, нали по този начин? Тогава е разумно, тогава е рационално и революцията да е една, митингът да е един. Когато бяхме една парадайса с един подтисник, Левски беше един, Априлското въстание беше едно, едно беше и опълчението. Нямаше 11 или 12 секрети мрежи с комитети, нито 11 или 12 въстания. Сега имаме плурализъм и към този момент не е същото, към този момент може би би трябвало да има не един митинг, само че дано не са повече от два – един против ръководещите и един против опозицията, въпреки че митинг против опозицията към този момент навлиза в територията на сюрреализма.
За какво са всичките толкоз доста митинги? Вероятно, с цел да се даде избор на тревожния жител. Помня, че незабавно измежду 10 ноември 1989 по улиците и градинките имаше масички, където жителите (тогава към момента не тревожни, а единствено окрилени) можеха да се запишат във всевъзможни партии. Представяте ли си! Половин век единствено една единствена Партия и то с основна писмен знак и внезапно - хоп! - всевъзможни! Помня, че тогава попитах дядо ми няма ли и той да се запише в някоя партия. Живееха през няколко къщи от нас на Орлов мост. Дядо ми подаде глава от банята, където се бръснеше, погледна ме озадачено и надали не с опрощение сподели: " Не мога да се протоколирам в партии. Клел съм се на Царя ". Беше офицер. И както си давам сметка по-късно, през немалка част от военната му кариера политическите партии в България са били неразрешени.
Да не би в този момент от всичките тези 11 или 12 митинги да произлизат 11 или 12 нови партии? Ще кажете: може ли Народното събрание да побере толкоз? Спокойно. Не всяка новосъздаваща се партия има сериозна упоритост да влезе в Парламента. За доста от тях хоризонтът е да изкарат 1%, тъй като оттова нагоре към този момент им се поставя държавна дотация. Субсидията е това деяние, с което ние, гласоподавателите, обществото, посредством страната даваме опция на партиите да не се продават на частни лица, само че не съм чул някоя партия да се е възползвала.
Но сигурно не всички хора, наизлезли по улиците, имат в главите си хрумвания за нови партии и дотации. Такива хрумвания имат единствено деятелите, които дават звук за лозунгите и гледат малките екрани да ги снимат повечко – спомнете си: Отровното трио излъчи дори министър! Бабикян и Хаджигенов за малко бяха депутати (всъщност за Бабикян не съм напълно сигурен, да ни ви излъжа!). Помня, че тогава те направиха партийка, която се отдели от Мая Манолова, както „ Новото време “ се отдели от Царя. Не, не всички по площадите са такива.
Обикновеният наизлязъл жител има в главата си други неща. Извън концепциите „ да се разходим на хубавото време, да забележим какво става и да из изпием по бира-две “, елементарният наизлязъл жител носи в главата си видения за историческа задача. Той е наизлязъл не с цел да пребори злото, било то в лицето на съответните ръководещи или опозицията, наизлязъл е да покаже своята горделивост и неотстъпчивост. На кого да ги покаже? Ами на другите наизлезли жители, с които той се съревновава по бляскавост и чудатост, само че най-много на ненаизлезлите жители, на тези, които със притихнал мирис наблюдават епохалните събития пред тв приемника. От ненаизлезлите жители наизлезлият желае да се открои. Над тях той желае да манифестира своето нравствено, интелектуално и идейно предимство. Неговата съвест не му дава да стои спокоен в тревожни времена, а комуто дава – той е прочувствен и духовен неработоспособен.
Протестите, за които приказваме – „ за “ и „ срещу “ резултатите от рутинни парламентарни процедури, резултати, които митингите не оспорват, само че въпреки всичко стачкуват против тях, – тези митинги нямат нищо общо с концепцията за протестиране. Истинският митинг е акт на обезсърчение и опасност – ето ме, аз съм на улицата и няма да се прибера след два часа да си ръся една ракия и да си поиграя с новия айфон; на улицата съм от обезсърчение, а не за забавление и обществени контакти. Да, сигурно има обстановки, когато би трябвало да сме на улиците (и е имало, и сме били), само че тази с 11-те или 12-те разнообразни проведени митинга против рутинни парламентарни (тоест демократични) процедури не е от тях.
Много постоянно, изключително когато митингите се проточат малко по-дълго време, в случай че питаш протестиращите против какво тъкмо стачкуват и какво тъкмо желаят, те ще се затруднят да отговорят, само че ще те засипят с гневни клишета. Хората, жителите, както обичат да ги назовават, стачкуват против всичко, което им хрумне. Отец Владимир Дойчев че стачкуват срещу всичко, единствено не и срещу прегрешението. Ама по какъв начин по този начин срещу прегрешението! Ние грехове нямаме, ние сме безгрешни! Нали по тази причина сме на улицата – с цел да видите, че ние сме прави, а вие не сте! „ Господи и Владико на моя живот – споделя св. Ефрем Сириец в своята покайна молитва, – дарувай ми да виждам своите грехове и да не съдя брата си “. А по улици и по площади се случва тъкмо противоположното – никой не вижда грях у себе си, само че пък е непостижим в осъждането на брата си. Ах, какви майстори на осъждането сме станали! Та те осъждат даже дамите в политиката поради това, че не са красиви; осъждат дебелината на глезените им! Направо изтръпвам...
Когато се приберете у дома след митинга, попитайте се: какво постигн
За няма и два дни – сред дебатите и гласуването на вота на съмнение, който се оказа първи по рода си сполучлив (представете си защо държавно управление става дума!), – се оказаха декларирани 11 или 12 митинга. За след това несъмнено е имало и още, само че не съм се интересувал. И отново изпълзяха старите физиономии със старите лозунги. И отново всички се броят колцина са, по какъв начин те са доста, а другите са малко. Снимат се от небесата и след това се хвалят по какъв начин в София последователите на „ градската десница “ били повече от последователите на „ Възраждане “. То оставаше и този срам: да е противоположното, само че не е изключено и това да доживеем! Броят се, хвалят се, снимат се… И отново избавят родината. Уморих се! Когато чета за тези неща по медиите, ми е неприятно, изпитвам физическо гадене и се чудя за какво си го предизвиквам. Вероятно тъй като и аз съм любопитно шимпанзе като всички останали.
Не разбирам. Имаме един народ и една мафия, нали по този начин? Тогава е разумно, тогава е рационално и революцията да е една, митингът да е един. Когато бяхме една парадайса с един подтисник, Левски беше един, Априлското въстание беше едно, едно беше и опълчението. Нямаше 11 или 12 секрети мрежи с комитети, нито 11 или 12 въстания. Сега имаме плурализъм и към този момент не е същото, към този момент може би би трябвало да има не един митинг, само че дано не са повече от два – един против ръководещите и един против опозицията, въпреки че митинг против опозицията към този момент навлиза в територията на сюрреализма.
За какво са всичките толкоз доста митинги? Вероятно, с цел да се даде избор на тревожния жител. Помня, че незабавно измежду 10 ноември 1989 по улиците и градинките имаше масички, където жителите (тогава към момента не тревожни, а единствено окрилени) можеха да се запишат във всевъзможни партии. Представяте ли си! Половин век единствено една единствена Партия и то с основна писмен знак и внезапно - хоп! - всевъзможни! Помня, че тогава попитах дядо ми няма ли и той да се запише в някоя партия. Живееха през няколко къщи от нас на Орлов мост. Дядо ми подаде глава от банята, където се бръснеше, погледна ме озадачено и надали не с опрощение сподели: " Не мога да се протоколирам в партии. Клел съм се на Царя ". Беше офицер. И както си давам сметка по-късно, през немалка част от военната му кариера политическите партии в България са били неразрешени.
Да не би в този момент от всичките тези 11 или 12 митинги да произлизат 11 или 12 нови партии? Ще кажете: може ли Народното събрание да побере толкоз? Спокойно. Не всяка новосъздаваща се партия има сериозна упоритост да влезе в Парламента. За доста от тях хоризонтът е да изкарат 1%, тъй като оттова нагоре към този момент им се поставя държавна дотация. Субсидията е това деяние, с което ние, гласоподавателите, обществото, посредством страната даваме опция на партиите да не се продават на частни лица, само че не съм чул някоя партия да се е възползвала.
Но сигурно не всички хора, наизлезли по улиците, имат в главите си хрумвания за нови партии и дотации. Такива хрумвания имат единствено деятелите, които дават звук за лозунгите и гледат малките екрани да ги снимат повечко – спомнете си: Отровното трио излъчи дори министър! Бабикян и Хаджигенов за малко бяха депутати (всъщност за Бабикян не съм напълно сигурен, да ни ви излъжа!). Помня, че тогава те направиха партийка, която се отдели от Мая Манолова, както „ Новото време “ се отдели от Царя. Не, не всички по площадите са такива.
Обикновеният наизлязъл жител има в главата си други неща. Извън концепциите „ да се разходим на хубавото време, да забележим какво става и да из изпием по бира-две “, елементарният наизлязъл жител носи в главата си видения за историческа задача. Той е наизлязъл не с цел да пребори злото, било то в лицето на съответните ръководещи или опозицията, наизлязъл е да покаже своята горделивост и неотстъпчивост. На кого да ги покаже? Ами на другите наизлезли жители, с които той се съревновава по бляскавост и чудатост, само че най-много на ненаизлезлите жители, на тези, които със притихнал мирис наблюдават епохалните събития пред тв приемника. От ненаизлезлите жители наизлезлият желае да се открои. Над тях той желае да манифестира своето нравствено, интелектуално и идейно предимство. Неговата съвест не му дава да стои спокоен в тревожни времена, а комуто дава – той е прочувствен и духовен неработоспособен.
Протестите, за които приказваме – „ за “ и „ срещу “ резултатите от рутинни парламентарни процедури, резултати, които митингите не оспорват, само че въпреки всичко стачкуват против тях, – тези митинги нямат нищо общо с концепцията за протестиране. Истинският митинг е акт на обезсърчение и опасност – ето ме, аз съм на улицата и няма да се прибера след два часа да си ръся една ракия и да си поиграя с новия айфон; на улицата съм от обезсърчение, а не за забавление и обществени контакти. Да, сигурно има обстановки, когато би трябвало да сме на улиците (и е имало, и сме били), само че тази с 11-те или 12-те разнообразни проведени митинга против рутинни парламентарни (тоест демократични) процедури не е от тях.
Много постоянно, изключително когато митингите се проточат малко по-дълго време, в случай че питаш протестиращите против какво тъкмо стачкуват и какво тъкмо желаят, те ще се затруднят да отговорят, само че ще те засипят с гневни клишета. Хората, жителите, както обичат да ги назовават, стачкуват против всичко, което им хрумне. Отец Владимир Дойчев че стачкуват срещу всичко, единствено не и срещу прегрешението. Ама по какъв начин по този начин срещу прегрешението! Ние грехове нямаме, ние сме безгрешни! Нали по тази причина сме на улицата – с цел да видите, че ние сме прави, а вие не сте! „ Господи и Владико на моя живот – споделя св. Ефрем Сириец в своята покайна молитва, – дарувай ми да виждам своите грехове и да не съдя брата си “. А по улици и по площади се случва тъкмо противоположното – никой не вижда грях у себе си, само че пък е непостижим в осъждането на брата си. Ах, какви майстори на осъждането сме станали! Та те осъждат даже дамите в политиката поради това, че не са красиви; осъждат дебелината на глезените им! Направо изтръпвам...
Когато се приберете у дома след митинга, попитайте се: какво постигн
Източник: tribune.bg
КОМЕНТАРИ